0
3697

Четящите деца и спасението
на света

фотография Линда Александрийска

Юлия Спиридонова, книгите ѝ са любими както на поколения български деца, така и на техните родители. В тях има много свежо чувство за хумор, което не пречи да повдигат много наболели социални проблеми. Преди всичко творбите на Юлка култивират състрадателността и човешкото у младите читатели, тяхната способност да мислят самостоятелно и да вземат решения. Тероризмът и това как децата го възприемат е основната тема в новия ѝ роман „Сянката на щуреца”.

Юлка, ти си сред писателите, които не се страхуват да засягат в творбите си наболели социални теми. В „Кронос, тоя нещастник” например това беше проблемът с наркотиците. Какво те инспирира да напишеш „Сянката на щуреца”?

Преди три години едно българско дете беше вербувано от терористична организация. Започнах да се интересувам от проблема и открих страшни неща. Разбрах, че в такива случаи за децата и родителите им няма помощ отникъде и както е прието у нас, всеки някак се оправя сам. Мисля, че един детски писател е длъжен да пише за проблемите на децата. Разбира се, нуждаем се от красиви истории, от приказни приключения, от мечета и зайчета (и крастави жаби), но да не забравяме, че в това време чудовища дебнат децата ни. Затoва се захванах да нaпиша роман по вече изпитаната си рецепта – лека, забавна история на тежка, трудна тема. 

Що за жанр е тийнейджърският криминален роман?

„Сянката на щуреца” е по-скоро пародия на криминален роман, с намигване към крими сериалите, към крими трилърите. Точно като главната героиня Мона – уж е много запалена, а е ясно, че само се прави на интересна. С радост забелязвам, че младите читатели усещат закачката. 

Битува мнението, че младите хора не четат книги. Сподели ми твоите наблюдения върху читателската публика в страната? Модерно ли е четенето?

Странно е, че нечетящите ми връстници днес са толкова възмутени от децата си. Уви, това, че сте четящи родители, също не означава, че и децата ви ще обичат да четат. Да се чете е трудно. А да гледаш клипчета на телефона си е лесно. Добре че има апостоли на четенето. (Знам, ще ви се стори помпозно, но според мен апостол си е съвсем на място). Има невероятни хора, които водят книгите при децата. Благодарение на тях четящите деца стават все повече. И ми се струва, че днес децата четат повече, отколкото моите връстници през 80-те и децата през 90-те. 

В „Сянката на щуреца” има влогърство, смартфони, социални мрежи, лайкове, всички те са част от ежедневието на съвременния тийнейджър. Доколко високите технологии отделят подрастващите от реалното, живо общуване? Можем ли да приемем всичко това за една нова „нормалност”?

Независимо дали ни харесва, или не (аз например вече не използвам смартфон, а телефон с копчета и фенерче), животът ни – и на нас, и на децата ни, се прехвърли онлайн. Това, както всяко друго нещо, има своите добри и лоши страни. Децата ни имат приятели по цял свят, с които играят в мрежата, гледат заедно филми, разговарят на всякакви теми. В същото време, вратата е широко отворена и за най-голямата човешка измет – от уж безобидните какички и батковци, които постват глуповати клипчета (техните гнили плодове тепърва ще берем), до терорист, който за няколко месеца може да превърне едно дете в жива бомба. 

Действието на романа се развива на фона на серия атентати в големи европейски столици. Вълнуват ли се тийнейджърите от „проблемите на възрастните”? Общуват ли на тези теми с родителите си?

Разбира се, че се вълнуват – открай време децата бързат да пораснат и да станат големи. И хем подражават на родителите си, хем се дразнят, когато възрастните искат да разговарят с тях на такива теми. Надявам се, че „Сянката на щуреца”, също като предишните ми романи, ще помогне на родителите да стигнат до децата си. 

Главната героиня на романа, петнадесетгодишната Мона, изпитва първите си любовни тръпки. Има ли нужда любовта да бъде обговаряна повече в творбите на съвременните ни писатели? Можем ли да кажем, че любовта е все още тема табу в българските детски книги?

Нелепо е, че днес трябва да започваме всичко отначало, при условие че още в края на 70-те има книги за любовта, за порастването – като „Бягай… Обичам те” на Кирил Топалов например. Нелепо е, че днес се връщаме към „Малкият лорд Фаунтлерой”, към истории, в които героите са съвършени, възрастните – идеални и справедливи и доброто винаги побеждава. А подобни книги още преди сто години са се смятали за фалшиво нравоучителни и лицемерни. Парадоксално е, че ако попитате гръмогласните „възпитатели”, коя е тяхната любима детска книга, често посочват бунтарската „Пипи Дългото чорапче”. 

Леда Милева, Виктор Самуилов, Мая Дългъчева, Петя Кокудева, къде би се наредила ти в тази редица? 

Ама каква щура компания сме! (Изключвам Леда Леда Милева[1], бих сложила Братя Мормареви на нейно място.) Не знам как ще стане това с редицата, една щура компания не може да стои мирно в редица.

Съществува ли поколенческа приемственост в детската ни литература?

Когато започна да говоря за приемственост, усещам, че темата на никого не е интересна. Всичко трябва да е модерно, пък съвременно, пък за първи път. Никой не се интересува от „стари” детски книги. Мъчно ми е, че чудесни книги от 80-те останаха непрочетени, а техните несъстояли се читатели днес мърморят, че децата не четат! Аз не съм първата, която пише романи за подрастващи на важни теми – ами книгите на Братя Мормареви, „Шампионите ги бият в събота” на Божидар Томов, „Трите момчета и Роска” на Кирил Божилов, „Сам между мама и татко” на Паулина Станчева, „Пепе, владетелят на Ничия земя” на Васил Райков и още, и още. Смятам себе си за автор, поел факлата от тези писатели. И продължавам да съм им благодарна. Не само като автор, ами и като читател – заради това, че книгите им бяха с мен, когато имах нужда.

Кои са големите ти учители в писането?

Всеки, чиято книга съм отгърнала, е мой учител. А най-големите ми учители са слабите писатели. Ето, така не трябва да се пише, казвам си. И се опитвам да не пиша така. 

Шест пъти си номинирана за Мемориалната награда „Астрид Линдгрен“. Какво носи едно такова признание? Как изобщо се отнасяш към популярността?

Носи ми радост, че дългогодишният ми труд е оценен толкова високо, носи ми гордост, че съм в „златния списък на световната литература”, както наричат списъка с номинираните. Популярност… децата не се интересуват от награди. Прави им впечатление, че имам „много награди” и дотам. Така книгите ми са обичани заради самите тях. А не мечтаем ли всички за това? 

Преди няколко години на български излизе книгата на Астрид Линдгрен „Ако светът не беше лудница. Дневник от годините на войната 1939–1945“. В контекста на случващото се сега към какво би призовала световните лидери?

Книгата на Астрид Линдгрен на практика е нейният дневник от тези години, нещо много лично. Не е призовавала публично тогавашните лидери да спрат войната, защото, ако трябва да бъдем честни, лидерите пет пари не дават за детските писатели. Малко са чели като малки, това е. Не дават пет пари и за децата. Нито за порасналите деца. Както винаги, причината да има война е една и съща, откакто свят светува – борба за надмощие, за власт, за пари. Боя се, че това никога няма да се промени. Затова ще си спестя обръщението, и ще продължа да работя на моя фронт. Ще продължа да „разчитам” децата. Защото вярвам, че четящото дете ще спаси света.

Владислав Христов разговоря с Юлия Спиридонова

[1] Трудно ми е да забравя, че Леда Милева си е присвоила стихотворението „Гъбарче” на Веса Паспалеева, познато на всички като „Зайченцето бяло”. И го е направила със самочувствието на партиен ръководител, на човек, облечен с власт – след като години наред е тормозила Паспалеева с критики, как не се пише за деца. Не е ли ирония на съдбата това, че Леда Милева ще остане в историята на детската ни литература с чуждо стихотворение?