0
6787

Чехов в къси съединения

„За едно явление от електричеството“, фотография Георги Златарев

„Колкото по-високо стоиш в развитието си, колкото по-свободен си, толкова по-голямо удоволствие ти доставя животът.“
А. П. Чехов

Срещала съм Чехов многократно – не по „Раковски“, разбира се, а четейки го и в завладяващо проникновените постановки на Маргарита Младенова, Крикор Азарян, Григор Антонов и Явор Гърдев. Поредната ми среща с него беше в постановката на Стилиян Петров в театър „Възраждане“ – „За едно явление от електричеството“. Гледах я два пъти последователно – нещо, което ми се случва за пръв път. Втория път я гледах основно, за да разбера защо искам да я гледам веднага отново?!, което ще се опитам тук да обясня.

„За едно явление от електричеството“ е несъществуваща Чехова пиеса. Изтъкнатият преводач и познавач на Чеховото творчество проф. Людмил Димитров е превел изцяло наново съставения от режисьора сценарий по фрагменти от Чехови разкази и новели (както и специално подбрани, този път от него, Пушкинови стихове), изграждайки драматургия с ясно изразени линии на героите и на техните взаимоотношения. Светът, който ни предлагат авторите, прилича на сюрреалистична картина – той е преекспониран (може би и поради близката дистанция със зрителя) – в този свят всичко се случва „на сто“. И това е напълно естествено, тъй като „сюжетът“ проследява „откачането“ на главния герой от реалността и дълбоките мотиви за това „откачане“. (Тук се сетих за началото на „Кланица пет“: „Били Пилгрим взе, че се откачи от времето“ – тази фраза на Кърт Вонегът ме беше поразила за години.) Но нека да бъдем последователни. Защо главният герой (изпълнен неистово от Йордан Ръсин) „се откача“ от реалността? Защо се среща видимо или предполагаемо във въображението си с извънредно мистичната фигура на Черния монах? И кой, за Бога, е този Черен монах – вестител на Христос или предвестник на лудостта?…

Диалозите на Коврин (изтъкания от болезнен ексцентризъм Йордан Ръсин) с Черния монах (Георги Златарев, с вид на добронамерен, стаено палав, паднал ангел) дават много отговори, които всъщност са въпроси. Те варират в диапазона между гениалността и бездарието, между лудостта на гения и спокойствието на еснафа, между здравомислието на посредственността и болния мозък на таланта. Държейки здраво в ръка този ключ от бараката на Чеховата вселена, авторите ни превеждат през океана на неговите люшкащи се разсъждения, оставяйки ни да се крепим на собствения си сал от вътрешни заблуди и убеждения.

„За едно явление от електричеството“, фотография Георги Златарев

Атмосферата на спектакъла е мистериозно-поетична и дори магическа. Затова магнетичните появи на Черния монах изглеждат напълно естествени. В края на краищата всички носим в главите си нашите ангели и демони, без да сме сигурни кога точно ще ги срещнем лице в лице, за да ни дадат съвет или фатално предсказание.

Фигурата на Черния монах сублимира философския код на пиесата: човекът между себе си и своя Свръх-Аз, което звучи доста ницшеански. Но защо не? Нима този въпрос не стои и в други Чехови пиеси, в които главният герой полудява и дори се самоубива, фрустриран до непоносимост от посредствеността на средата. Става дума за руското битие от края на XIX век, но нима тази тема не е универсална по отношение на всяко време и особено спрямо нашата епоха, превръщаща света във виртуален експеримент, в който равняването по безличното се нарича „толерантност“?…

Актьорите присъстват в тази клаустрофобична картина като експонати на невротизма. Изгубена в превода на илюзиите си актриса (Мариана Жикич – бледа и отвъдно дистанцирана); ексцентрично влюбен, най-вече в себе си, художник (Анатоли Лазаров – замръзнал в маската на изумление от всичко случващо се); пърхаща в наивността си възторжена девойка (Донка Аврамова-Бочева – болезнено експресивна и измъчено вкопчена в съдбата си); собственик на имение с градина, която е превърнал в смисъл на живота си (Свежен Младенов – недодялан, но вътрешно крехък и чуплив пазител на естеството, като някакъв апокалиптично-анахроничен мъдрец)… Всички стоят сякаш изместени от себе си, всеки обсебен от някакъв външен мит, който да запълни вакуума в живота му. И когато някой се самоубива, а друг полудява и умира, това изглежда като естествено продължение на играта между разума и абсурда, между живота и смъртта, между нормалността и гротеската….

Декорът на Венелин Шурелов е органична част от този естетически фарс със своите имитиращи истината дънери, треви и поточета. Един „зелен кът“, в който всичко е толкова естествено, колкото в един музеен алпинеум – сценична откровеност, която засяга сетивата на дълбинно ниво, заявявайки, че светът в който живеем, е плод на химическата индустрия.

Костюмите на Елица Георгиева завършват колажния характер на цялостната постмодерно ориентирана театрална картина със своята обрана простота и изтънчена непретенциозност, превръщайки персонажите в обобщени образи с извънвремево значение.

„За едно явление от електричеството“, фотография Георги Златарев

Ексцентризмът на пиесата кулминира и избухва в танцовия дивертисмент (хореограф Теодора Попова), който представя сватбата. Тази сцена е като отпушено шампанско. В нея героите изригват скритите си страсти и неистовата си жажда за живот и щастие. Има нещо отчаяно екзалтирано в техните прегръдки, подскоци и пируети, шаржиращи с лека усмивка оргаистичната руска пляска. Пиянството им се превръща в екзистенциален бунт, в самоунищожителен пристъп на инстинкта за живот, който в крайна сметка звучи повече от трагично, защото е безизходен. Тази констатация е дълбоко руска и толкова по чеховски обречена.

Целият този ексцентричен Чехов „психотрилър“ е елегантно обвит от безметежната музика на Михаил Шишков – като едно аристократично помилване на човешката драма и безсилие, което омекотява остротата на вихрещите се проблеми. А епизодът, в който героите изненадващо запяват в уязвимо откровение, звучи като извънвременен коментар на събитията.

Дълбоко съм убедена, съдейки и от личен опит, че артистът представя на сцената себе си. Независимо дали става въпрос за роля, постановка или драматургичен материал, ние винаги се изказваме от първо лице единствено число. В това е прелестта на себепоказването и себеразкриването, за които ни предоставят възможност сценичните форми. Токът, движещ екипа на „За едно явление от електричеството“, влиза в синхрон с нашия електричен заряд, постигайки и тревожно къси съединения.

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.
Предишна статияЗащо Рождеството е станало тогава?
Следваща статияСлово за пророк Даниил