0
3884

Чешмата на Стамболов

Софийски истории (5)

С времето осъзнаваме, че историите, които правят история, спокойно съжителстват в една линия или по-скоро на едно място. Не знаем къде е то, но паметта явно има достъп до него, щом черпи оттам сюжети. И пренарежда ли, пренарежда по Херодот чутото, видяното или нявга описаното. Онова вълшебно „място на ключовете“, което тайно мъкнем като товар на гърба си и по тази причина попаднем ли на следа (предмет, знак или слово), нещо „щраква“ и историята сама се разгръща. Толкова очевидно се напасват нейните елементи, сякаш не би могло да е другояче.

„Виждал ли си чешмата на Стамболов?“ – попита ме познат художник, с когото случайно се срещнахме на площад „Славейков“. Въпрос, който спокойно можеше да отлети ей така в уличния грохот, още повече че не беше по темата. Говорехме за какво ли не, най-вече за една котка, но не обикновена котка, а любимката на семейството, която не можели да прежалят и която въпросният мой познат издирвал навремето из цялата махала, налагало му се да прескача съседски огради, а веднъж дори я прибрал от здраво заключения двор на Стамболовата кооперация, където тя се била прокраднала по увисналите клони на едно вековно дърво, склонило ствола си между две сгради.

И тогава тъкмо прозвуча този въпрос, който вътрешно ме накара да подскоча: „Виждал ли си чешмата на Стамболов?“… Три секунди мълчание, волтова дъга в паметта, докато разказът на моя познат продължи да следва руслото си… „не знаеш ли за нея… невероятно е, че се е запазила… единственото, оцеляло от онзи дом, който отдавна го няма… знаеш историята… стари съседки разправяха, че помнят от деца г-жа Стамболова… почти не излизала и все в черно ходела, но спирала само там, сигурно чешмата ѝ навявала спомени…“

Разделихме се с този разказ, а аз поех нагоре по улица „Раковски“ до следващия ъгъл с „Хан Крум“, именно там, където на гърба на Столичната библиотека е и Стамболовата кооперация. Масивна, с издадена към улица „Раковски“ предна част, наподобяваща кула, тя неволно привлича вниманието и в сегашно време, даже незапознатите с историята ѝ.

А работата е там, че целият късен живот на Стефан Стамболов, белязал историческия ни разказ, се побира в три места по улица „Раковски“. „Юнион клуб“, разрушен от бомбите и на чието място сега е градинката между улиците „Иван Вазов“ и „Гурко“, където Стамболов играе шах в юлската вечер на 1895 г. с Димитър Петков, преди да хване подло „подстроен“ от нападателите му файтон. Лобното място (обозначено с плоча на фасадата на НАТФИЗ), сто и петдесет крачки по-нататък, където убийците дебнат, възползвайки се от мрака и струпаните дъски около недостроена там къща. И накрая, фамилният му дом на „Раковски“ 122, триста крачки по-нагоре, където сподвижници пренасят окървавеното му и съсечено тяло. Съсечено с ятаган, тъй като убийците се опасявали, че той може да носи под дрехите си специално поръчаната в Белгия метална ризница и да е неуловим за куршумите.

Днешната Стамболова кооперация зримо възпроизвежда мястото на някогашния дом на „диктатора, който така и не стана тиранин, комуто са наложи да пролива кръв, но не беше „кръвник“ нито през един момент от живота си“ (Антон Страшимиров). Седем години този човек държи в челичените си ръце властта в годините на най-голямото политическо ожесточение между русофили и русофоби, отстоява и развива България, отбива стръвните атаки на Руската империя, спечелва си възхищението на Европа. В същото време българският „железен канцлер“ е безогледен, че и безпощаден спрямо бивши приятели, да не говорим за противниците си. „Всяко раздвижване на опозицията намираше у него един борец без отдих и без жалост. Колко несправедливости се извършваха ежедневно от полицията, дори без негово знание, остана неизвестно, понеже опозиционната преса бе за дълго невъзможна“, свидетелства Рихард фон Мах, германски кореспондент на „Кьолнише Цайтунг“, близък на Стамболов.

Един пример. Разказват, че когато една сутрин донесли на Стамболов – може би на същото това място? – съдебното решение за смъртната присъда на наивния писател Светослав Миларов (водил си въображаем дневник за убийството на „диктатора“ и кроил фантастични планове), той отначало смачкал с погнуса присъдата, но сетне я прибрал в джоба си. Три дни безцелно обикалял страната, от мрачен по-мрачен. Накрая подписал присъдата. За да не решат, че властта проявява слабост. Когато Димитър Петков, един от най-близките му хора, се опитва нещо да му възрази в тази насока, Стамболов заплашително го сграбчва за реверите с думите: „Слушай! С половин круша уста се не пълни! Или с мен, или против мен!“…

Цялото това дело по убийството на финансовия министър и негов скъп приятел Христо Белчев разпалва огромна омраза в България, която Стамболов не подценява. Пак от кореспонденциите на Рихард фон Мах узнаваме, че отделение жандармерия съпровожда „г-н министър-президента“ навсякъде, където той се появява.

От дете помня една странна порутена къщичка с остър покрив, рушаща се на ул. „Раковски“, тъкмо на мястото, където днес се издига стъклено-металната сграда на представителството на Европейската комисия и Европейския парламент. По-късно узнах, че това бил „Стамболовия участък“ – подучастък на полицейското управление, издигнат в близост до дома му, за да го брани от безчислените покушения. Така „диктаторът, отстояващ България“, още приживе се превръща в доброволен затворник, живеейки под охраната на часовои: от дома си на „Раковски“ до Министерския съвет (на ъгъла на ул. „Шести септември и „Гурко“), в „Юнион клуб“и обратно.

Навярно заради това хазартната му природа все повече взема връх. Иван Салабашев, финансов министър на Стамболов, даровит математик и действителен член на БАН, надълго и нашироко описва в спомените си как г-н министър-президентът до късна доба ги държал в правителствената заседателна зала, за да играят на карти. Залагали върху зеленото сукно с цели шепи златни наполеони (тогава заплатите на властта били огромни, безотчетните ѝ фондове – също!). Парите буквално изтичали през ръцете на Стамболов, не те го вълнували, важна била тръпката. Ала накрая, дори и след най-дългите нощни гуляи, той си тръгвал за вкъщи с папки с документи. Слагал глава под чешмата в двора, тихо влизал у дома, за да не буди фамилията си на втория етаж, и сядал да работи в кабинета си. Самодисциплина и работоспособност, проличаваща и по водените в късни часове дневникови тетрадки, запазени в Държавния архив. В една от бележките (26 октомври 1886 г., Димитровден) четем: „И тоя Димитровден бяхме живи и честити да посрещнем и прекараме празника… Припомняш си за миналите честити и злочести дни и някаква услада, примесена с една слаба болка на сърцето, обема цялото ти същество. Що страдания и радости преминали и забравени, като че ли не са били! Що мечти и надежди изгубени, що идеали развенчани… Димитровден… Ще го срещнем ли и тази година в бащината си земя с радост и веселие, или мрачен и болезнен с тъга в душата си ще го срещна на чужбина в заточение или забегнал емигрантин? О, Боже, ако България ще пропадне завинаги, ако московецът ще дойде да я пороби и поруси, вземи ми живота, а не ме оставяй да видя с очите си позора и смъртта на моето мило и драго отечество…“

Стамболов не вижда позора на България, но неговото „мило и драго отечество“ вижда публичното му опозоряване и страшната му смърт.

„Диктаторът е свален – разказва Антон Страшимиров, – цялата страна е дълбоко развълнувана. В София многохилядна тълпа величае княз Фердинанд и ругае „блудника“. После провокатори раздразват тълпите, та те предприемат гонение на стамболовистите по улицата. Най-после тълпите се стичат със страшен рев и пред дома на Стамболов: ще съборят всичко и ще линчуват „народния враг“. Така сред писъците на своето семейство Стамболов се обръща към двореца за защита. На апарата е сам княз Фердинанд. И язвителен, какъвто е бил винаги, той съобщава на Стамболов, който е единствен дълги години негова опора в страната: „Аз наредих да ви спасят от вашия народ“.

Къщата на Стефан Стамболов на ул. „Раковски“

До края на дните си Стамболов живее на практика под домашен арест. По свидетелството на Рихард фон Мах превръща първия етаж на къщата си в бастион и редакция на в. „Свобода“. Тук го посещават чуждестранни политици и кореспонденти; предлагат му баснословни хонорари, за да пише за големи световни издания; той предпочита да дава язвителни интервюта и бълва статии за своя в. „Свобода“, писани с червено мастило.

Създадена е специална парламентарна комисия, която да разследва „престъпленията на неговото управление“. Вътре влизат само най-отявлените му врагове. Секвестират земеделските му имоти (след Освобождението той, подобно на други, си купува „турски земи“), запорират банковите му авоари, включително и тези на Поликсени Стамболова. Съдят го за „оскърбление на особата на княза“, налагат му гаранция от 70 000 лв. в злато, баснословна сума, с каквато той не разполага. Английският кореспондент А. Х. Биман, който добре познава Стамболов, отблизо следи случая. Оказва се, че Стамболов би трябвало да влезе в затвора. След размисъл (и телефонен разговор с висша инстанция) гаранцията е намалена многократно, внасят я политическите му съмишленици, чакащи го отвън.

На връщане, пред дома си Стамболов е причакан от 250 души, сред които има и полицейски пристави. Биман свидетелства, че един от тях – полицейският пристав от Пети участък Юруков, като видял, че хората се двоумят, извикал: „Какво чакате, бе?“ и сам хвърлил първия камък. Стамболов е с пукнат лакът, тежко ударен е по главата с бастун, чиято дръжка пази на писалището си като веществено доказателство.

Скоро след това той кани у дома си журналиста Рихард фон Мах и му връчва запечатано писмо, със заръката да бъде отворено само след смъртта му. Вътре той описва целия кроеж за неговото убийство, имената на извършителите, обвинявайки директно Григор Начович и княз Фердинанд като поръчители на този акт.

Убийството се случва на 3/15 юли 1895 г. След четири дни и три тежки нощи Стамболов издъхва в своя дом в ръцете на съпругата си Поликсени. Оттук изнасят на ръце и ковчега му, докато противниците му, които люто го мразят и след смъртта му, развиват колелата на катафалката, изрязват въжетата на камбаните на катедралния храм „Св. Неделя“, за да не бият за опелото му, атакуват с изстрели погребалното шествие и понасят бесилка към гробищата, готвейки се да осквернят трупа му. Единствено намесата на европейските дипломатически агенти в София отлага тази сетна разправа. Но не задълго. Гробът на Стефан Стамболов е взривяван на два пъти, беше напълно занемарен по времето на комунизма, поругаван бе и наскоро. Навремето Рихард фон Мах дава на тази част от българските си кореспонденции следното наименование: „В най-тъмна Европа“.

Затова, ако вървите по улица „Раковски“ и отминете Столичната библиотека, там, където улица „Хан Крум“ се спуска зад гърба ѝ като рампа, вдигнете очи към първия етаж на Стамболовата кооперация. И си представете, че тъмните стъкла на днешния офис някога са били в черни завеси. След смъртта на съпруга си г-жа Стамболова решава да превърне първия етаж на дома в мемориал: черни драперии, вази с цветя около портрета му, рисуван от Георги Данчов, а в центъра – стъкленицата с отрязаните му ръце… Да, да, съсечените от ятагана ръце, за които тя пише в отговор на съболезнователната телеграма на Фердинанд, че „именно тези ръце ви дадоха короната и те бранеха българската свобода“. По тази причина вдовицата (противно на всевъзможни твърдения) категорично отказва пожизнената пенсия в размер на 7200 лв., отпусната на нея и трите ѝ деца (момчетата Константин и Стефан и момичето Вера). Нещо повече, категорично заклева децата си никога да не служат на династията, убила баща им, нито да заемат каквато и да било държавна служба. Защото в тази България, която Стефан Стамболов издига и отстоява с ръцете си, неговият физически убиец Боне Петров е бил оправдан, а останалите извършители се измъкват със символични присъди, докато поръчителите, включително и по върховете, остават ненаказани. Децата на Стамболов следват стриктно майчината заръка.

В началото на 30-те години Поликсени Стамболова обаче е принудена да продаде дома си, за да има с какво да живее. Така на това място израства Стамболовата кооперация, а наследниците си запазват апартамент на първия етаж (близо до стария двор) и две магазинчета отдолу, с чиито наеми се препитават.

Минавал съм хиляди пъти оттам, но никога не бях се замислял оцеляло ли е нещо от автентичната атмосфера на Стамболовия дом. Чешмата на Стамболов? Озовах се пред заключената врата на кооперацията, повъртях се с надеждата да попадна на някой неин обитател. Никакъв шанс. Съвсем случайно тогава погледът ми се спря върху домофона, където съзрях табелката на „Камарата на независимите оценители“. И, срам не срам, натиснах бутончето. След миг вратата щракна, влязох вътре, но видях, че всички подстъпи към двора са надлежно залостени. Все пак имаше малък прозорец между етажите. Отворих го и в този миг чух глас отгоре, който попита: „При нас ли идвате?“ Искрено отговорих: „Не“, защото наистина идвах при Стамболов. Вратата сърдито хлопна, за което със задна дата поднасям извиненията си. По-важното беше, че наистина видях чешмичката, пощадена от времето, белите стени в двора, покрити с керемиди и очертаващи границите на някогашната градина; запазил се беше и старият плочник, с прораснал на места зелен мъх.

Съхранилата се по чудо чешма пази спомена за скришните разходки в градината на един човек, когото дебне смъртта, за сълзите на една вдовица в черно, за немирните викове на децата Коста, Стефан и Вера, които майката със сигурност е сгълчавало строго, тъй като траурът в този дом никога не е свършил.

Затова и не посмях да изкача стъпалата на първия етаж в кооперацията, където някога е бил апартаментът на фамилията Стамболови. Заради всички тези неща, но и заради друг един спомен, поверен ми от Траян Радев, също момче от махалата, син на летописеца на „Строителите на съвременна България“. Семейството му е живяло по вътрешния диагонал на това каре от сгради – на ъгъла на улиците „Рачо Димчев“ и „Гладстон“. Траян Радев е израснал заедно с Коста и Стефан (сестра им Вера си отива рано, след нещастна любов). Бях чел в негово интервю за мизерията на Стамболови в годините на комунизма и веднъж, в края на 90-те, се осмелих да попитам колко тежка е била участта им. Разказът му бе наистина покъртителен.

Възпитани строго, в духа на стоицизма на усамотението на г-жа Стамболова, синовете на Стамболов не парадират никога с името на баща си, нито заемат каквато и да било обществена длъжност (а до 1944 г. това би било повече от лесно). Майка им прекъсва всякакви контакти с политическите приятели на мъжа си – без вайкане и без каквато и да било просба за подкрепа. Така си и отива от този свят. Синовете живеят от скромния наем на двете магазинчета в кооперацията. Странят от политиката, гледат да опазят фамилията си неопетнена. Явно са били горди хора, носещи нещо от духа на бащата. След 1944 г. положението им катастрофално се влошава. Неучастието им в обществения живот и социалната им изолация е донякъде техен плюс, но скоро ги застигат първите мероприятия на „народната власт“. Магазинчетата са национализирани, единственото им жилище става „комунална квартира“ – в по-голямата му част е настанено семейството на висш кадър на МВР, а тяхна остава единствено стаята, гледаща към ул. „Раковски“, където те пренасят две железни легла, библиотеката на баща си, семейните документи и реликви – включително стъкленицата с отсечените ръце, плуващи във формалин, и черните завеси на прозорците. Никой от познатите им не смее да се застъпи за тях, а и няма финансовата възможност да им помогне. Траян Радев е сред малцината им верни приятели, но и неговото семейство тогава бедства. Един ден, след „размразяването“ през 60-те, той решава, че трябва да се направи нещо и се обръща с ходатайство към журналиста Веселин Йосифов, бъдещ председател на СБЖ. Той обещава да помогне, но минава близо година, без да има отговор. Замисълът е бил следният: наближава честването на 90-ата годишнина от Априлското въстание и в тази връзка се ходатайства „народната власт“ да направи нещо за двамата старци, деца на съратника на Ботев и организатор на Старозагорското въстание (русофобската дейност на Стамболов не се изброява в мотивите, не е в плюс на акцията).

Заръчват на Траян Радев да установи какви са доходите на Коста и Стефан Стамболови, не ползват ли нещо от бащините „несметни богатства“. Оказва се, че двамата братя живеят с 32 лв. на месец – от вече „нормирания наем“ на апартамента. По 50 ст. на всеки от тях дневно!

В един момент със „Стамболовата акция“ се ангажира лично Димитър Методиев, „поетът на генералната линия“, тогава – помощник на Тодор Живков и завеждащ отдел в ЦК на БКП. Оказало се, че и идейно коравият поет може да прояви човечност. Комисията посещава синовете на Стамболов, жертви на бащиното име и строгия завет на майката. Покъртен от мизерията им, Димитър Методиев им отпуска пенсия от по 100 лв. на месец (което е нещо в онези времена). Скоро след това двамата синове на Стамболов си отиват от този свят. Не е ясно какво е станало със „страшната стъкленица“, най-вероятно е била положена в бащиния им гроб. След тяхната смърт личната библиотека на Стамболов и всичко останало изчезва безследно.

На мястото си е само чешмата в двора на Стамболовата кооперация, чиито капки сцеждат спомена за тази история.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияРомантическо, политическо и съвременно в театъра на Иван Пантелеев
Следваща статияЗвуци и други истории