Разговор със знаковия за мозамбиканската джаз сцена баскитарист, перкусионист, певец и композитор, който е в София за серия от три събития – джем сешън с български музиканти, майсторски клас и голям концерт със сънародниците си Smile Trio

Чилдо Томáш (или Чшилду, както самият той го произнася, представете си го както биха го произнесли на бразилски португалски, б.а.) е истинска легенда на мозамбиканския джаз. Макар че ако попитате самия него, ще ви каже, че не е така – и то не от престорена скромност, а защото за него наистина музиката е по-важна от собствената персона. Почти четвърт век вече е част от различни групи на афрокубинския пианист гуру Омар Саса (включително и от квартета с Мола Сила от Сенегал), свирил е доста с Мигел Анга Диас (Irakere, Buena Vista Social Club), на чиято памет посвещава две от пиесите във втория си албум Messengers. От години живее в Барселона. В София е по покана на Центъра за африкански култури „Африкая“, създаден от преподавателката по африкански танци, танцьорка, хореографка и културна активистка Мария Косса (също с корени от Мозамбик).

Три са специалните събития от серията Move Your Afro, на които можете да се срещнете с него. Тази вечер (9 октомври, четвъртък) от 21.15 часа Чилдо Томáш ще свири в специален квартет с Росен Захариев, Димитър Горчаков и Борислав Петров (https://www.facebook.com/events/803091595808821) в Зала „Сингълс“ на НДК. В петък (10 октомври) от 18 до 20 часа ще води майсторски клас, посветен на различни африкански традиции в Центъра „Африкая“ (https://www.facebook.com/events/4057444757857572). А в събота, 11 октомври, от 21 часа в клуб „Паве“ под Столичната библиотека е концертът му заедно със Smile Trio от Мапуто (https://www.facebook.com/events/1889539841592734).

Да започнем от срещата на твоята музика с музиката на Омар Соса и Мола Сила. И двамата също като теб са носители на ярки музикални традиции и едновременно с това пътешественици из много и различни култури. Омар е от Куба, но се чувства еднакво свой и в американския джаз, и в традиционната музика на Венецуела, и въобще – навсякъде. Мола е грио от Сенегал, който живее в Нидерландия, а съм го слушал да пее и руски народни песни на родния си език „уолоф“. Когато тримата запявате обаче е магично…

Мисля, че опознавайки музиканти от различни краища на света като Мола, като Омар и други и свирейки с тях, ние в крайна сметка винаги стигаме до собствените си корени. Винаги съм казвал, че моята мисия е да представя пред света нашите традиции – мозамбиканските. Това го има по различен начин и в двата ми издадени досега албума под мое име, а и в третия, който ще излезе догодина. Още първият ми албум беше в силна степен повлиян от музиката на Южен Мозамбик, откъдето съм. Но в него има много от централната част на страната, а и от Севера. Името му – Moçambique Ni N’tumbuluku – се превежда като „Корените на Мозамбик“. Помня, че през 2012 г., когато албумът излезе, един приятел ми каза: „Чилдо, ти си създал три албума! Песните са толкова различни една от друга и всяка има толкова много заряд и сила, че не знам как са се побрали в един албум“. Но това е моят начин да създавам музика, какво да правя. Вторият албум вече смесва тези традиции с джаз, с музика от Венецуела, от Мексико и всички, които участваме в него, предаваме на света посланията на своята култура. Затова се и казва Messengers – защото ние непрекъснато пътуваме, но не като обикновени пътници (passengers), а като пратеници, вестители на културата, от която идваме. Това са нашите гласове – и те се смесват много естествено: мозамбиканският с бразилския, или с кубинския, мексиканския и други… С Омар свирим вече 23 години заедно, макар и не чак толкова често напоследък. Но си спомням какво ми каза той, когато за първи път ме заведе в Куба да се срещна и да свиря с местни музиканти: „Свири като мозамбиканец, дай им истинска африканска бас линия, не се опитвай да свириш кубинска музика или рокендрол“. И по този начин ме накара да се чувствам комфортно.

Ако си говорим за световноизвестни африкански басисти, двамата, за които веднага се сещаме, са Ришар Бона и Етиен Мбапе от Камерун, от съвсем друга част на Африка. А ето, в Мозамбик имало човек, който борави по същия начин с електрическата баскитара (едва ли не на същия музикален език), само че изхождайки от друга традиция.

Те са мои приятели и братя, но музиката е безкрайна и човек всеки ден научава нещо ново. Ако говорим за бизнес страната на нещата, може би има значение, че цялата тази част на Африка – Камерун, Сенегал, Мали, Конго – са били френски колонии и така тяхната музика и култура е стигнала по-лесно до Европа: Мори Канте, Салиф Кейта, Ришар, Мбапе и други… Мозамбик обаче е съвсем друг свят. По-далече е, бил е португалска колония и мозамбиканската музика е стигала основно до португалоезичния свят. Днес обаче за нея се отварят все повече и повече нови пътища и съм горд, че съм част от хората, които могат да покажат на света музиката от Мозамбик.

Говорихме си онзи ден с музикантите от Smile Trio и те, бидейки представители на следващото поколение, ми разказаха как като младежи постоянно са слушали твоята музика по радиото – знаели са много от песните, без да знаят кой ги свири, почти като фолклор са били за тях. И после, когато някой им е казал, че в Барселона живее известен мозамбикански баскитарист, те са си пуснали албумите ти и са открили, че именно твоята музика са слушали толкова често като деца по радиото.

Не обичам да говоря чак толкова за себе си, но само ще кажа, че се радвам, че някак е станало така, та съм отворил прозорец за тези млади хора в музиката… Когато аз съм започвал да свиря, те са били още деца и музиката ми ги е впечатлила. Но ние израстваме заедно и се вдъхновяваме взаимно. Когато ме поканиха да се присъединя към тях (първо в Барселона миналата година и сега – за концерта в София, б.а.), аз се въодушевих изключително много, защото и аз уча от тях. Това е взаимен процес… Всъщност инструментът, който Smile Trio използват в музиката си, е от региона в Южен Мозамбик, откъдето е баща ми – град Завала и съседния окръг Иняримe. Нарича се „тимбила“ – това е тукашният вариант на маримбата, свързвам този звук с корените на моето семейство. Онзи ден, приключвайки американско турне, седяхме с кубинския перкусионист Роберто Вискаино и слушахме цяла вечер заедно точно такава музика…

Smile Trio също са впечатляващи, когато запеят заедно. Специално във вашата част на Африка – и Мозамбик, и ЮАР – традициите в пеенето на няколко гласа са едно от първите неща, за които се сеща човек. А увличаш в това и хора с корени от други части на континента, а и от други земи, както виждаме.

Да, да, да… Това го имаме много дори в музиката с Омар, а съм го пренесъл и в моите групи. Тези моменти на запяване, които се появяват спонтанно и често не могат да бъдат повторени на следващия ден. Това е нещо много африканско, но може да се сравни и с ходенето на църква, и с чувството, което те обзема по време на литургия. Всеки концерт с Омар е като церемония, която отваря нови прозорци в музиката… Защото музиката е чувство, а не просто много и виртуозно изсвирени ноти.

И макар да си основно инструменталист, това чувство често идва именно през изпяването…

Да, така е, защото пеенето е нещо непосредствено и те свързва едновременно и с хората на сцената с теб в момента, и с предците и традицията.

Говорейки за духовете на предците, понякога говорим и за други духове, които не са точно наши предци, а по-скоро съвременници, но вече живеят отвъд. Двама такива големи, отишли си без време музиканти, присъстват в албума ти Messengers – кубинският перкусионист Мигел Анга Диас (1961–2006) и мозамбиканският басист и бендлидер, убит в ЮАР, Жито Балой (1964–2004)…

Човече, и днес, когато заговоря за Анга Диас, кожата ми настръхва. С него бяхме големи приятели и той умря три дни след като приключихме съвместно турне. Бяхме си говорили да ми дойде на гости с цялото си семейство, дори обсъждахме как да купим още едно допълнително легло за дъщеря му, за да се чувстват всички удобно… Но животът е такъв, какъвто е… На Жито Балой, който стана известен в Южна Африка с триото си Tanana, също имам посветена песен. Той пък беше един от първите, които направиха популярна мозамбиканската музика извън Мозамбик, а се бореше и за популяризирането на африканската музика по света. И двамата си отидоха много рано, но ние продължаваме да си говорим за тях и да си ги спомняме. Те са още сред нас – там, някъде… Анга Диас, заедно с Джовани Идалго, беше един от пионерите на съвременната карибска перкусионна музика – свиеше едновременно на пет конги, на шест конги и въобще – правеше неща, които преди това не бяха правени. Той е вдъхновение за всеки следващ млад перкусионист, появил се на тази сцена – споменах Вискаино, с когото тъкмо бяхме на турне преди няколко дни – той свири и с Чучо Валдес… Но такъв е животът. Продължаваме напред. А духовете на отишлите си приятели винаги са с нас.

В същия албум, ако говорим за съвременния изглед на столицата Мапуто, ти имаш две коренно противоположни песни, неслучайно следващи една след друга – Maputo Electrik и Maputo On Air (във въздуха, но и в ефир). Какво е Мапуто за теб?

Maputo Electrik е песен за града през деня – коли, лудница, улично движение, песен за непрестанния ритъм на града. А Maputo On Air е медитация, след като всичкият градски шум е приключил вечер и можеш да си поемеш дъх. Моментът, когато по радиото казвате „Дочуване, до утре“. Имам един приятел в Мапуто, който има джаз предаване, той ми каза веднъж, че пуска песента Maputo Electrik, когато трябва да покаже чувството на напрежение, когато например се говори за политическата ситуация и гражданските протести в страната, а когато се говори на по-спокойни теми, наистина пуска по радиото релаксиращата Maputo On Air. Първата песен е лицето на всеки голям град по света днес, а втората – може да говори и за по-спокойния живот в провинцията, където въздухът е по-свеж и няма замърсяване… и където животът е по-спокоен. Този контраст исках да изразя и аз.