0
3860

Чимиджими-чамиджоми

Борис Априлов (Атанас Василев Джавков, 1921–1996) е български писател, един от най-стойностните, творили в социалистическите години, през втората половина на ХХ век. Сред малкото представители е на българската маринистика, която го отвежда и до екологични теми; в тази посока той определено изпреварва времето си, един от първите, вкарал тази проблематика в произведенията си; достатъчно е само да чуем радиопиесата му „Трябва да спим на открито”. А поредицата му за Лиско – също записана в Радиотеатъра и издадена от „Балкантон“ като грамофонна плоча, смятам за шедьовър на световната литература за деца. И съм убеден, че ако беше написана не на малкия български език, а на големия английски, нашето умно лисиче щеше да заеме мястото си до Мечо Пух, Чешърския котарак или Мечето Падингтън – толкова е свежа, бликаща от хумор, искрометна. Даже по особен начин провидческа: слушам и гледам настоящите български баталии и се сещам за една от приказките за Лиско, нарича се „Чими”.

Чими е съкратено от Чимиджимичамиджоми – име толкова дълго и сложно, че двамата приятели Домби и Димби дори не могат да го изрекат: „Чимибими… димирими… и така нататък”, го нарича Димби (за по-кратко „и така нататък“ ние пък ще го съкратим на итн). Та този Чими с дългото име паднал в един варел и вика за помощ – иска да го спасяват. Ама така иска, сякаш всички са му длъжни – ултимативно, безпрекословно, инатливо. Питат го кой е, какъв е, какво представлява, голям ли е, малък ли е, ще ги изяде ли, когато излезе, а той си повтаря само едно и също от варела (който можем да възприемем и като телевизионен екран – монологичен и безответен); хич никакви диалози не го вълнуват: „Чимиджимичамиджоми! Чимиджимичамиджоми!” Опитват се нашите приятели Димби и Домби да наченат все пак някакъв разговор, в преговори да влязат, към тях се присъединява и магаренцето Мокси – уж да помага, ама сърцето му трепка ли трепка, но отново нищо: съществото от варела (Мокси го определя не като същество, а като вещество) си повтаря своето „Чимиджимичамиджоми”, нарича ги глупаци и категорично ги отрязва за всичко, което смята, че няма отношение към неговото спасяване. Репчи се, бие се в гърдите и… и „Чимиджимичамиджоми” итн…

Това безпардонно поведение обаче – освен че малко притеснява и ги кара да се страхуват „тримата глупаци” (според Чимиджимичамиджоми) Домби, Димби и Мокси, ги води и до определени размисли – напълно логични и основателни. Най-прям е Мокси:

– Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет…
– Добре де, според теб какво е?
– Според мен това е едно НИЩО.
– Глупости!… Щом има име?
– И толкова дълго – добави Домби.
– Когато едно нещо е нищо, то няма име – рече Димби.
– Вятър! – отсече Мокси. – Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го, има си име, има си всичко, а пък — нищо… Според мен да си вървим. Ще ни навлече беля…

Мокси е толкова убеден, че трябва да се махат, че чак изпява:

Песничка за нищото

Гледаш – към теб идва нещо
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
нищо, а пък идва към теб. 

Питаш го – как си бе, нещо.
То разговаря горещо,
всъщност не казва ти нищо,
нищо, а говори си с теб. 

От нищото нещо не става,
защото е нищо наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред сякаш е всичко – наглед. 

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – да, туй е нещо,
взираш се – всъщност е нищо,
нищо, пък идва срещу теб! 

Работата става напечена, спасяването се закучва, защото Чимиджимичамиджоми отказва да влиза в каквито и да е преговори – едно си знае, едно си бае, обижда и ругае: „Много дрънкате!… Обсъждате!… Във варел ли съм попаднал, или на събрание?… Да го спасим ли, да не го ли?… Плямпате, плямпате, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате!…” Тогава на сцената се появява Лиско, който е „умно животно” по общо мнение на тримата приятели-„глупаци“ (по Чими). Той, разбира се, за разлика от тях, мигом запомня завъртяното име Чимиджимичамиджоми, дори го оценява по достойнство:

– Еха! Името ти е най-малко три метра. Трябва да се изговаря на почивки. Но звучи като музика (тогава чалгата още не е открита)… Я го повтори, да се насладя.
– Чимиджимичамиджоми! – не без гордост отвърна гласът.
– Това се казва име!… Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Ако не почиваш, разбира се…

След което веднага се заема да го спасява. Другите го разубеждават, дори бягат, но винаги се връщат – приятел в нужда се познава, както се казва. Накрая Чимиджимичамиджоми е спасен: вкарват във варела маркуч, пускат вода, а той, този Чимиджимичамиджоми, целият прелива от удоволствие, кефи се, крещи и врещи, че нямало нищо по-хубаво от водата. Накрая се показва от варела и се оказва, че е обикновено жабче – вървяло си то по пътя, видяло варел, видяло дупка във варела, полюбопитствало и влязло в…

Димби, Домби и Мокси са чак разочаровани от несъответствието между една най-проста жаба и това така сложно, завъртяно и усукано име Чимиджимичамиджоми. На всичкото отгоре Чимито си тръгва дори без да им благодари по достойнство. И започват да се питат тримата дали пък е трябвало да го спасяват, дали не е било по-добре да го оставят във варела. На което Лиско с всичката си мъдрост на умно животно им отговаря:

Лиско се смееше. После каза, че всъщност това е едно от най-интересните им приключения – не е малко да спасиш живота на един проклетник, защото всички спасени досега, поне в книгите, се оказват все добри същества, а да спасиш проклетник… Ехее!

Та такива ми ти работи – чимиджимичамиджомски итн…

А, и да не забравя: всякакви прилики с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена. Ако някой някаква някак открие – за негова сметка си е…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПромяната, статуквото и ехото
от Сарая
Следваща статия„Риголето“ на Варненската опера