Разговор с Мирослав Христов за новата му стихосбирка „Очаквани места“ (Издателство за поезия ДА, 2024)
Редактор на книгата е Васил Балев, автор на корицата е Моника Вакарелова. Премиерата ѝ ще е на 12 февруари, от 18.30 часа в Младежкия театър в София.
Това е твоята четвърта стихосбирка, в която метафизичното отново присъства. Този път обаче, за разлика от „Как ще посрещнем дъжда“, си много по-спонтанен и открит.
Да, така е, в писането ми метафизиката винаги ме е интересувала. Няма да говоря за първите си книги, тъй като ще стане прекалено пространно. Но в предишната ми книга „Как ще посрещнем дъжда“ (Small Station Press, 2018) тя присъстваше под формата на картини, които се рисуваха наум – умозрителни картини, които малко съзнателно или несъзнателно целяха да обрисуват духа на времето, в което живеем. Едно време, в което усещането ни за пространство, отдалеченост, изоставеност и самота през призмата на физиката и на тъмната материя постоянно ни отдалечава едни от други. Това, което ме накара да се отдръпна от този умозрителен начин на писане, е усещането за отдалеченост от всекидневното, от живота, от възприятието ни за света в това всекидневие, в което се намираме. Това лиши от известна жизненост предишната ми книга, което ме накара абсолютно съзнателно да взема решение, че ако отново пиша поезия, то тя ще бъде извлечена от живия живот, от неща, които преживявам и допълвам с въображението си. Няма да влизам в определена абстракция, която лишава четящия и пишещия от това да усети живота.
Темата за пътуването е основна в книгата. Има различни видове пътувания в стиховете ти, границите и хоризонтите на този свят са много по-големи от това, което ние виждаме и усещаме със сетивата си. Пътуваме и се изненадваме. Тези места едновременно са очаквани и неочаквани. Те крият в себе си нещо по-голямо от самите тях. Тук се намесва и божественото.
Да, пътуването е основна тема, едно от стихотворенията започва със стиха: Пристигането тук / в края на познатото. Пътуването е до границите на нашето възможно обяснение за света такъв, какъвто го виждаме. Границите на нашето възприятие. По време на разходка или пътуване нашето съзнание е до голяма степен отворено за впечатленията от света, стига да не ни занимава някой конкретен въпрос, който ни е обсебил през цялото време, например защо в България няма правителство в последните три години. Ако нямаме такъв въпрос, който да ни тормози в главата, обикновено се оставяме на свободното си съзнание, което е податливо на впечатления. От тях зависи до каква степен сме отворени към света, дали можем да го чуем. Нямам предвид трафика и шума на човешкия свят, който ни заобикаля. Имам предвид дървото, което се намира в центъра на този шум, небето, което е провиснало над нас с цялата си ослепителност, въпреки шума, който създаваме. Има едно усещане, в което сякаш светът трябва да се обърне наопаки и ние да крачим по небето, докато сме отново във всекидневието си. Това, което наричаш божествено, дари религиозните символи, които присъстват в стиховете, са свързани с моята вяра. Те не са целени съзнателно да присъстват, те идват по естествен начин. Тези асоциации създават възможността между всекидневното и познатото, и онова, което се намира отвъд, да бъде създаден мост, чрез който да присъстват едновременно.
Погледът в далечината
намира заснежени върхове
иначе вървя из познатите пътеки
разхождам кучето в най-ранна пролет
докато децата от площадката
играят на хирурзи и вадят
от арматурното тяло на града
отдавна забравени пирони
съкровище провиква се едно от тях
сигурно някога същото е казал
и шестокрилият серафим
поднасяйки пироните на св. Франциск
една врана долита от най-близкото
дърво и дръпва кучето за опашката
Този мост е свързан и с времето, с историята, с миналото. Сякаш няма граница между това, което се е случило, и това, което е сега – те съществуват в абсолютна живост в настоящето като в сън.
Съвсем наскоро прочетох един цитат от американски поет Уолъс Стивънс, който казва, че Поетът е жрец на невидимото. Това е свързано и с усещането ни за отговор на чисто вечните, екзистенциални въпроси, които тегнат над човека, и те, разбира се, са свързани с неговия край. Те са свързани с неговото усещане за смисъл в света, подредба и истина. Този момент, в който въображението отваря всекидневното, където се появява образ, който е извечен, е именно тази връзка, която ни казва, че времето е нещо, което е едновременно постоянно и отвъд нашия земен път.
Разходката
Първо минаваме по кея и разглеждаме
пъстрите мрежи като есенна изложба
зяпаме вяло как в далечината преди фара
няколко сърфисти се носят по вълните
бурният вятър ни жули и иска да превърне
мислите ни в пяна докато изкачваме склона
остава голата отсечка до твоята къща
там винаги завършва тази разходка
в средата на октомври когато идвам
да прибера теб и кучето обратно в града
вече вътре наблюдаваме от балкона
как една лодка се връща от вечерния улов
пием последна бира в тишина когато чуваме
пронизителен металически шум
чуват се бойни тръби и викове
някой марширува други падат убити
към водата хвърчат огнени искри
ти тръскаш фаса си през парапета
споделям как това са архангел Михаил
и неговата армия водеща битка
като всеки друг ден а ти питаш
архангелите наистина ли имат криле и прочие
като в легендите в които разходката
винаги завършва пред бездна
за миг не вярвам във вярата си
поглеждам надолу където келнерът
прибира масите изпуска нож
избърсва го прилежно в бялата си кърпа
и за секунда поглежда замислено нагоре
сякаш може да е паднал от там
По повод изгубеното – да поговорим за детството. С порастването ние изгубваме усещането за цялост, което децата притежават. В стиховете си говориш за богатство на детския светоглед.
В „Писма до един млад поет“ Райнер Мария Рилке казва, че ако поетът не успява да съчини нищо ново, винаги може да се обърне към детството, което е неизчерпаем източник на вдъхновение, случки и истории. До голяма степен причината за това е, че децата са така устроени, че могат да бъдат абсолютно отворени към света. Всеки от нас е бил дете, всеки от нас има сянка от усещането какво е да чувстваш света в неговата чиста живост. Така че книгата се занимава именно с въпроса за начина, по който ние възприемаме света, бидейки възрастни. Задавам си въпроса защо начинът, по който възприемаме природата, е различен от начина, по който сме я възприемали, когато сме били деца. Това също е тема, която ме вълнува, присъствието на природата в града. Имам усещането, че живеем в два свята едновременно. Единият, който е създаден от нас, хората, в който всеки преследва своите си цели, чийто сърдечен ритъм е всекидневният транспорт, забързаността, мислите са всички говорещи хора по улиците и по медиите. На фона на всичко това, ако човек види как през пролетта разцъфват дърветата и цветята, този природен образ е толкова отдалечен, толкова затворен откъм възможност да бъде проникнато в него чрез нашите възприятия, че това създава един абсолютен парадокс. Ние живеем едновременно в този свят, но не можем и нямаме достъп до него, той е затворен. Именно заради своята естественост природата е станала необичайна. Ако за древните гърци логосът, природата, космосът, светът, населен с богове, са нещо естествено, днес природата е като една затворена врата, която понякога можем да открехнем благодарение на някое стихотворение например. Можем да усетим полъха от този друг тип възприятие към света, което са имали хората от Древна Гърция. Към едно цялостно преживяване на света, който е именно и детски. Сякаш го изпитваш с цялото си тяло.
Сънят на детето
настъпва точно
в определен момент
дишането се успокоява
в джунглата маймуните
първи притихват
ягуарите си припомнят
вчерашните антилопи
райските птици тъгуват
за сърцата ни увити
в паяжини и капани
Пишеш за опита в човека, впечатленията, които преживява и от които се ражда нещо ново. В поемата „Силфидите“ завършваш така: Това е Времето / Казваме си един на друг / И няма нищо освен / Един сезон и в него / Другостта.
В това стихотворение става дума за едно пътуване до морето с жена ми и сина ми. Вече в късно лято, момент, в който започват да падат листата. Когато пътуването е дълго, човек може да шофира и да си мисли най-различни неща, особено когато е преживял много за кратко време. Така може да се роди и едно стихотворение, след като се появи определен образ. Това може да е образът именно на падащите листа. При смяната на един сезон, при усещането за този постоянен ритъм на преходното отново стигаме до момента за границите на нашето познание. Ако сме просто едно листо, което пада от дървото, това означава, че сме абсолютно загубени. В същото време именно тези образи успяват да направят така, че всекидневното да се трансцендентира. Да се появява една трансцендентна картина, в която белият джип, който ни подминава, е ангел на смъртта, по улицата да се разхождат облаци с формата на хора и да е останал само един сезон и това да е сезонът на другостта. Точно този момент на прекрачване на познатото, благодарение на натрупаните образи и преживявания в определен период от време, позволява да се стигне до една метафизична картина, нещо, което е отвъд времето. Това става благодарение именно на първоначалния образ, първоначалната мисъл.
Чрез повечето стихотворения разказваш история, има разказ в стиховете ти. Книгата може да бъде четена и като една голяма поема.
Това е свързано отново с темата, която се появява понякога като усещане. Например пътуването със самолет. Усещането по време на полет е много странно, това да летиш в небето, да гледаш земята от толкова далече. Има нещо непривично и неестествено във всичко това. И когато това усещане те обземе, започваш да си мислиш защо е така, защо ние хората не принадлежим на небето. Когато започнеш да си задаваш този въпрос, тук вече има тема за стихотворение и разказ. Наративът и историите са свързани именно с изчакването тази тема да бъде разгърната в дълбочина чрез определени преживявания. Защото ако имаме темата като усещане или като мисъл, не можем да разчитаме, че тя ще се създаде и разгърне сама. За мен самия понякога е изненадващо как се разгръщат и стигат до теми, които вътрешно ме вълнуват, но не съм знаел, че се крият зад един толкова малък и необичаен образ.
Неловко усещане
В автобуса на летището
преди да се качим в самолета
настъпва тишина и само двама мъже
гледат финала на Уимбълдън
усещат че предстои чудото
и то е Надал да загуби
в началото на полета
търсиш познатото
да се хванеш за нещо
книга срещу страха
инструкции за дишане
чаша вино
после не знаеш къде си
само от време на време
бърз поглед към непознатото
кораб точица в синьото
планински хребет вежда
намига ни нямат граници
нито имена държавите
нищо не ти принадлежи
на тази височина
към края на полета свикваш
с тази картина на небе
което не разбираш
накрая машината докосва земята
колелата свистят
чуват се ръкопляскания
нямо пърхане на криле
скоро следите че си бил горе
ще изчезнат заедно с това
неловко усещане
Мирослав Христов (род. 1982) е завършил философия и магистърска програма „Изкуства и съвременност“ в Софийския университет. Пише поезия и пиеси. През 2005 г. е сред отличените на конкурса за поезия Веселин Ханчев. Дебютната му стихосбирка „Череша с гравитация“ („Арс“, 2010) печели специалната награда на Националния литературен студентски конкурс в Шумен и е сред претендентите за „Южна пролет“ 2011. Последвана е от „Зъби“ („Ерго“, 2012), представена в рамките на пърформанса 4×4, и „Как ще посрещнем дъжда“ (Small Stations Press, 2018). През 2022 г. получава първа награда на поетичния конкурс „Морето“ в Ахтопол. Дебютната му пиеса „Всичкоядецът“ (реж. Ани Васева) се появява през 2012 г., като се играе последователно в The Fridge, „ТР Сфумато“ и „ДНК“ и е представена на фестивала Off Europe в Лайпциг. През 2019 г. пиесата му „Пустония“ печели Наградата за млад автор на конкурса Иван Радоев в Плевен. Същата година се поставя пиесата му „Цикадите“ (реж. Александра Петрова), която получава номинация за драматургичен текст на наградите Икар. Два пъти е отличаван на Нова българска драма в Шумен и три пъти в селекцията на ПроТекст/Eurodram. Негови публикации са излизали в „Литературен вестник“, „Капитал Лайт“, „Съвременник“, „Страница“, „Преса“ и други печатни и онлайн издания. Работил е като сценарист и преводач, а в момента работи в културния отдел на Гьоте-институт България.