Бруталността, с която съветските танкове смазаха под веригите си копнежа на Чехословакия за демокрация, отвориха очите на света.
По правило събитията са надвивани от времето, но по изключение има и събития, които надвиват времето. Говоря не за сфинкса – за политиката говоря. Съотнасянето на историческите и актуални събития към времето е не само необходимо, а и неминуемо: съдии и присъди – много, но само времето е върховен съдник на всичките ни земни дела. Тъкмо времето детерминира, установява и удостоверява значимостта на едно събитие – както за отделния индивид, така и за нацията, така и за всяка общност. Времето съди с еднаква сила и с еднаква безапелационност както за конкретния човек, така и за абстрактното човечество. Неговите присъди са колкото сурови, толкова и справедливи – след като не можем да ги избегнем, не ни остава нищо друго, освен да се съобразим с тях. Не го ли сторим по своя воля, то ще ни застави да го сторим. А подобно заставяне боли и не отболява – неговата морална цена е често непоносимо, непосилно висока.
И така, едно събитие, което в моите очи несъмнено надви, несъмнено ден след ден надвива времето и го превръща в безвремие, е Пражката пролет, пламнала нейде през първите месеци на 1968 г., пролетувала и цъфтяла сезон-два и смазана от танковете на Варшавския договор (така се казваше тогава, макар че по-правдоподобното му название би било пакт). А след като зараждането и цъфтежа на Пражката пролет е събитие от такъв източноевропейски, от такъв западноевропейски и от такъв миров мащаб, от същия мащаб ще да е и погромът над Пражката пролет – едното предполага другото. Какво да се прави – на великите начинание и крушенията им са велики.
Днес аз няма да правя кардинални обобщения за моралното и аморално съдържание на либералния експеримент на Александър Дубчек и на неговите похитители – това съм правил неведнъж и като редактор и автор в българоезичните западни радиостанции, и като писател и публицист на родна земя. Темата Пражка пролет е толкова необятна, че реших да я разполовя сюжетно. В днешните си размисли ще се фокусирам върху гражданските измерения на феномена, а в следващото есе като непосредствен свидетел на онези славни и безславни времена ще се опитам чрез няколко битови, банални делнични истории да разкрия трагикомичните елементи в родната интерпретация на социалистическия интернационализъм и на онази имперска кремълска политика, която КПСС не на шега обозначаваше като международна класово-партийна солидарност и като братска помощ.
В онези десетилетия между Изтока и Запада бушуваше Студената война – война на идеи и идеологии, която, макар и да не се водеше от окопите, също имаше свои потърпевши и свои жертви. Двата враждуващи свята – Свободният и несвободният – съзнаваха само донякъде несъстоятелността на комунистическата идеологическа пропаганда, която, като всяка пропаганда, се водеше не с порой от истини, а с набор от клиширани лъжи, и целият свят се страхуваше тази нагнетявана ден и нощ Студена война да не прерасне в гореща и да изпепели в ядрен апокалипсис всичко живо върху лицето на земята. Това, слава Богу, не се случи – и не се случи като че ли не въпреки, а поради атомните оръжия и на Изтока, и на Запада. Споделеният, взаимният страх от всеобщата атомна смърт охраняваше живота на хората и от двата противопоставени лагера. А страхът се оказа надежден телохранител – несравнимо по-надежден от лицемерието и фалша на всички високопарни международни конференции по разоръжаване, форуми и резолюции. Всички съзнаваха, че ако един от двата лагера натисне спусъка, ще задейства не само гибелта на противника си, а и собствената си гибел – технократична защита от радиацията не бе изнамерена, още по-малко бе изнамерена морална защита. Ето защо ни пазеше единствено и само равновесието на страха – то и ни опази от безумната надпревара във въоръжаването.
С казаното ни най-малко не приравнявам морално двата лагера – единият свят беше свят на унаследените християнски фундаментални ценности, на съблюдаваните човешките права и гражданските свободи, а другият – свят на деспотизма, на насилието на институцията над индивида, свят на безправието, на мракобесието, на тоталната материална и духовна нищета. За съжаление тъкмо последният свят се оказа наше местожителство. Но, доколкото послужи на Съветската империя като повод и основание за затягане на режима, конфликтът между двата свята ставаше по-скоро за наша сметка, отколкото за сметка на нашите западни съвременници. На тях морето им беше до колене, а небето – до рамене, те си обикаляха безгрижно света, радваха се и на изобилието на консумативната стихия, и на технократичната експанзия, и на гражданската си еманципираност. А за нас, „белите негри“ от другата страна на Желязната завеса, много-много не ги беше грижа – ситият на гладния не вярва. Позабравени от външния свят, година след година ние започнахме неохотно да осъзнаваме, че ако сами не се погрижим за себе си, няма кой друг да го стори, че ако искаме някаква промяна, а ние я искахме неистово, тя може да дойде само отвътре, от редицата на онези реформаторски настроени комунистически номенклатурчици, които имат властта и пълномощията да попроменят и пооблагородят, казано с думите на Солженицин, това царство на лъжата и злото. Подобни високопоставени реформатори на родна земя нямаше – още по-малко ги имаше и във Великия братски Съветски съюз. Това правеше печалната картина още по-печална.
И изневиделица нейде през първите месеци на 1968 г. в океана от безнадеждност проблесна искрица надежда. Тази надежда бе олицетворена и въплътена от либералния курс, който пое Чехословашката комунистическа партия с Александър Дубчек воглаве. Не, чехите и словаците не тръгнаха да взривяват комунизма, не напуснаха Варшавския пакт и СИВ, за да се присъединят към НАТО и западните свободни пазари – те само плахо се опитаха да смекчат суровите нрави на диктатурата на пролетариата, да поразхлабят примката, в която бяхме впримчени от десетилетия, да изградят не капитализъм, а социализъм, но с човешко лице. Но и това беше революционно за целия Източен блок, а за Кремъл бе недопустимо своеволие. Морални и политически аргументи ястребите от Кремъл нямаха, но имаха физически оръжия. Така е винаги в междучовешките отношения, пък били те и на държавно равнище – като привършат аргументите, идват патроните. Бруталният марш на армиите на Варшавския пакт срещу беззащитна Прага възмути света и попари всички пролетни надежди – не само в Прага и Братислава, а и в София, и в цялата Съветска империя. Августовските събития на паметната 1968-а потушиха скоропостижно искрицата надежда и скоропостижно ни върнаха обратно в океана безнадеждност, в който студувахме чак до края на 80-те. Когато империята бе вече безсилна да се противопостави на реформаторския дух, грабнал цяла Европа, че и света. И колкото и да е несъмнен приносът на Запада в гибелта на комунистическото мракобесие в международен мащаб, толкова е и вярно, че демократизирането ни бе следствие и от подвига на чехословашките реформатори, обединени около Дубчек.
Ето и знаците на това следствие:
Първо, бруталността, с която съветските танкове смазаха под веригите си копнежа на Чехословакия за демокрация, отвориха очите на света. Малко или много монолитно дотогава под върховенството на Москва, международното комунистическо движение се разедини и разпадна. Кремъл загуби ролята си на негов център и координатор. Многолюдните и силни комунистически партии на Италия, Франция и Испания се дистанцираха от СССР. Техният курс бе фактически курсът на Дубчек: да съчетаят социализма с човешките права и гражданските свободи. Така се зароди, така възникна еврокомунизмът, който скоропостижно започна да доминира в лявото пространство на цяла Западна Европа. Москва престана да бъде, както се пееше в една съветска пропагандна песничка, „надежда всей земли”, източноевропейският модел бе разобличен и компрометиран по целия широк и пъстър свят, за разлика от доскорошните си бойни другари от Изтока, еврокомунистите отхвърлиха диктатурата на пролетариата и заговориха на висок глас за парламентаризъм.
Второ, крушение на илюзиите настъпи и в рамките на Съветската империя. Малкото ветерани на болшевизма и млади ентусиасти, които искрено вярваха в хуманизма на съветския модел, започнаха със същата искреност да се съмняват в него. А социалното безверие е първа стъпка към социалната апатия. Изстрелите в сърцето на Пражката пролет се оказаха и изстрели в сърцето на класово-партийния ентусиазъм – доколкото го все още имаше.
Трето, целта на Червената армия да ликвидира веднъж завинаги реформаторския дух на чехословашките либерали, си остана непостигната. И след погрома поривите за демократизиране на обществените отношения не стихнаха, общественият климат в Унгария стъпка по стъпка се размразяваше, за ужас на Кремъл в Полша пламна могъщото профсъюзно движение „Солидарност”, с което полските сили за сигурност така и не успяха да се справят, а една нова военна интервенция на Кремъл бе немислима – Полша не е Чехословакия.
Така доскорошното всесилие на Москва започна да понамирисва на безсилие – и реформаторските кръгове в Съветската империя безпогрешно долавяха това. Безпомощна да модернизира оръжията си и да догони САЩ, икономически парализирана от догматиката на централизирания командно-административен подход съветска Русия нямаше какво да предложи и идейно – нито на собствените си граждани, нито дори на страните от Третия свят, а най-малко – на технократичните западноевропейски и североамерикански общества. Доказали своята неприложимост, старите и похабени от пропагандна употреба идеологически догми вече не печелеха сърца и души . Ден след ден ленинизмът губеше атрактивност в очите на целия вътрешен и външен свят, обезчовечаването, обездушаването на конюнктурата, нейната нежизнеспособност се превърна в нерешим проблем за теоретиците и приложниците на комунистическата доктрина.
Чрез агресията си срещу Пражката пролет комунизмът се саморазобличи и дискредитира в очите и на родната, и на международната общественост така радикално, както нито западните политолози и съветолози, нито нашите антикомунистически радиостанции можеха да го компрометират. Чрез разгрома на Пражката пролет Кремъл спечели краткосрочно и тактически, но загуби дългосрочно и стратегически. А попаднали без време в окото на бурята, ние, ветераните от моето стареещо поколение, изживяхме с подобаващ драматизъм и погнусата от имперските попълзновение на Кремъл, и еуфорията от неудържимия изблик на демокрацията преди трийсетина години, и пълзящата реставрация на комунизма през последните три десетилетия. Реставрация, която аз с чиста съвест бих нарекъл реварваризация. Като гледам разврата на новото време, романтичният, чист и светъл дух на Пражката пролет ми става още по-мил и драг. И още по-непостижим…
