0
2432

„Читателят е бащата на писателя“

Интервю с Георги Башиянов, дългогодишен учител, един от основателите на СДС в Пловдив

ПЪРВА ЧАСТ

Удовлетворен ли напуснахте учителското поприще, или имате и спомени, от които ви се стяга душата?

Искате да вляза в една от биографичните си роли? Добре, имам житейски материал за ролята „учител“. Шестнадесет години преди да се пенсионирам, работих в една пловдивска гимназия като учител по български език и литература. Разделихме се с училищните началници с взаимно удовлетворение, че повече няма да се виждаме. Останах приятел с някои от колегите и до днес. За личните си конфликти и неприятности с началниците в училище не си струва да говоря конкретно и с факти. Сблъсках се челно със сегашната ни образователна система – тя не търпи хора, които искат да си вършат работата, които могат и знаят и които са независими. Моят случай е дребна работа, спомнете си как системата пречи, как саботира работата на учител като Теодосий Теодосиев. И въпреки всичко той успява с помощта на безкористни хора. Никой не може да се мери с него, най-малко аз. Говорих открито и пред всички колеги за абсурдите на системата, писах и на министъра – „глас в пустиня“. Нека ви кажа за някои от тия абсурди – и големи, и малки.

Представете си, че някак успеете да принудите един зрял човек от 7,30 часа сутринта до 13 часа по обед да смени шест пъти предмета на своите занимания; да смени темите, по които трябва да разговаря и за които трябва да се е готвил у дома предварително. Дали ще бъде ефективен и във форма по всички теми? Колко време ще издържи, без да се невротизира – ден, седмица, месец? Ето го българското училище, ето ги българските ученици – класно-урочна система и колкото може повече ученици в час. Училището получава пари за всеки ученик. Евтино и некачествено обучение, слаби резултати и никаква лична мотивация от семейството. А там дали ще намерим някоя друга книга освен готварската? Но пък всеки си има телефон, може би и компютър или таблет, разбира се, и телевизор, дори повече от един. Това е масовият случай. Изключенията веднага се забелязват от този учител, който има око да ги види. И какво от това! Тежко на „изключенията“. Веднага започва да действа един безусловен закон както в училищния клас, така и в обществото – „Законът за автомобилната колона“, който гласи: „Скоростта на движение на колоната се определя от най-бавно движещия се автомобил!“. Толкоз! Ако не ти харесва, не си в колоната. Изключенията са в няколко столични елитни гимназии и някоя друга гимназия извън София.

Други случаи, за които съм говорил открито пред директора и пред колегите. Садистична е пестеливостта на нашето Министерство на образованието, дето се скъпи да купи на малките ученици поне до 7 клас по едни комплект учебници и помагала, които да се ползват в училище от децата. Защо не задължат директорите да предоставят на децата лично шкафче, за да оставят там учебници и екипи по физкултура? Иначе какво е сега? Тежки раници и изкривени детски гърбове. Ами какво е едно училище без библиотека с читалня и библиотекар! Някои имат, повечето – не.

Говоря пред всички и пак „глас в пустиня“. Питам сега кой директор и училищни началници биха търпели такъв учител! И много други неприемливи неща говорих, и различни „шапки ми кроиха“, та се бранех като дивеч от кучета. Нейсе, няма ги тия училищни тъпотии и разправии с началници народни и училищни – няма ме и мене там. И се питам сега защо не ми се обърна езикът, та да кажа на директора: „Шефе, ти караш влака!“, или пък „Шефе, твойта терца бие мойто петдесет!“ Впрочем знам защо. Защото сутрин, като бръсна оня в огледалото, мога да му отрежа езика или нещо друго, дето не е за рязане.

Прочетохте ли разказа на Красимир Бачков „Талисманът“, който се падна на матурите? Какво ви е мнението за него?

Прочетох разказа. Прочетох и някои изказвания на автора. Човекът писал романи, книги с разкази има, превеждали го в чужбина. Добре, браво! Ами аз как да се изкажа, като съм чел от него само „Талисманът“! И комай нищо друго няма да прочета, ако ми попадне пред очите книга на Красимир Бачков. Капризен читател съм аз – този автор не е за мене. Нека ме извини господинът Бачков, нищо лично. Аз и други господиновци не ги чета, дето ще ги номинират за Нобелова награда. Е, все пак отварям понякога тяхна книга, за да видя дали са надскочили себе си, и все не са. Вижда се, че господинът Бачков е дочакал своите „петнадесет минути слава“. Врътнал се жребият, късметът се паднал на него. Дето се казва „Дай боже всекиму“. Министерството обяснява и се оправдава, родителите негодуват, всички са прави за себе си и всяко чудо за три дни. От един мой випуск десетокласници имам в компютъра си цял сборник с разкази, писани от самите ученици. Над двадесет разказа са. Повечето от тия разкази са по-добри от „Талисманът“. Мисля си, че всеки интелигентен човек може да се научи да пише разказ – приличен разказ. Не говоря за шедьовър, но приемлив разказ – да, който иска, може. Правил съм го с моите ученици от споменатия випуск. Успях да ги убедя, че могат. И го направиха. Цял срок покрай материала в програмата писаха разкази. Консултираха се с мен. Не се намесвах в решенията им, напътствах ги само с въпроси, на които сами трябваше да намерят решение. Накрая, когато бяха готови, сами журираха разказите си и ги класираха според техен личен критерий кой разказ е най-добър. Някои текстове бяха написани екипно, от няколко души, които се съветваха и колективно решаваха сюжетни и стилистични проблеми в общия текст. Други писаха индивидуално. След време по телевизията направиха подобно предаване и журиране на текстове. Спомням си, че Владимир Зарев беше в журито. Тогава видях за първи път Георги Бърдаров, някаква награда получи. По-късно обсъждахме с учениците нашия и телевизионния формат на курса по творческо писане.

Разбира се, цялото училище научи какво правим с учениците. Помолих директора да отдели някаква сума, за да отпечатаме този сборник на випуска в стотина броя, та след година, когато им раздава дипломите, всеки абитуриент да получи сборник с разкази на своите съученици, между които ще намери и своя разказ или разказа на екипа, в който е участвал. Уж обеща да направи нещо директорът мой! Аз пък имах неблагоразумието да се похваля на учениците какво ще получат заедно с дипломите си. Зарадваха се, питаха как върви работата с техния сборник, аз пък питах директора, а той все обещаваше и все същото. Така и не изпълних обещанието си пред този випуск. Опитах и виртуална книга да направя с мои средства – пак не стана. Този път пари не намерих. Като си мисля за този случай, иде ми да се навра в обувките си от срам.

В англоезичния свят курсовете по творческо писане са популярни, особено в университетите. Мирослав Пенков споделя за своята практика в такива курсове в едно отдавнашно интервю, където разказва на българския читател какво прави англоезичният писател, защо му е нужен литературен агент, какви са отношенията им и т.н. Припомням за Мирослав Пенков заради българоезичния писател, който няма никакви шансове да се ползва от благините на своя англоезичен събрат по перо. Няма нужда и от литературен агент…

По нашите географски ширини съдбата на писателя е друга. Неговият голям въпрос е кой ще го чете. Този въпрос мъчи и издателя му, но по различен начин, защото единият влага талант и труд, а другият влага капитал и рискува на пазара. Има писатели, дето влагат само труд и претенции за слава. Талантливите винаги са малко, трудолюбивите пишещи винаги са много. И писателят, и издателят, дори да успеят някак си да избегнат ударите от бича на таланта или пък ловко се измъкнат от гилотината на пазара; дори да извадят късмет и да получат своите „петнадесет минути слава“, рано или късно челно се сблъскват с една каменна стена, която не могат да пробият с глава. След удара, като се свестят малко от малко и като отворят добре очите си, ще прочетат едно изрязано в камъка изречение – „Читателят е бащата на писателя“. Както е тръгнало, скоро и талантливи, и тия, дето са само трудолюбиви, ще останат сираци. Големите майстори, класиците, отдавна са клети сираци.

Има български писатели, които знаят що е висока летва. През далечната пролет на 1996 година все още не беше смирена мъката ни по загубата на Рашко Сугарев, спомените на приятели и близки бяха все още ярки и тягостни. По телефона ми се обади съпругата на Рашко с покана да я посетя. Често ходех в дома на Рашко и Лидка. Тя присъстваше ненатрапчиво на безкрайните ни разговори и ние забравяхме за нея. Сега ми отвори един куфар с ръкописи и рече: „Това са последните ръкописи на Рашко, да ги прегледаме и да видим какво ще излезе“. Рашко бе писал до последния си ден. Подбрахме голяма част от последните му непубликувани текстове. Трябваше да реша каква книга ще излезе от тоя разнороден материал. За работата на съставителите на книги малко се знае, малко се знае и за рисковете, които те поемат към авторите и към издателите, трудът им остава почти незабележим, за него знаят тия, дето имат сладостно-горчивия опит на съставители. Стигнах донякъде, включих и някои публикувани работи, подредих ги що-годе, но нещо ми липсваше, за да стане книгата на Рашко. Липсваше началното парче – текст, който да отвори книгата. От това затруднение ме измъкна Любен Петков: „Не се притеснявай! – каза. – Ще ти пратя Георги Величков“. След два дни ме намери Гошо Величков. Усамотихме се в една стая и той запрехвърля ръкописите на Рашко: „Ами ти си свършил повечето работа. За началното парче си прав, но ти остави това на мене. Имам нещо наум. А издател ще намерим“. Така излезе Рашковият сборник „Свободен до неправдоподобност“. Заглавието бе взето от Рашково интервю от м. май 1993 г. Това интервю бе началното парче, то отвори книгата. Гошо Величков добави и един свой послеслов, където портретираше приятеля си Рашко Сугарев. Още на първия въпрос Рашко говореше за писателския занаят, защо се е чувствал тъй свободен в едни несвободни времена и за писателите, както и за техния трънлив път. Да завърша с неговите думи: „Десетина писатели обслужват един век. Останалите са неудачници, макар и в различна степен“.

Летвата е в небесата. Кой ще я прескочи?

Вие дълги години сте преподавал в училище литература? Как трябва да се преподава литературата? Какво куца на преподаването на литература в нашето училище?

Как да се преподава литература, никой със сигурност и еднозначно не може каже. Това, което аз мисля по въпроса, е само частно мнение. Никак не съм сигурен, че моето мнение ще срещне кой знае какво одобрение. Но какво от това! Дано смогна да кажа поне най-важното, като изхождам и от опита си на родител. Най-същественият фактор в преподаването на литература – българска и европейска – в сегашното ни училище е фигурата на учителя. Впрочем във всички времена и във всички образователни системи и методики е било така. А на въпроса „какво куца“, куца системата на нашето средно образование. Бих добавил – и на нашето висше образование!

Системата спуска отгоре стандарти за почти всичко – автори, текстове, хорариуми, методики, специализации на учителите и прочие. Липсва ѝ всякаква гъвкавост, новото е добре забравеното старо. Вярно е, че без национални стандарти не може, но жалко е, че приложението на тези стандарти е превърнато в спирачка за ефективността на образованието. Калпавото образование винаги е евтино. Това можем, това сме избрали. Ако министерството открие и приложи някакъв начин да се преподава литература в българското училище чрез есемеси, тогава ще се изпълнят някои от вечните заветите на Големия брат, например: „Невежеството е сила“ или „Свободата е робство“. И тъй като системата е бюрократична, всичко се спуска отгоре. Тежко на оня учител, който се отклони от стандартите и наредбите на министерството. Той е в ръцете на директора, който е държавата в българското училище. Повечето учители принудително се бюрократизират. За някои това е много изгодно – колкото по-малко труд, по-малко четене и никакво лично усъвършенстване, толкова по-добре. По-лесно е. Колкото и да е калпава системата в нашето училище, винаги е имало и ще има добри учители, наистина малко са, но се знаят имената им. Те обаче са извънсистемни играчи, системата трудно ги търпи, а и те едва я понасят. Питайте, моля, Теодосий Теодосиев с какво му е помогнало министерството, за да е това, което е!

Ако учителят по литература не се грижи сам за своята квалификация, ако не чете и не се усъвършенства ежедневно заради честта на професията и няма в сърцето си любов и почит към предмета, който преподава, той е и ще изглежда празно място дори в очите на своите ученици.

Нека помислим възможно ли е нещата в училище да не са това, което са. Моля скептиците да ми простят наивността и нека поне за малко като мене се утешат с мисълта, че ако искаме големите и добри идеи да се реализират, покрай всички други необходими компоненти за реализация им е нужна и малка доза наивност. При мене дозата може би идва повече, но ето какво предлагам:

1. Учителят по литература сам да отговаря за квалификацията си. Всички методи на преподаване са добри – и стари, и нови – стига да се ефективни. Ако министерството и директорът могат да помогнат с нещо на учителя по литература, нека го направят. Ако не могат, поне да не му пречат – това хич не е малко. Поне ще се знае кой на кого помага и служи. И още – мандатност за директорите, утвърждаване на програмата им за управление и изборът им от учителския колектив с тайно гласуване.

2. Учителят по литература и неговите ученици да могат да се избират взаимно. Емпатията между учител и ученици е гаранция за качество и успехи. Родителите да одобряват избора на децата си. Това никак не е трудно да се осъществи дори при сегашната система в училище. Във вузовете най-сетне да се приложи кредитната система, при която студентите сами избират преподавател и тематичен курс. Тези предложения гарантират до голяма степен качество и конкуренция, а от това естествено ще възникне една нормална скала на заплащането.

3. Трудовият договор на учителя по литература не бива да е постоянен. Срокът на договора и заплащането се договарят според съотношението между заложените предварително и постигнатите в края резултати от обучението. За несъгласните с това предложение нека важат разпоредбите на Кодекса на труда, а заплащането на такива учители да се определя от действащите в момента разпоредби и правила. Който смята, че може, да избира сам!

4. В час по литература трябва да присъстват не повече от 10–12 ученици – може и по-малко, но ако са повече – само със съгласие на учителя. В час по литература не е желателно присъствието на ученик, който не е прочел изучаваното произведение. Дали ще остане в час, решава учителят.

5. Да се създаде държавен фонд за училищни библиотеки, библиотекари и читални в училище. Итерактивни дъски да има във всяко училище и университет. Средните училища да се категоризират според наличието или отсъствието на тези условия за обучение и преподаване. Учредяване на неправителствена организация, която да посещава часовете по литература – и не само тях, по всяко време; която да информира обществото чрез медиите какво се прави в училищния час, какви проблеми има българското училище, българският ученик и българският учител. Досега такава организация няма. Който се опита да я създаде, ще срещне огромна съпротива. Независимият поглед и оценка отвън са немислими за системата.

Ще спра дотук. Видно е, че не мога да кажа всичко. Не угаждах на ученици и родители. Обявих часовете си за отворени, защото всеки данъкоплатец има право да види какво става в часовете ми – така мисля. Някои родители идваха, но бяха малко. Повечето бяха заети. Идваха и ученици, на които бях преподавал. В училището ме гледаха накриво: „Тоя пък за какъв се има, а!“ – ето ви закона за автомобилната колона в действие. И на ученици, и на родители много пъти съм казвал, че ученици с 200–300 думи активен речников запас трудно ще четат текстове, трудно ще ги разбират, а още по-трудно ще пишат собствен текст. Добре, че имаше изключения сред учениците, та свърших малко полезна работа за тях.  

Георги Башиянов е свободен литератор, роден преди 70 години в Пловдив. Най-милото му място е родният град. Там са костите на дедите му, там са тепетата с майски бръмбари, дето е ловил като дете. Пак по това време не е чел за Хари Потър, но все пак е слушал и чел други приказки. Като повечето хора, дето обичат книгата и перото, знае, че човекът има две биографии – външна и вътрешна. Знае от баба си, че на света има много богати хора, но на малцина от тях парите им отиват. До днес пази в паметта си много трудови авантюри – работил е в два университета, във фабрики и заводи, в занаятчийски работилници; на младини е въртял дори асфалтаджийската лопата и е носил чували на Сточна гара. Последният му пристан бе българското училище и комай много се задържа там. Публикувал е във вестници и списания различни текстове. Повечето от туй, дето е написал, времето го е отвяло. Останало е нещо все пак от неговите текстове, които сега събира в една лична антология. Може да стане, може и да не стане този негов проект, но не се притеснява, понеже знае, че всичко е в Божиите ръце.

Следва продължение

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНадежда за балет
Следваща статияВойната не е метафора