0
2398

Чия е вината?

София Андреевна Толстая

Откъс от статията на руския писател и литературовед Владимир Порудомински и от романа на съпругата на Лев Толстой, публикуван за първи път на български

Ако авторът на „Чия е вината?“ беше друг, читателят щеше да види в нея само една увлекателна, добре написана история за любов и страст, ревност и разочарование. Младата Ана – момиче с идеалистична представа за света и силен стремеж към духовно развитие, се омъжва по любов за стария приятел на семейството княз Прозорски. Князът е богат, появяват се здрави и хубави деца, но огорченията и неудовлетворението на съпругата се трупат, а ревността на съпруга расте и стига до крайност… Сюжетът увлича, героите са обрисувани с психологическа убедителност и дълбочина. Само че тази приятна „женска“ повест е написана не от друг, а от съпругата на Лев Толстой, което я превръща в нещо много по-стойностно и значително. Тя е дръзкият отговор на София Андреевна на публикуваната през 1891 г. „Кройцерова соната“, която предизвиква „земетресение“ не само „сред четящия свят“, но и в душата на жена му. Множеството автобиографични елементи в „Чия е вината?“ са по-лесно доловими днес, когато знаем твърде много за сложните отношения в семейството на великия писател.

Когато написва своята повест, София Андреевна Толстая дори не прави опит да я публикува – тя ясно съзнава, че нейната творба разкрива прекалено много от семейния живот на обожавания в цяла Русия писател, и е достатъчно умна, за да не се съизмерва по талант с великия си съпруг. В един от дневниците си споделя, че повестта ѝ ще види бял свят едва след смъртта ѝ. Но е трябвало да минат повече от сто години, докато този текст бъде публикуван. Това става благодарение на изследователите от музея на Толстой в Москва. За първи път повестта излиза в списание „Октябрь“ през 1994 г. За жалост, точно тогава обществено-политическият живот в Русия ври и кипи, дебелите списания губят читателите си и творбата на София Толстая остава незабелязана. Няколко години по-късно тя е отпечатана и в книга, а днес е превеждана с успех и на Запад, като например във Франция се превръща в литературно събитие.

„Чия е вината“, София Толстая, превод Ася Григорова, корица Люба Халева, ИК „Колибри“, 2021 г.

ПО ПОВОД НА „КРОЙЦЕРОВА СОНАТА“ ОТ ЛЕВ ТОЛСТОЙ

Владимир Порудомински

„Кройцерова соната“ излиза от печат през 1891 г. Но две години по-рано повестта започва да се разпространява в ръкопис. Из Русия циркулират хиляди такива копия, преписват се непрекъснато, отпечатват текста с хектограф, превеждат го на други езици. „И най-важните политически събития рядко са завладявали хората с такава сила и пълнота“, разказва А. А. Толстая, роднина на писателя и негова близка приятелка. Тогавашната критика сравнява появата на „Кройцерова соната“ със земетресение сред четящия свят. Този „разказ за плътската любов, за половите отношения в семейството“ (така определя темата на повестта самият автор), поднесен на света с толстоевската безпощадна искреност и сила, не оставя равнодушен никого, принуждава човекът да погледне в дълбините на своя „аз“, където най-малко е склонен да наднича.

София Андреевна е сред първите читатели на „Кройцерова соната“: „Соня я преписва, вълнува се, тази нощ ми говори за разочарованието на младата жена, за чувствеността на мъжете, в началото чужда… Тя не е справедлива, защото иска да се оправдае, а за да разбере и каже истината, трябва да се покае“.

Но София Андреевна не иска да се покае. Огорчението от подмяната на семейното щастие със съпружеската чувственост я е измъчвала от първите дни на брака ѝ. През целия си живот тя страшно ревнува Лев Николаевич от миналото, не е в състояние да му прости неравноправието в началото на семейните им отношения. Дневниците ѝ са пронизани от тази ревност и обида. През 1897 г. (на 35-ата година брачен живот) тя чете коректурата на новото издание на „Кройцерова соната“ и отново се възмущава от думите на главния герой: „И навсякъде Позднишев говори: отдавахме се на свинска страст, чувствахме се преситени, ние бяхме навсякъде. Но жената има съвсем други свойства и не бива да се обобщават усещанията, дори и половите; прекалено различно е отношението на един мъж и на една чиста жена към тях“. В спомените си, докато разказва за непоносимо тежкото за нея опознаване на интимната близост, София Андреевна преразказва прочетените някъде думи на Лев Николаевич за това, че „в жената трябва да се възпитават страстта, развратът и отговорът на него“, и не желае да поеме лично онази част от осакатяващата семейния живот чувственост, която Толстой отрежда на жените.

Но това е само една от причините за неизменно недоброжелателното отношение на София Андреевна към „Кройцерова соната“. Другата е: „Самата аз почувствах със сърцето си, че тази повест е насочена срещу мен, че тя моментално ми нанесе рана, унизи ме в очите на целия свят и разруши последната любов между нас“.

Вярна помощничка, София Андреевна поема към Петербург, успява да си издейства аудиенция при царя и получава височайшето му разрешение да бъде издадена забранената за публикуване „Кройцерова соната“. Но не щеш ли, неочаквано (не е изключено, че и за самата нея, а със сигурност и за Толстой) тя посочва в дневника си „истинския мотив, най-дълбокия“ за пътуването си до столицата – да се разсее всеобщото подозрение, че повестта е за нея, за тях: „Ако цялата тази повест беше написана за мен и нашите отношения, аз, естествено, не бих молила за разпространението ѝ“.

Автобиографичното начало в повестта наистина е доста значително (това е отделен разговор, изискващ простор и в ширина, и в дълбочина); то пронизва и замисъла, и мисълта, и текста на повестта, усеща се в много подробности, ярки и незабележими, явни и невидими на пръв поглед; то е скрито в подтекста, понякога вероятно нахлува и неосъзнато в него; и най-важното – от него са замесени основните идеи на „Кройцерова соната“. Но София Андреевна напразно се тревожи за „целия свят“ и „общото подозрение“: автобиографичното в по-голямата си част ще стане очевидно едва за потомците, когато прочетат дневниците ѝ и кореспонденцията между съпрузите Толстой. „Подозренията“ на съвременниците възникват съвсем не защото повестта със сигурност се отнася до семейния ѝ живот с Лев Николаевич, а защото е свързана с живота на всички и на всеки; друг въпрос е, че София Андреевна, и това е разбираемо, по-лесно и по-пълно от всеки друг отчита, разпознава автобиографичното в редовете и между редовете, в дребните детайли и заобикалките.

„Повестта е насочена към мен“, и София Андреевна се решава на дуел с Толстой, при това е решена да се изправи срещу него точно на онова поле, където той няма равен: „самата тя да напише роман по повод „Кройцерова соната“. Тя обяснява: „Това неразбиране на възможността за женска чистота, това неуважение и вечната подозрителност по отношение на падението, на изневярата – всичко това съм го изпитала на гърба си и пожелах да го изразя в романа си… Искаше ми се да покажа разликата в любовта, която живее у мъжа и у жената. При мъжете на преден план е материалната любов; при жените на преден план е идеализацията, поезията на любовта, нежността и чак след това половото събуждане. Разбира се, понеже съм неопитна в писателството, аз изпълних зле задачата си, писах с голямо желание, като през цялото време имах пред себе си „Кройцерова соната“ на Лев Николаевич за фон, на който създавах и своята повест“. По полетата на ръкописа откриваме цитати от „Кройцерова соната“, позовавания на онези страници от повестта, с които съпругата на Толстой полемизира.

Природата не се е поскъпила, надарила е София Андреевна с много и различни способности, развити благодарение на енергичния ѝ ум, неизменната ѝ любознателност, дисциплината за методично познание, поразителното трудолюбие и деловитост. София Андреевна владее свободно и перото („Що за енергия на истината и простотата“, така откликва Толстой, вече признат от цяла Русия писател, на повестта на младата Сонечка Берс, която след по-малко от месец ще стане негова жена). Природното владеене на словото се утвърждава и укрепва в нея благодарение на постоянното сътрудничество с автора на „Война и мир“ и „Ана Каренина“, при което тя е неуморна преписвачка, първи читател и критик („той… много вярва и се вслушва в моите разсъждения“).

С. А. Толстая все още не е пристъпила към основното си литературно дело – спомените „Моят живот“: работата над спомените ѝ започва на 24 февруари 1904 г. и ще продължи повече от десет години. Огромната по обем книга – няколко хиляди страници машинописен текст – ни дарява множество сведения, скъпоценни подробности, които ни помагат да оценим по друг начин, или по-право, в цялата им многозначност отношенията и постъпките „на действащите лица“ в този живот, главни и второстепенни, те хвърлят нова светлина върху известни, както ни се е струвало, факти, допълващи знанията ни за творческите замисли и произведенията на Толстой, за духовните и душевните му стремежи. Прелестта и изразителността на най-хубавите страници от „Моят живот“ се дължат на умението на София Андреевна да запечатва просто и естествено течението на живите делници. Но да разкрие „диалектиката на душата“, да покаже човека в неговото непостоянство“ – това тя не успява да „попие“ от великия си спътник в живота, въпреки че напълно владее трудното изкуство кратко и ярко да предава незначителните на пръв поглед житейски впечатления, да ги изпълва ако не с дълбок смисъл, то с емоционално съдържание.

Съчинението, което ни предстои да прочетем, не може да се сравнява нито по жанр, нито по стил с „Моят живот“, съвременната класификация би го отнесла по-скоро към „женския роман“ (при София Андреевна на титулната страница на ръкописа четем „Повест на „жената“), но много неща в материала и в осмислянето му, и в поставената задача се оказват своеобразна подготовка, етап по пътя към спомените. В ръкописа, озаглавен „Чия е вината?“ (1892–1893), София Андреевна добавя в скоби: „По повод „Кройцерова соната“ на Лев Толстой“ и малко по-надолу: „Написано от жената на Лев Толстой“, моментално заявявайки автобиографичната основа на замисъла, същата, която толкова много я измъчва в „Кройцерова соната“.

Разминаванията между Толстой и София Андреевна в представите им за смисъла и начина на живот, за житейските ценности в края на 80-те – началото на 90-те години на XIX век са вече огромни, непримирими, мнението на Лев Толстой, насоките и целите на по-нататъшното му движение се определят от възгледи, които София Андреевна никога няма да приеме и не желае да приеме. „Онова, с което живееш ти, е същото, от което току-що се спасих като от страшен ужас, който едва не ме доведе до самоубийство.“ – „Не мога да се върна към онова, в което живеех, в което намерих гибелта си и което смятам за най-голямото зло и нещастие“, пише Толстой на жена си в ония години. За София Андреевна животът, плашещ Толстой, е семейната хармония, която е била преди или е могла да бъде. И колкото по-широка е пукнатината, толкова по-ясно си я представя тя: „Да, желая той да се върне при мен, така както той пък иска аз да тръгна след него. Моето е старото, щастливото, преживяното безспорно хубаво, светло и весело, и любовно, и задружно. Неговото е новото, вечно мъчително, сграбчило всички за душите, учудващо и поразяващо тежко… Не, нищо не може да ме примами в този ужас“. „Ужас“ – така нарича всеки от тях онова, което е скъпо за другия. Противоборството призовава София Андреевна към самооправдание и самоутвърждаване, които – осъзнато или не – са свързани със стремежа ѝ „да развенчае“ (нейна дума) великия си съпруг, с желанието ѝ сама да обрисува собствения си „аз“. В този смисъл предлаганата повест протяга ръка на спомените: „Колкото повече живея, толкова повече виждам как се натрупват различни недоразумения, неверни сведения за характера ми и за живота ми, за много неща, които ме засягат пряко“.

Забележително е, че и Лев Николаевич в „Кройцерова соната“, и София Андреевна в романа, „написан от жената на Лев Толстой“, утвърждават едно и също – не бива да се допуска най-високите духовни възможности на човека да стават роби на плътта. Но Лев Николаевич поставя в „Кройцерова соната“ общочовешки въпроси, стреми се към истината, която би желал да търси заедно с всички: „Съдържанието на онова, което съм писал, за мен беше толкова ново, колкото и за всички, които четат“, „мислите, изказани там, са верни и искрени и аз ги откривах с огромно напрежение и радост“. Личното нахлува в повестта само дотам, докъдето жизненият опит на писателя, неизбежно преобразуван, прониква в неговото творение. „Неопитността“ на София Андреевна не е в погрешните описания, а в това, че тя не търси истината, а доказва на Лев Николаевич (и едновременно с това на целия свят), че той е виновен за драмите в сегашния им семеен живот…

ГЛАВА 11

Когато Ана влезе в нисичката, но учудващо просторна зала в къщата на Варвара Алексеевна, там вече се бяха събрали доста хора. Бяха дошли съседите, стари приятели и роднини, имаше две-три госпожици, струпани около пианото с някакъв юноша, тук беше и напористата Елена Михайловна, донесла толкова мъка в живота на Ана. Бехметев, изключително отслабнал, изнемощял и унил, седеше сам и без да се преструва, без да скрива радостта си, отиде при Ана.
– Вие отказахте и дойдохте, каква радостна изненада. Не можех и да си помисля, че ще замина, без да съм ви видял.
– Защо не ни посетихте? – попита Ана, докато му подаваше ръката си, която той целуна. – Да, разбира се, утре смятах да дойда на всяка цена, и сигурно ще се отбия да се сбогувам с болния си приятел. Но нали виждате колко съм слаб, не знам как ще стигна до Hyères – добави той с кротка усмивка.
Ана въздъхна тежко и отиде в гостната при Варвара Алексеевна. Бехметев тръгна след нея.
Варвара Алексеевна набързо поздрави Ана, като ѝ благодари, че е дошла, и загрижено продължи да се разпорежда за пикника, подготвян за вечерта.
– Дмитрий, държиш ли да пиеш чай край езерото? – попита тя брат си. – Помисли, влажно е за теб.
– Не, сега държа повече от всякога. Искам да покажа на княгинята онези чудни места, които сигурно няма да видя повече. – И той пак се усмихна.
„Сякаш неизбежната и близка смърт го радва“, помисли си Ана.
Двамата седнаха до прозореца на гостната и Бехметев, сочейки гърдите си, тихо и сериозно каза на Ана:
– Тук нещо се развали, княгиньо, зле съм.
– В чужбина ще се оправите.
– И защо? По-скоро там, във вечността! Тук вече ми отесня.
И на Ана ѝ се стори, че като изрича това, Бехметев вече не я вижда, че очите му гледат някъде в безкрайността, и ѝ се прииска и тя да отиде там.
Докараха много карети. Варвара Алексеевна нареждаше кой с кого да седне, а за себе си остави място при брат си, за да го покрива и пази от влагата.
Но Бехметев отиде при сестра си и тихо, но твърдо ѝ каза:
– Варенка, ще помоля княгинята да ми окаже честта да пътува с мен.
Ана понечи да възрази, но Бехметев я погледна толкова строго, умолително и решително, че думите ѝ замряха, и тя премълча.
С рицарски жест той подаде ръка на Ана и след като я настани, седна до нея, увит в палтото си и покрил краката си с одеяло.
Всички карети потеглиха.
– Тръгни надясно – неочаквано нареди Бехметев и каретата свърна към стара борова гора, през която минаваше тясна и сенчеста пътека.
– Ще заобиколим по друг път, тук е толкова красиво! – каза той.
Когато останаха сами, Ана почувства угризения на съвестта заради тази самота за двама. Близостта на Бехметев страшно я вълнуваше; видът му на смъртник я довеждаше до такова отчаяние, че на моменти се плашеше, че няма да издържи и ще избухне в ридания, ще закрещи – ще направи нещо крайно. Тогава Ана затваряше очи или гледаше мълчаливо встрани, притиснала ръце до гърдите и сърцето си, сякаш се стремеше да спре и своя живот.
Може ли смъртта – това разрушаващо всичко обичайно житейско явление – да бъде величествена, красива и значителна? Този ден на 22 август беше за Ана ден на тържественото, красиво и мълчаливо умиране на всичко – и покрай нея, и вътре в нея. Острият, прозрачен, вече есенен въздух напомняше, че идва есен – умирането на природата. Печалният ѝ, немощен спътник в тази разходка ѝ напомняше, че смъртта е близо. Наболялото ѝ сърце бе загубило жизнената си енергия. Смърт, навсякъде смърт, ей тук, наблизо – това беше ужасно, и на Ана ѝ стана страшно, сякаш смъртта всеки момент щеше да сграбчи и нея…
Навлязоха в старата борова гора. Вековните борове, неподвижни и тъмни, едва пропускаха лъчите на яркочервеното залязващо слънце, осветяващо с особен блясък светлите полянки, през които им се случваше да минат.
„И това е последната ни разходка заедно“, помисли си Ана и погледна Бехметев. Той усети погледа ѝ и каза:
– Нали е хубаво тук?
– Да, прекрасно е, но защо излязохте? Днес е толкова влажно и студено.
– Не, няма нищо, нека се разходим още малко. Ох, колко е хубаво! Никога не е било толкова хубаво – повтаряше той. – Само погледнете гората над езерото. Никога повече няма да бъдем тук, вгледайте се, толкова обичам тези места: горите и езерата, има ли нещо по-красиво?
„Да, скоро няма да бъдеш никъде и никога!, мислено си каза Ана и неволно хвана ръката на Бехметев.
– Студено ли ви е? Колко са ви студени ръцете!
„Нима умира? И така, никога няма да си кажем нито дума; и така, свързани един с друг от най-чистата, безкористна любов, и двамата – той, умиращият, и аз – уви! – оставащата жива, – и двамата сме длъжни да пожертваме щастието си, дори това мъничко щастие да си кажем взаимно доколко през всички тези години сме си били скъпи един на друг; как взаимно сме правили живота си по-лек и сме си помагали да забравим нещастията си в онази чиста атмосфера на любов, в която сме живели всяка минута от постоянното си духовно общуване.“
Струваше ли си жертвата онази изпълнена с подозрения студенина, егоистичното и чувствено отношение на високопоставения ѝ красив съпруг? „Но нима мога да пазя чистотата си за някого? – продължаваше да разсъждава Ана. – Не, за никого на този свят, това е лъжа… Пазех я, защото я обичах; поставям я по-горе от всичко, и ако този човек ми е скъп, то е само защото и той е такъв.“
Сякаш в отговор на мисълта ѝ, Бехметев внезапно заговори:
– Тази разходка, княгиньо, е последното ни сбогуване. Утре заминавам и най-вероятно повече няма да се видим. – Той замълча. – Искаше ми се да ви кажа – той отново се запъна, – че най-светлото нещо в живота ми беше моят престой… не, трябва да кажа истината… моето познанство с вас.
Ана понечи да каже нещо, но не успя. Спазъм стегна гърлото ѝ.
Бехметев продължи:
– Никога не съм срещал жена като вас, с такъв ореол от чистота, ясен поглед и любов към всичко високо. Каквото и да става, княгиньо, дай боже да останете такава, каквато сте.
Каретата меко се движеше по горския път, вече се стъмваше и Бехметев гледаше толкова спокойно и щастливо, както преди година, когато веднъж Ана и той се връщаха от града с карета, пълна с деца, които бяха водили да ги фотографират. Тогава и двамата знаеха, че е възможно да бъдат щастливи, да обичат и да се радват на ясното небе, на чудната лятна природа, на щастието си да бъдат заедно; но това не бива да се казва, не бива да правят нищо, което би предизвикало и най-лекото угризение на съвестта пред тези невинни, мили и толкова обичани от нея деца; дори не бива да признават пред себе си тая радост, тази любов, любов чиста, целомъдрена, никога неизказана, която сега, в днешната чудна августовска вечер умира заедно с него, заедно с идеалните отношения с човека, събудил в душата ѝ всичко най-високо и добро.
„И сега ще се върна вкъщи и мъжът ми ще ме погледне с недоверие, подозирайки у мен всичко най-лошо и безнравствено, и заедно с това ще целува разголените ми рамена и ръце. А след това през целия ден, като двама престъпници, вършещи престъпления нощно време, ще мълчим един пред друг, той със своето високомерно презрение и равнодушие към живота ми; аз със страха от подозренията му и със самотния свят на децата, грижите и борбата с гаснещата любов към мъжа ми и пламналата към другия човек…“

Те продължаваха разходката. Бехметев се увиваше и кашляше; вечерната прохлада пронизваше с неприятна влага. Пътуването по тези непознати за Ана места като че ли ги водеше към неизвестната вечност, до прехода към онова, което не би трябвало да ги разделя повече…
Слънцето залезе. „И то умря!“, помисли си Ана. Внезапно последните му лъчи осветиха ярко върхарите на разнообразните дървета в градината, към която се приближаваха. „Скоро цялата природа ще умре – помисли си пак Ана. – И той ли? Не, невъзможно! С какво ще живея тогава? Къде ще е онова чисто щастие, от което да черпя сили, да ставам по-добра, по-умна, по-благородна… Не, това е невъзможно!“ – едва не извика Ана.
– Стигнахме – промълви Бехметев, мълчаливо взе ръката на Ана, целуна я продължително и нежно и каза още по-тихо:
– Сбогом, мила княгиньо.
Тя се наведе и го целуна по челото. Спазъмът, който през цялото време душеше Ана, сякаш се изля в тих болезнен стон. Очите ѝ се напълниха със сълзи, в сърцето ѝ нещо се пречупи и замря – завинаги. Още една страна от живота ѝ беше отрязана навеки. С това е свършено.
А трябва да се живее, и трябва да се живее добре…

Шумната многобройна компания вече се беше събрала в голямата, кръгла, осветена с разноцветни фенери красива беседка. Суетяха се с храните, с чая, с плодовете, правеха пейки от дъски, окачваха последните фенери в градината, разпалваха огъня и какви ли не други безумни, но неизбежни атрибути на пикника.
Бехметев се боеше да остава до късно и се прибра вкъщи сам, след като се сбогува с всички. Ана трябваше да остане до края и когато вечерта свърши и тя се оказа сама в каретата си, под стоманената студена лунна светлина в светлата августовска нощ, усети особено ясно душевната си самота и изведнъж от гърдите ѝ бликнаха ридания. Плака дълго и мъчително, сякаш оплакваше нечий прекършен живот и своя, който си беше отишъл от нея. Това беше плач от крайно отчаяние; с тези сълзи трябваше да изтече и мъката ѝ, и наистина се изтичаше на някъде. Когато спря пред дома си, Ана донякъде си беше възвърнала бодростта и енергията.

Пречупената в сърцето ѝ болка от сбогуването и раздялата с Бехметев внезапно остана далече-далече; сякаш, като се наплака, тя приключи с нея завинаги, а да хленчи дълго за нещо, не беше типично за енергичната ѝ натура. Тази болка от раздялата с чуждия човек ѝ се стори престъпна пред децата и мъжа ѝ. Стана ѝ съвестно, че отиде, като остави мъжа си недоволен и все още болен. Сети се как Павлик я молеше да не тръгва – и целият свят на семейния ѝ живот я обгърна от всички страни. Особено живо си представи малкия Юша с нежното му, умно личице; живата Маня с нейните бързи, категорични и неочаквани разсъждения за всичко. Сети се за уроците и всичките си мисли за важността на възпитанието на това бъдещо поколение. Когато се приближи към къщата, Ана вече беше възвърнала високия си дух и съзнанието си за дълг, така че влезе като обновена в дома си.
Тя свали пелерината си, надникна първо в детските стаи и тихичко се приближи до кабинета на мъжа си, който още не си беше легнал.