Ако се стигне до едното от краищата на Чибаовци, вижда се каменен кръст под стар дъб. На кръста пише, че е посветен на апостолите Петър и Павел.
Кръстът не изненадва с нищо, тъй като е от типичните за Западна България оброчни кръстове и носи формата и белезите на този тип постаменти. Отгоре на кръста в Чибаовци са изписани имената на сложилите го под дъба. Годината е сравнително ранна – 1863.
Когато бях дете, оброчните кръстове от този вид присъстваха в летата ми като подбуда за фантазии. До такъв един кръст извадих веднъж от камъка Екскалибур…
Пак в детството ми разказите на хора, които бяха работили, или все още работеха в мината в Чибаовци, белязваха някои от летата ми. Със звука на името най-вече. Чибаовци ми звучеше така чуждо, необичайно и загадъчно, че го разполагах в мислите си в някакво метапространство. Несъществуващо на картите и недостижимо за други, освен за миньорите, които са били, и които разказваха за него. Единствените, достигнали и познаващи го. Тях съм ги слушал в Брезье, където прекарвах голяма част от летата си.
На картите Брезье, или Брез‘е стои като Брезе, но съобразеното с автентичния говор произношение отчита произхода на думата, който не се родее с бреза, а с бряг.
Преди няколко седмици отидох в Брезье със сина си. Той сега се надява от есента да стане ученик на някоя езикова гимназия в София. Докато обсъждахме гимназиите, синът ми каза нещо подобно на това: „Измъчих се с това учене, скапах се, но само да вляза!“
„Спокойно, все ще влезеш някъде с този успех.“
„Как спокойно! Ако не вляза в някоя от добрите гимназии, какво?! Миньор ли да стана?!“
Аз много се надявам синът ми да чувства радост и да влезе в някоя гимназия, в която ще учи езици, ще открива нещата зад езиците и ще е радостен.
Но това с миньорите ме резна нещо отдолу, под ребрата, та му казах: „Че какво имаш ти против миньорите ?“ А той ми отвърна: „ Как какво, бе тате? Тия хора развалят природата, рушат земята, подкопават планините… Те вредят!“
Не знам дали беше заради преживяването ми с Екскалибур от детството, но при тия думи на сина ми почувствах желание да си отида. В Чибаовци.
Разбира се, не го направих, а се приближих до огъня, край който седяхме, за да му кажа:
„Татко, мислиш ли, че тия хора го искат това?“
„Не, но така или иначе го правят“.
Повечето от работилите в Чибаовци, които познавах, умряха от онова, от което се предполагаше, че ще умрат. Другите – от другото предполагано. Но тези последните поне умираха отгоре със самочувствие, със съзнанието, че избират пътя към смъртта си под небе, и с псувните в открито пространство. А също и с благодарността за пенсиите, които им позволяваха да имат дни, в които да псуват. Самоубивайки се.
И му казах: „Слушай, ти презираш ли хора, мислиш ли, че е редно да презираш хора?“
„Не, казва, но е редно да не искаш да си миньор.“
Между Петър и Павел е имало противоречия. Но го е имало и онова разбиране, което свети Петър ще нареди да остане така:
„И дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост,“
А Павел казва:
Братолюбието да пребъдва между вас:
страннолюбието не забравяйте, защото чрез него някои, без да знаят, отказаха гостоприемство на Ангели.
Помнете затворниците, като да сте с тях затворени, и страдащите, понеже и сами сте в тяло.
Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло-чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог.
Не бивайте сребролюбци и задоволявайте се с онова, що имате. Защото Сам Бог е казал: “няма да те оставя, нито ще те напусна“;
Тъй че ние с дръзновение да казваме: “Господ ми е помощник, и няма да се побоя: какво ще ми стори човек?“
Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате през очи свръшека на техния живот, подражавайте на вярата им.
Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки…
Поздравяват те всички, които са с мен. Поздрави ония, които ни обичат по вяра. Благодатта да бъде с всички вас. Амин.
