1. Всеки зар има шест страни, което означава шест възможни комбинации при хвърляне. Шест избора или шест решения, щом съдбата стане подвластна на обръщането на зара. Ако въобще се решим да заложим на превъртането на шестстенната плочка. Въздържим ли се, тези възможности нямат за нас никакво значение. Приемем ли – всичко се променя. Или печелим, или губим. Много често играта на зарове престава да бъде само игра. Тя се превръща в нещо повече. Произволът на хвърления зар става личен избор. Или предопределение. Както при Цезар със знаменитото „Жребият е хвърлен”. Макар че историците държат да напомнят, че преминаването на Рубикон с Аlea iacta est най-вероятно идва в резултат на хвърлено агнешко или козе кокалче, което изобщо не е зар, защото има само четири страни. Заоблените стени на куба със съответния брой посочени точки фиксират различна вариативност.
2. Кое превръща хвърлянето на зара в нещо съдбоносно? Кога то престава да бъде само чиста комбинаторика, тоест игра? За да отговоря, ще дам пример с една книга, на която се натъкнах неотдавна. Всъщност чрез нея стигнах до образа на „човека-зар” (The Dice Man). Съчинението вижда бял свят в Съединените щати през 1971 г. и е подписано с никому неизвестното име Люк Рейнхарт. Скоро книгата, която минава за автобиография, има шумен успех, следват редица издания и преводи в Европа, а „Парамаунт” откупува правата за нея. Джак Никълсън, Никълъс Кейдж и Рой Шайдър даже се виждат в кожата на главния герой, ала така и не се стига до екранизация. Зарът не се обръща в тази посока.
Ето накратко историята. Люк Рейнхарт е нюйоркски психоаналитик, който води банален живот. Анализира пациентите си, живее в хубав апартамент, има жена и деца. Прави джогинг, практикува йога, чете книги за дзен и даже мечтае да се присъедини към една хипарска общност, но така и не се решава. Смята се за ляв и интелектуален, но всъщност е един депресивен дребен буржоа. А личните му фантазми не се простират по-далеч от Арлийн, жената на често отсъстващия съсед, заради провокативната й външност.
Докато един ден, връщайки се леко почерпен от някакъв коктейл, той не се озовава на мокета в хола пред един зар, който нещо вътре в него кара непрекъснато да подбутва с ръка. Внезапно му идва идеята да хвърли зара и да действа по негова заповед. „Ако се паднат комбинациите от 2 до 6, ще действам, както постъпвам обичайно: ще отнеса мръсните чаши в кухнята, ще си измия зъбите, ще пия един двоен аспирин, за да не ме цепи утре главата, ще легна до отдавна заспалата си жена и може би на заспиване ще си помечтая за Арлийн. Но ако се падне 1, ще направя онова, което имам желание да сторя: ще прекося коридора и ще почукам на вратата на Арлийн, която съм сигурен, че си е сама вкъщи…”
Зарът показва 1.
Люк се колебае, защото е на прага: този произвол рискува да промени живота му из основи. Избира да се подчини на зара.
Арлийн изглежда видимо изненадана, но не неприятно. След два часа животът на Люк се променя.
Обичайният Люк вече не съществува.
Един по-дързък, направо безогледен Люк излиза изпод обвивката на сдържания, притеснителен и даже конформистки настроен Люк.
Оттук насетне животът му търпи рязък обрат.
Във всички житейски обстоятелства не той, а зарът е този, който вече взима решенията.
И съответно на неговите шест страни, комбинацията е от шест възможни решения.
Шест роли понякога в десет минути.
Шест решения, които Люк изпробва и върху пациентите си.
Резултатите са катастрофални. Те далеч надхвърлят изградената му репутация на ексцентрик, който сипва сол в кафето си, прави джогинг в смокинг, върви заднешком или спи под леглото си, а не в него.
Люк съветва пациентите си да напуснат работа, да сменят политическите си убеждения или своя партньор.
Всъщност не той, а зарът прави това вместо него.
Предизвиква трагедия след трагедия, но вместо да го тревожи, това го въодушевява.
Играта е произвол, в който той едновременно е и не е той.
Опасният периметър постепенно се стеснява и ето че един ден, в който съпругата му не е вкъщи, зарът установява контрол и върху неговия син.
Отначало нещата приемат характера на чиста игра. Люк пише на лист хартия неща, което синът му би искал или не би искал да направи: да яде сладолед, да отиде в зоопарка или да решава още задачи по математика.
Играта дотолкова увлича момчето, че то скоро признава какво му е най-присърце: да фрасне един в лицето на свой съученик, който непрекъснато го дразни в час.
Люк вписва желанието под определен номер и зарът тутакси го сбъдва.
Детето очаква баща му да възрази, да му се скара, да го задържи вкъщи. Люк отваря вратата и казва на детето: „Върви”. То тръгва, намира своя съученик и го удря в лицето, след което с блеснал поглед се връща вкъщи с въпроса: „Зарът къде е?”
Всичко свършва, когато майката се връща, разбира какво се е случило, взима децата си и напуска Люк.
А той остава проснат на мокета в хола, размишлявайки над това кое е естествено и кое – не. Дали синът му не е намерил себе си, тръгвайки по стъпките на баща си, или е принуден да следва повелите на обществото, което смята, че децата, както и възрастните, трябва да приемат морални императиви и определени ограничения.
Люк Рейнхарт започва да възприема себе си за първия човек на земята, изцяло подчинен на произвола, освободен от тиранията на собственото си его.
Най-страшното обаче идва тогава, когато зарът започва да иска от него човешка жертва. Слава Богу, пощадява най-близките му, макар че тази възможност също фигурира и то фиксирана черно на бяло. Кръгът се стеснява около бившите му пациенти и някъде тук историята свършва. Ролите се умножават до безкрайност и накрая Люк се превръща в гуру на малка общност на „хората-зарове”, които последователно сменят идентичностите си. От филантропи те стават циници, от работохолици – ленивци, а от нормални – невротици. Така произволът все повече и повече започва да нахапва нормативното общество.
3. Спрях се по-надълго на тази история, защото тя е притча за модела на хаотичното общество. Едно общество отвъд доброто и злото. Тук е редно да добавя, че книгата „Човекът-зар” не е никаква автобиография, както до ден-днешен смятат мнозина нейни почитатели, които поддържат не един измислен профил в мрежата на Люк Рейнхарт, непрекъснато дописвайки биографията му. Авторът на тази фикция се казва Джордж Кокрофт. Той никога не е бил психоаналитик, а си е изкарвал хляба като преподавател по английски език в колеж на остров Майорка, докато зарът не го превръща в автор на бестселър.
От време на време, особено през последните десетилетия, Кокрофт дава интервюта, от които става ясно, че в неговия живот зарът е имал минимално участие.
Понякога, в дни на леност, той му е отреждал час-два повече време за писане. Но най-голяма роля е изиграл при срещата му с една привлекателна медицинска сестра в болницата. Бил толкова срамежлив, че смятал, че никога не ще дръзне да я заговори. Зарът решил друго и той най-накрая се осмелил да я покани да играят тенис. Това била Ан, бъдещата му съпруга, с която той сключва брак през 1956 г., от който имат три деца, множество внуци и правнуци.
Самият Джордж Кокрофт е кротък литератор, който, както сам признава, никога не е пробвал наркотици, нито е изневерявал на жена си.
В света обаче съществуват редица затворени общества на „хора-зарове” – от Солт Лейк Сити през Мюнхен до Мадрид. Техните членове смятат себе си за последователи на Люк Рейнхарт и продължават да му изпращат писма, както научаваме от един репортаж на френския писател Еманюел Карер. С убеждението, че дотогава „те са водили никакъв живот, живот на роби, живот, който не ги удовлетворява и от който са искали на всяка цена да се отскубнат. Но ето че са намерили спасителния път, който зарът им предлага.” Техният призив е: „Оставете го да го стори. Подчинете му се и ще видите как животът ви се променя. Как ще станете такива, за каквито не сте и мечтали. Подчинението ще ви направи свободни, вече не ще бъдете никой, а ще бъдете всичко. Не ще бъдете вече „вие” и така ще станете „вие”.
4. Точно това е най-стряскащото в тази инверсия на Homo Ludens, на играещия човек, изложен на глобалния произвол.
Стъписващо е тоталното желание за подчинение и отказът от свободна воля. Желанието сам да отсечеш свободата си, тотално да се подчиниш на безликата съдба, за да се размиеш в аморфната анонимност, да се сведеш до някаква произволна маса с цената на всичко – даже на греха, на най-тежкото престъпление. И то защо – за да избягаш от предназначението си на автономно човешко същество с божествена искра в себе си. С надеждата, тъй близка на сърцето на тоталитарните хора, че „подчинението ще ви направи свободни”. А не че „истината ще ви направи свободни” (Иоан. 8:32).
Човекът, несъумял да бъде цар, предпочита да стане звяр.
Или пък „човек-зар”.
5. Обърнем ли се към самата генеалогия на играта (на хазарта) в историята, трябва да признаем, че там има немалко плашещи неща.
Неизбежно ще установим, че неин създателя е дяволът. Не Бог ни е научил на нея, а тъкмо неговият противник. „Играта е еманципацията на дявола, произволът – негова литургия“ (Цочо Бояджиев). На не една средновековна фреска можете да видите как играчите на зарове не се свенят да разиграят дори дрехите на разпнатия Христос.
Зарът променя ориентирите в света, размива ценностите и пренарежда промисъла на творението до хаос на злото, което никога не е свобода, но винаги е подчинение и сетнешно пропадане.
Средновековна францисканска притча даже свежда злото в играта на зарове до разчленяването на собственото тяло. Един играч на зарове изпървом изгубил всичките си пари, сетне дрехите си, а накрая и три зъба, които позволил да му бъдат извадени.
Произволът има своя цена, при това болезнена.
6. И как накрая – може би ще се запитате – завършва историята с мнимия Люк Рейнхарт и реалния Джордж Кокрофт?
На 1 август 2012 г. в интернет се появява съобщение за смъртта на Люк Рейнхарт, по-скоро един вид завещание. В него се казва, че това завещание е пуснато в мрежата, защото Люк Рейнхарт не би искал изпратените до него мейли да остават без отговор. А вече няма кой да отговаря на тях. Освен това всички посетили го в края на живота му, имащи вяра в неговите книги, били силно разочаровани от факта, че той изобщо не изповядвал същите принципи и бил силно привързан към навиците и жена си.
Обяснението на мнимия Люк Рейнхарт: повечето хора правят нещо, което не им харесва. Мислейки за тях, той написал историята за зара. И това му харесвало.
Но краят дошъл.
Проверка на медиите показва, че истинският Джордж Кокрофт си е жив и невредим, при това в добро здраве.
В края на дните си решил да се отдаде на щастието и да спре да играе.
Просто му писнало.
Работата обаче е там, че може би неволно, той е пресъздал модела на един свят, в който произволът играе все по-голяма роля.
Нов тоталитарен свят, пълен с хора, които не намират щастието и продължават да го търсят във всякаква форма на подчинение.
И най-вече в глобалния произвол.
