„В тоталитарното общество (пък и не само в него) досието на отделния човек е важният посредник, чрез който обществената организация или властта се опитва да разбере своите граждани.“ Есето на Георги Марков е прочетено по Дойче веле през 70-години на ХХ век. Текстът се публикува за първи път.
Веднъж преди доста години във връзка с мое оплакване ме извикаха в известно софийско учреждение. Влизайки в съответния кабинет, мимоходом забелязах върху бюрото на служителя твърде обемиста папка. В средата на жълтата корица бе написано моето име.
„Какво е това?“ – попитах.
„Това си ти!“ – отвърна многозначително служителят – „Това е досието ти“.
„Мога да приема, че това е досието, което вие държите за мен“ – казах ясно, – „но не мога да приема, че това съм аз!“
Служителят изглежда имаше добро разположение към мене и се опита да ми обясни:
„Слушай, в тази папка са събрани факти от твоя живот. Факти, които ти сам си създал. Плюс сведения, наблюдения и характеристики на други хора за тебе! Целта, както знаеш, е да имаме обективна представа за тебе – кой си, какво точно представляваш! И това не е чест, с която само ти си удостоен, а практика, която се отнася до всеки гражданин на тая страна!“
Неговата увереност и в известна степен гордост от дебелината на папката ме раздразни. Помислих си – кой знае какъв куп от неверни факти и тенденциозни мнения са събрани между жълтите корици и са приписани на моята собствена личност. И вероятно цялото отношение на този институт спрямо мен се изграждаше изключително върху съдържанието на тази проклета папка.
„Вижте какво“ – започнах аз, обръщайки се към него на „Вие“, докато той ми говореше на „ти“, – „диалектическият материализъм, който е в основата на идеологията на тази страна, ни учи, че няма обективно съществуващи факти, нито пък има обективно мнение за тях. Що се отнася до мнението на хората един за друг, аз не зная дали на земята има нещо по-субективно и невярно от тези мнения! Така че всичко това, което сте събрали в тази папка, най-вероятно представлява информация, с която се самозаблуждавате и от която могат да произтекат само неприятни последствия!“
Служителят беше изненадан от моята атака срещу скъпоценното за него съдържание на папката и след кратко двоумение каза:
„Философията си е философия, но човек е това, което са делата му!“
„Но делата му“ – възразих – „не непременно се характеризират с фактите. Колкото и обективно да са регистрирани вашите факти, те представляват само крайния резултат на дадено действие или както му казвате „дело“.
На това място от нашия разговор служителят се сепна и почти извика:
„Какво искаш да кажеш? Че фактите в биографията ти не казват нищо за тебе? Хайде, де? След малко ще ми кажеш, че връзката между човек и създадените от него факти е чиста случайност?“
„Понякога“ – вметнах аз.
Той явно се амбицира да докаже жалката несъстоятелност на моята теза и енергично отвори папката. Прелистваше страниците бързо, като търсеше да избере сполучлив пример. Отиде чак към началото на папката. Лицето му просветна:
„Ето“ – каза той – „тук пише, че когато си бил на студентска бригада през лятото на 1948 година, си показал високо трудово съзнание, бил си обявен за ударник на бригадата и си бил награден! Ето това е важен, положителен факт от твоя живот. Можеш ли да кажеш, че този факт не говори ясно за тебе?“
„Никак даже“ – отвърнах предизвикателно – „цялата тази работа, която вие взимате като положителен факт за моя характер и убеждения, всъщност е напълно заблуждаваща. По природа аз съм мързелив и никак не обичам да си давам зор. Но тогава на бригадата аз бях влюбен в едно момиче, което най-безмилостно ме заряза и тръгна с един Аполон. И от ревност и мъка аз оставах на обекта по 16 часа, само и само да не ги виждам. Работех, докато от умора загубих всякаква чувствителност и можех само да се добера до леглото си. Абсолютно никакво трудово съзнание не съм имал. И ако момичето си беше стояло при мене, щях да бъда един от големите кръшкачи. Това е самата истина!“
Но той нямаше намерение да се предаде. Прелисти друга страница и каза:
„Но в резултат на този трудов успех същата година ти си получил специална стипендия! Виж как нещата са свързани!“
„Глупости!“ – отвърнах аз – „Имаше момчета, които работеха не по-зле от мене и имаха по-голяма нужда от пари, но не взеха специална стипендия. А аз я взех, защото чичо ми и председателят на комисията бяха приятели от детинство и се напиваха всяка седмица заедно! Така че, обективно погледнато това, че аз получих стипендията, не е положителен факт, а напълно отрицателен!“
Тук съпротивата на моя служебен партньор свърши. Видях по израза на лицето му, че той най-после разбра мисълта ми и може би бързо си припомни факти от своя собствен живот, които потвърждаваха правотата ми.
„Тогава за какво ги събираме тия работи?“ – с някакво отчаяние се попита той, като постави двете си ръце върху жълтата папка.
„Знам ли!“ – казах.
„Не!“ – поклати глава той – „Все нещо вярно трябва да има… толкова труд е вложен тук… За какво са тогава тия досиета? Ами това се практикува навсякъде по света! Значи има някакъв смисъл!“
„Единственият смисъл на тези папки е, че ви служат, за да мотивират едно или друго ваше решение, засягащо отделни хора, което без тази фиктивна мотивировка би изглеждало дори във вашите очи напълно произволно. Вие въобще не се замисляте, че можете да бъдете подведени било в едната, било в другата посока. Аз мисля, че ако взимате решенията си въз основа на онова, което ще ви каже една циганка-врачка, вие може би ще грешите по-малко!“ – аз бях наистина раздразнен и обиден от дързостта на някаква си служба да ми каже, че аз съм това, което те смятат, че съм.
Може би благодарение на този диалог, в който аз накарах държавния служител да се усъмни в стойността на досието, което имаха, моят случай бе решен благоприятно.
Но от този ден дебелата жълта папка с нейното мистериозно съдържание започна да се явява в моето съзнание като своеобразен призрак, който непрестанно ме провокираше. Затова започнах да се вглеждам по-внимателно и с по-голямо съмнение във всички факти, приписвани на един или друг човек, и особено на онези, които служеха за изграждане на обществено отношение. За моя голяма изненада открих, че в тоталитарното общество (пък и не само в него) досието на отделния човек е важният посредник, чрез който обществената организация или властта се опитва да разбере своите граждани. Още по-учудващо беше, че в много случаи този посредник се явяваше единствен. И въз основа на неговото посредничество често пъти се решаваха въпроси, които бяха от най-жизнено значение за хората. Стана ми страшно, като си помислих, че някаква суха колекция от факти плюс напълно повърхностното им тълкуване можеха да съсипят или да възродят нечий живот. Ако човек можеше да приеме известни чисто документални факти от живота на един гражданин, и то само като твърде формална информация, всеки опит да се изгради преценка за характера, качествата и недостатъците на същия гражданин беше обречен на риск с най-голяма възможност за неуспех. Когато човек чете, че някой е „инженер“, това не значи нищо повече от факта, че човекът притежава инженерска диплома. Последната не говори нищо нито за професионалните качества на нейния притежател, нито за човешките му качества. Защото знаем, че в България има хора, които притежават инженерски дипломи, без въобще да са завършили изискваното образование или пък са претупани било по кадрова, било по задочна линия. Но в досиетата на „Личен състав“ и на разни други институти титлата „инженер“ веднага внушава респект и в някаква степен предопределя отношението. В края на краищата в живота ние предпочитаме да казваме „снощи вечерях с един инженер“, вместо „снощи вечерях с един каруцар“.
Две от най-популярните характеристики, влизащи в досиетата, а именно „добър производственик“ или „лош производственик“, често пъти крият зад себе си пълно разминаване с истината. За всеки, който познава добре производствената действителност, не е тайна, че пътят към трудовото признание и награда съвсем често води не през стръмнините на истинския труд, а през мъглата на отчитането. Познавам толкова хора, които умееха да отчитат несъществуваща дейност по такъв начин, че си осигуриха непоклатими биографии на трудови герои. И познавам хора, които мълчаливо и честно продължаваха да работят като добичета, без някога да получат заслуженото признание.
Тъкмо съществуването на досиетата и тяхната важна роля в българския живот доведоха до истинско фабрикуване на положителни факти. В това отношение особено внимание заслужават фабрикантите на героични факти. Аз съм много любопитен към броя на живите антифашистки герои. Струва ми се, че ако се направи едно статистическо извлечение от досиетата на българските граждани, май ще излезе, че през 1944 г. в България е имало повече от един милион активни антифашисти. Ала дори когато дадени биографични факти са безспорни, те пак не ни казват много нещо. Ние четем, че някой си бил „партизанин“. Това веднага предполага храбър другар, който безстрашно се втурнал срещу врага, преминал тежки изпитания и така нататък. В действителност, както свидетелстват някои от публикуваните партизански книги, много от тези другари са били заставени да излязат по планините, били са безумно страхливи или пък са се стараели да изклинчат при всяка опасност. Както историята показа, немалко нелегални партийни дейци и политзатворници всъщност са служили доста добросъвестно на полицията и по същество са били предатели на своето собствено движение. След преврата някои важни документи са изчезнали и хората са си присвоили целия кредит за несъществуващ героизъм. Но нека отидем по-нататък в тази биографична мътеница. Дори когато човек в даден момент на живота си извърши нещо героично, това не непременно означава, че има смел характер, че е честен и доблестен човек. Ако разтворим досието на един мой познат генерал, ще видим, че той заедно с други партийни дейци геройски задържал някаква позиция в планината, който акт впоследствие стана мотор на цялата му кариера. В действителност всеки, който го познава отблизо, знае, че той е роден страхливец, че за нищо на света не би пожертвал себе си за някаква кауза, че е доста нечестен и недостоен гражданин. Вероятното обяснение за неговия героизъм през 1944 г. би било, че той не е имал никакъв друг изход и може би безумието на страха го е накарало да стане пръв и да стреля срещу настъпващата жандармерия. Всеки един страхливец би могъл да посочи в живота си поне един ярко героичен факт. Но да скриеш целия си истински характер зад три секунди геройство – за това е нужно голямо нахалство плюс слепотата на досието. Българската действителност е пълна с хора, получили по един или друг начин най-високи почести и отличия, наградени с геройски и други звания, които хора при внимателен анализ на техните постъпки и характери дори от чисто комунистическа гледна точка биха се оказали достойни клиенти за деветия кръг на ада. Стана нещо обикновено зад помпозното досие на такава личност човек да вижда жалък хамелеон, лъжец, измамник или подлец, отвратителен съпруг или баща, полуприкрит развратник и спекулант, който под „щастието на народа“ разбира единствено своето собствено щастливо удоволствие.
Но от гледна точка на служителя с досиетата, за който разказах, високият гражданин не подлежи на съмнение.
Ако се тръгне в обратната посока, колекционирането на негативни факти и превръщането им в тежък баласт за всяко досие, ще се види, че истината е още по-далече. Тъй като очернянето на хората или съмнението в тях е далеч по-присъщо и естествено отношение, отколкото възхваляването и добрите думи, то досиетата явно са задръстени от биографична чернота. Нещо още по-страшно е, че служителите, които колекционират фактите, за да ги поставят в досието, не смятат, че са изпълнили добре работата си, ако не изкопаят нещо силно отрицателно. Най-яркият случай, който помня, е този на един колега инженер, който с най-поривист и чист идеализъм искаше да спести на страната много пари. Но за нещастие опитът му завърши със значителна загуба. Той бе обвинен и съден като саботьор. Когато излезе от затвора, досието увисна на врата му като воденичен камък и той с наистина огромните си способности не можа да си намери работа.
Могат да се посочат огромен брой примери, когато от тайните страници на досиетата се е разливала такава черна и лепкава лъжа, че хиляди и хиляди чисти и частни граждани са били дълбоко оскърбявани и отчуждавани за цял живот от собственото им общество.
Неотдавна в Америка президентът нареди фотокопие от съдържанието на всички тайни досиета да бъде изпратено до съответните граждани, които имат пълното право да възразят срещу неверни факти и неверни тълкувания. Може би това е някакво разрешение на проблема със загадъчната и плашеща тайна, заключена в досиетата. Нима не е по-добре, вместо цялата тази подличка информативна дейност зад гърба, обществото и неговите ръководители да разчитат повече на собственото си проницание и личния контакт с всеки, за когото става дума.
Възможно е степента на погрешните оценки да си остане същата, но поне почтеността ще бъде стопроцентова.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
