Начало Идеи Гледна точка Човекът и морето, преображения
Гледна точка

Човекът и морето, преображения

3165

Александър Мутафов, големият български маринист, е човекът, преобразил Созопол, Градът на спасението, в копняно артистично място за художници, писатели, актьори, музиканти, интелектуалци. Той буквално примамва в крайбрежното градче свои колеги по мисъл и чувство, за които красотите на морето и на старите проветриви дървени къщи се превръщат в обект на неизчерпаемо вдъхновение. Созопол, заедно с Балчик, е най-рисуваният български морски град – две места, които по особен начин събират в себе си своето и чуждото: чуждото свое, което трябва да усвоиш и към себе си да приобщиш – някогашния гръцки Созопол; своето чуждо, което трябва да си върнеш и отново да присвоиш – бившия румънски Балчик. За Созопол традицията се е запазила и даже развила – фестивалът „Аполония“ всеки път представя някой забележителен съвременен български художник, а в градската галерия откриваме творби не само на Александър Мутафов, но и на още много автори, изкушени от обаянието на древното селище – Георги Божилов-Слона, Виолета Масларова, Георги Баев-Джурлата… Сред тях се открояват и сбирките с творби на Яни Хрисопулос – този певец на созополското море, и на Петър Катерков – този художник на морските труженици.

В лицето на Ангелина Недин всички тези майстори имат своя верен пазител на традицията и достоен продължител на наследството им: „Аз винаги чувствам морето близо до себе си. Созопол също продължава да бъде в картините ми. Във въздуха му витае история и култура и това го прави очарователен и уникален“. Созопол като вдъхновение, морето като ритуал и приношение – в картините на Ангелина Недин тъкмо това се усеща най-ярко, тъкмо то е, което грабва и очарова…

Не бива да се учудваме – тя е родена в Созопол и досега живее и твори там. Завършва Художествената академия през 1998 г. при професорите Валентин Колев и Божидар Бояджиев, но не може да остави морето и Созопол, сърце не ѝ дава. Картините ѝ са разпръснати по цял свят, зад гърба си има близо 50 (ако не и повече) участия в изложби – самостоятелни и общи. През 2021 г. във френския град Вител на 36-то биенале „Международен салон за живопис и скулптура“ печели бронзово отличие в категория живопис за картините си „Приятелки“ и „Детско безгрижие“. А от 2014 г. организира с помощта на съпруга си Стойо Недин международен пленер за живопис, в който досега са участвали художници от над десетина държави. Ангелина Недин е всъщност доказателството, че няма значение къде пребиваваш – ако магията на творчеството те е докоснала, тя не те оставя нито за миг. Пък когато тази магия се нарича Созопол и море, отдаден си ѝ завинаги: „Силата и магията на Созопол е толкова голяма, толкова силно взима връх в мен, че продължавам в спомените си дори да рисувам родния си град, независимо в коя точка на света съм. Има още много кътчета от града, които не съм нарисувала; Созопол е град, достоен за цял един живот на художник“. Созопол и морето – два сюжета, които са вечни и безпокойно увличащи…

В българското изкуствознание цари предубеждението, че морето не е твърде предпочитан мотив за рисуване. Разбира се, екзотиката на разпрострялата се до хоризонта водна шир е привличала и привлича мнозина творци – от споменатия вече Александър Мутафов и Юрдан Кювлиев през Марио Жеков, Георги Велчев, Христо Каварналиев и Георги Урумов-Калиакрата до Александра Мечкуевска, Георги Баев, Виолета Масларова, но сякаш те минават във втория ешелон български майстори (с редки изключения, разбира се). Такова изключение е и Ангелина Недин, в чиито платна морето се проявява в множество ипостаси, в различни състояния – то е винаги променящо се, никога едно и също; морето като символ на непрекъснато лъкатушещите живот и свят. Да, неизменно е присъствието на водната маса, много често сме свидетели и на сблъсъка ѝ с брега, но всички тези природни феномени могат и биват така разнообразно предавани, че понякога се питаме: „Колко морета съществуват на планетата Земя? Толкова ли са безбройни те както безбройни и всевъзможни ни ги представят уметниците на четката и платното?“. Тази полиморфност наблюдаваме не само при различни художници, наблюдаваме я често и при един и същ художник. И творчеството на Ангелина Недин в това отношение не прави изключение.

Вземаме например картина от 1999 г. Морето заема почти 3/4 от платното, скромна част е останала за сушата. Лодка е закотвена в нещо като малко заливче, на върха на миниатюрен нос виждаме мъничка къщичка сред редички дървета. Изкушавам се да мисля, че картината е нещо като реплика на една картина на Марио Жеков, в която той е влял целия си копнеж за идилично уединение някъде там на морския бряг. Но ако къщичката на Марио Жеков е окъпана в слънце и поради това е някак горда, че дори някак не за всекиго достъпна, то къщицата на Ангелина Недин е много по-скромна, срамежливо криеща се; и никъде не виждаме по нея врати и прозорци. Морето пред нея и сивосиньо, което я обгръща от всички страни, потъва някъде в далечината, само отдясно виждаме късченце суша, едва подаващо се от водата. Под тази скромна къщица откриваме друга, още по-свита, дължината на която е по-малка от тази на лодката, изтеглена на брега. Тези два материални човешки обекти се губят на фона на морето и макар да са умело центрирани по начин, че да придърпват погледа, то е единствено да се подчертае тяхната уязвимост в сравнение с ширналото се необятно равно море. В тази картина от 1997 г. Ангелина Недин ни представя морето уж спокойно, мирно, кротко, но заедно с това и всеобемащо: използваните изразни средства са за морето широки и с размах положени, а за къщата и дърветата – насечени и бързи, за да бъдат те нарочно едва-едва загатнати; и точно поради това морето е спокойно, мирно и кротко, защото знае силата и мощта си; както знае също, че нищо не е в състояние да ги постави под съмнение, да им противоречи. Едно силно море, което именно поради тази своя сила е милостиво и благосклонно. Море не на бурите, а на стаеното могъщество, пред което всичко друго е малко и накърнимо. Но при всеки опит за съпротива, за възправяне-срещу-му, веднага бихме усетили яростта му. Уж спокойствие, но криещо заплаха спокойствие…

Превъртаме календара 15 години напред и пред нас се изправя съвсем друга картина – по-експресивна, с много по-неспокойна мазка, с по-нервен и (съзнателно) хаотичен щрих. Морето вече е само малко видимо пространство между две надвиснали над него созополски къщи, изпълнени с такова свободно движение на четката, че създават  впечатлението, че докосват небето, че самите те са небето – толкова са обемни и мощни. В центъра на мъничкото парченце море откриваме платноходка, която се движи самоуверено и предизвикателно по водата. Все едно могъщите къщи на брега ѝ дават сила да бъде доста повече безстрашна, отколкото е позволено на човека сред безбрежната водна маса. В тази своя картина Ангелина Недин сякаш иска да преобърне (и го прави успешно) представата на българските маринисти за морето: първо, като необятност, която няма нито постигане, нито достигане, нито застигане; и/или, второ, като романтичност, която прегръща, обгръща, загръща душата човешка и я прави мека и завеяна. Благодарение на тези созополски дървени къщи, тъй непобедими, човешкото е трансформирано в равносилно на морското – почти толкова могъщо, колкото и стихията, която го е вдъхновила и до/срещу която се изправя. Същото това възвеличаване откриваме и в трите лодки от 2019 г. – с преплетени платна, с вирнати носове, с гордо вдигнати мачти на фона на синьо небе с розови оттенъци: ако Георги Баев е първият български художник, който вертикализира морето, Ангелина Недин подхваща тази новаторска линия и я заковава като своя запазена марка; като онзи свой отличителен художествен белег, определящ е като истински морски артист-маринист; като наистина пазител, но и продължител на една традиция, за която морето е и вдъхновение, и предизвикателство… Едно истинско морско и созополско вдъхновение, всекидневно предизвикателство…

И заедно с това: вдъхновение и предизвикателство за/на човешкото, което иска, настоява и си позволява да се мери с него, с това внушително море, на една нога, на равни условия. И по този начин – признавайки могъществото му, да признава и заявява и своето могъщество; своето чисто човешко могъщество…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора