Някои мисли върху темата на тазгодишния зрелостен изпит по български език и литература и разказа на Елин Пелин „Чорба от греховете на отец Никодим“.
В долния текст първоначално поставям откъсите, които нашите зрелостници следваше да прочетат, преди да развият своите мисли, след което правя разбор на разказа и зададената тема от духовно-богословска гледна точка. Като признавам неотклонно и се възхищавам от високите художествено-естетически качества на творбата, с текста си не само се стремя да разкрия вътрешните, произтичащи от народното ни мировъзрение философско-етични и духовни противоречия, но и го представям като пример и отправна точка за намиране на ключа към личностните и народностните ни неудачи.
И така – ето го въпросният текст от разказа:
41. Прочетете откъсите от разказа „Чорба от греховете на отец Никодим“ на Елин Пелин и в свитъка за свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на тема Човекът и неговите съмнения. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.
… Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С любов и старание той отглеждаше цветята в градината, и особено обичаше белите рози, от които тук е насадил различни видове. През хубавите майски сутрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада. Днес вече знам, че тая странност не е била без значение, макар и да е забулена в тайна. […]
Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак. Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал.
Сега той почива успокоен под своята дюля, която е навела над него кичестия си храст, отрупан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем чорба от неговите грехове.
Отец Сисой се усмихна мъдро, повдигна ръце, за да се дръпнат дългите ръкави на расото му, и продължи:
– Вчера в дъното на едно скрито долапче в килията на отец Никодим, която сега е празна, се намери едно гърне, пълно с фасул, захлупено с молитвеника на покойния. Всяко зърно поотделно бе завито в книжка. Върху първата бяла страница на молитвеника пише…
Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете: „За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно – черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред Бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка.“
Отец Сисой затвори книжката, сложи я на масата и извади от джеба си една кърпа, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цял куп малки смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.
– Това са книжките, с които бяха обвити фасулените зърна. На всяка от тях е написан грехът, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния монах може би се е терзала напразно и че Бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка. Нека прочетем някои:
„Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи“ – черно зърно.
„За спомен на нейните бели рози, насадих в градината три“ – черно зърно.
„Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден по една бяла роза за тоя, който я намери. Нека ѝ се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя“ – бяло зърно.
„Една мисъл ми не дава мира – защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?“ – бяло зърно.
„Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?“ – бяло зърно.
„Мисля и не знам кое е върховното в човека – душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?“ – бяло зърно.
И тъй във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха отбелязани не сторени грехове, а спомени от младини, мисли, които са раждали съмнения, и съмнения, които са мъчили душата на покойния отец Никодим.
Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, каза:
— Какво нещо е човек!
— Черно зърно — отговорих аз.
— И черно, и бяло — усмихна се отец Сисой.
Преди всичко следва да се каже, че чрез този разказ нашият класик още веднъж показва неподражаемо литературно майсторство – и с умелото боравене с езика, и с вниманието към детайла, и със създаване на необходимите фон и атмосфера, и, най-сетне, с нравствените въпроси, които се опитва да повдигне – според мен не съвсем удачно.
В случая – отвъд съмненията или греховете и прегрешенията – се прави опит въпросът да бъде поставен битийно, т.е. екзистенциално. Самовгледан в себе си, човекът се мъчи да намери отговор на терзаещите душата му въпроси. В разказа умело е доловено едно залитане в монашеския, а и изобщо в духовния живот към прекаленото себеизследване и „духовното счетоводство“, водещи до голямата опасност да се изпадне в солипсизъм (затваряне в себе си) и немилосърдие към самия себе си – все отравящи душата състояния. На този уклон Елин Пелин решително противопоставя здравата, произтичаща от недрата на народа нравственост, и мъдростта, идеща направо от сърцето му още от далечните предхристиянски времена. В това той се оказва прав – но прав единствено що се отнася ДО ОТКЛОНЕНИЯТА в представите и воденето на християнския живот – отклонения, следва да признаем, достатъчно чести, разпространени и затвърдили се, че да предизвикат справедливото учудване, ако не и възмущение у всяка здраво стъпила на земята душа.
За съжаление именно в този здрав бит, морал и нрави се крият както нашето спасение от крайностите, тъй и нашият народностен капан. По начало народът ни не допуска духовност, „прекалено откъсната“ от т.нар. обикновен бит. Може да се каже дори, че здравият поп работяга, изхранващ семейство и засядащ, ако потрябва, на маса като „истински мъж“, склонен да хохоти с цяло гърло, да се ядосва и да изпуска по някоя пиперлива дума, пък и на когото винцето, вкусната гозба и ракийцата не му се опират много-много – такъв е много по-близък до народното сърце, отколкото слабичкият, тих постник и молитвеник, та било то нежен като агнец и смирен като гълъб… За да идем още малко по-далеч, ще кажем, че поп, нарамил пушка или яхнал оръдие, е много по-истински и приемлив образ за нас от загиналия като изкупителна жертва от злодейски куршум или пък ненамиращ общ език с хората поради прекалената си деликатност и ученост.
С други думи, тъй като поради дълговековния ни робски живот в нашия бит и представи не са могли да се зародят и закрепят висшите духовни слоеве и разнообразието на духовни призвания и служения, българите имаме склонността да принизяваме духовното до представи, които са смилаеми за нас и които „валидираме“ – иначе автоматично отхвърляме свещеника, монаха или мирянина като „прекалени светци“, решавайки, че такива „и Богу не са драги“.
Всичко гореказано би могло отлично да бъде отнесено към отец Сисой, игумена на манастира, един вид игумен-сибарит, разбиращ и от тънки и разнообразни гозби, и от хубаво винце, здраво свързан с народа, с природата и всичко, което в духовния живот може да бъде наречено „този свят“.
Може ли обаче то да бъде отнесено към отец Никодим, неговия, както изглежда, антипод? За съжаление, не. Макар да може да се допусне донякъде, въпреки манастирския устав и църковните правила, че отец Сисой е истински монах („монах“ – от „живеещ сам“, т.е. отделен от света), то отец Никодим определено не е такъв, независимо че през целия си живот е пример за прилежно спазване на манастирския устав. Причината за това е в ПОВОДА да се замонаши. Ние не знаем каква трагедия е пречупила неговата тъй нежна и красива любов, но без съмнение знаем, че той търси в манастира не своето призвание, а УБЕЖИЩЕ – по същия начин, по който други разочаровани влюбени отиват на война и извършват чудеса от героизъм в търсене на фаталния куршум, а някои просто сами се хвърлят в прегръдките на смъртта.
В горния смисъл отец Никодим е просто един объркан интелигент с разбито сърце, попаднал на несвойствено нему място. За да може да се справи с гнетящата го вътрешна болка, той се отдава на свирепа дисциплина и скрупульозно, чак комично себевглеждане, изразено не само в записването на „прегрешенията“, но и в психотичното увиване на бобови зърна с тях. Самият му начин на живот издава рязко несъответствие с монашеския идеал, поставящ братството и служението на Бога и ближния над собствената воля и мнение. За монаха е задължително да има свой духовен отец, който да го води по трънливия монашески път, като не му позволява да изпада точно в такива нездрави състояния.
Без да стига до открита ирония към монашеския живот, народният писател не може и съвсем да я избегне, въвеждайки уж естествения контраст между „здравия“ бит, от една страна, и монашеската „откъснатост от истинския живот“, от друга. А също контраста между „красивата, истинската, единствената“ любов и един начин на живот, който уж я задушава и в края на краищата уж осакатява духовно човека.
С много малки изключения и по традиция нашата нова интелигенция от два века насам е главно якобинска, понякога – езотерична, но никога – християнска в дълбокия смисъл на тази дума, с някои малки изключения. Ето защо отец Никодим неизбежно се оказва в положението на карикатура – излиза, че в един манастир нито игуменът може да бъде монах според вековните монашески правила и духовни въжделения, нито пък е възможно духовният живот да се окаже по-силен от великата любов между мъжа и жената… В разказа ПРОСТО го няма монахът такъв, какъвто е промислен от самия Бог – живеещ като ангел на земята, влюбен в Бога, в братското общуване с други като него. Отсъства и представата за монашеския живот като радостен, задружен, посветен в служба на Бога и на другите…
Манастирът отново се оказва „тесен“ за душата на българина – освен ако, както виждаме, той не пренесе света в манастира – и външно, и вътрешно.
Посоченото непознаване, а оттам – неумение да се схванат чисто духовни слоеве на битието, води не само до невярна представа за същината на един манастир и за последиците върху душата на човека, живеещ в него, но и до напълно повратни постановки, които писателят изписва върху онези листчета, хванал ръката на своя отец Никодим. От тях разбираме например, че човек отива в манастир, за да спаси душата си – нещо напълно невярно. Човек има призвание – ако то е монашеско, да, той ще го изпълни най-добре там, но това е много рядко призвание. Повечето от вярващите са призвани да служат в света – всеки на определеното му място и по определения само нему начин. Освен това те не служат, ЗА ДА спасят душата си, а защото за тях е въпрос на вярност и чест – а за някои и на синовна обич – да изпълняват дълга си. Ако човек не е призван за духовно лице, той не само ще се окаже чужд в свещеническата и монашеската среда, но има опасност да допринесе и за нейното съсипване и компрометиране. Изключително грубо е, както прави авторът, същността на духовния живот да се разглежда целесъобразно, т.е. с цел да се постигне собствено спасение. Още по-нелепо звучи второто „съмнение“ – въпросът дали човек не погубва тялото си, спасявайки душата си. Това разкрива още по-ниско духовно съзнание у автора от показаното досега, тъй като за всекиго, дори за мнозина от невярващите, е ясно, че човекът е духовно, а не телесно същество. Тялото е нещо веществено, то е само временна, подлежаща на тление обвивка на душата, тъй че има нужда от спасение също толкова, колкото едно сухо дърво. Следващият въпрос е дори още по-профанен от втория, тъй като не само поставя на една основа душата и тялото, но и говори за възможно върховенство на тялото над душата, което душата е узурпирала, лишавайки тялото от уж законните му изисквания да живее според своите „радости“. Всъщност такова противопоставяне на тялото и душата и пламенно защитаване на „правата на тялото“ е дълбоко неприсъщо на християнството. Неподправеното християнството НЕ пренебрегва тялото, за да издигне душата, а приема тялото като дар Божи. Вместо да бъде мъчено и съсипвано, тялото следва да бъде обгрижвано и „топлено“ според израза на св. ап. Павел. Тялото е дар, но не бива да бъде превръщано в идол, на който се служи, тъй като единствено достоен за служение и възхвала е Бог. На Бога може да се служи и чрез добра грижа към душата, и чрез добра грижа към тялото, и чрез добро и богосъобразено отношение към любовта между мъжа и жената.
Подобна постановка като прозиращата в разказа не само разкрива същностно непознаване на християнството, но и създава изкуствено противопоставяне там, където такова няма и не може да има в духовния живот. Разбира се, срещата между душата и Бога не може да се осъществи при пълно отпускане на юздите и щенията на тялото, но тя не може да се осъществи и чрез неговото съсипване и разрушаване. В Светото писание човешкото тяло е описано във възможно най-висш и поетичен вид – то е представено като „храм на Светия Дух“. Бидейки храм, то е достойно за всякаква чест и като всеки храм изисква опазване от поругаване.
Ето къде всъщност здравото, здравословно и в немалка степен нравствено езичество претърпява своя крах. Ето къде започва „законното“ и „естествено“ царстване на тялото, на веществото над човека, т.е. над душата. Такъв въпрос, уж невинно поставен от един „смирен“ интелигент-монах, прокарва разделителната линия, отвъд която започва духовността, единствено способна да обезпечи пълноценната радост, самопожертвуванието и себепредаването на Бога, тъй че човекът да заживее оттук насетне обожествен според обещанието на Христос в Благовестието, сиреч не той да живее, а Духът Свети да живее в него. Човекът става богоносен, а животът, който заживява – божествен… В такова „принизяване“, „оземяване“ и „овеществяване“ на Духа е ключът към нашите народностни нещастия – и днес, и доста по-рано от днес. Наблюдавайки нашите слепи и немилостиви битки помежду ни – за „по-добър живот“, „срещу несправедливостта“, „срещу лошите“ и т.н. – от духовна гледна точка можем да разчетем единствено липсата на дух, на милосърдие, на мир, на надежда, на упование, на радост и крепкост – в човека и следователно в българската общност…
От такъв духовен таван и следвайки неуместния според мен хумор, насочен срещу нравствената скрупульозност и уверен, че прошката се дава на маса, докато винцето се изстудява, а не в съкровението на стаичката за изповед – е дадено и самото название на разказа: „Чорба от греховете на отец Никодим“. Дори да приемем, че преди осемдесет години думата „чорба“ се е използвала без насмешливост, чисто и просто в смисъла на днешната „супа“, човек пак не може да се отърве от чувството за понамирисваща профанност на представата, че е достатъчно от „греховете“ на един човек – реални или измислени – да се свари една яка българска бобена чорба с люта чушка, да се подправи с чубрица, ритуално да се излапа с хубаво винце – и хоп! – ето ти ги греховете вече простени! Бие малко на бира-скара на открито пред входа на операта – такова сравнение ми иде сега.
Такова отсъствие на духовен поглед издава и самото заглавие на темата към зрелостниците: „Съмненията човешки“, екстраполираща невротичните, изкривени мисловни постройки на злощастния „монах“ върху цялото човечество. С други думи, по декартовски и романтичному състоянието на съмнение се представя не като душевна болест, а като особено, висше състояние на духа, в което човек, насред титаничните сблъсъци на свободните идеи и чувства, героично търси висшите истини… По ницшеански красиво и драматично може би, но дълбоко невярно.
Такова поставяне на въпроса на матурата не е случайно, разбира се. То е закономерно. В нашето съвремие е прието съмнението да се величае като особен признак на личностна зрялост (децата не се съмняват); истината обаче е, че съмнението не може да бъде наречено иначе, освен духовна киселина. От него нищо не се ражда, то е способно да превърне една душа и един живот в развалини… Съмнението НЕ Е ЕСТЕСТВЕНОТО състояние на човека – точно обратното, човек е роден и призван да живее във вяра, в надежда и в любов – но не изключително към идеи или хора, а преди всичко към Бога… Как би се чувствал един родител, ако постоянно се съмняваше дали наистина обича детето си? И как би се чувствало детето, ако любовта на родителя му не е непоклатима истина за него?
Преди падението си човекът е живял в блажено, ПЪЛНОЦЕННО И ЗРЯЛО не-съмнение и упование, тъй като любовта, която го е заливала, пронизвала и изпълвала, е била също тъй несъмнена, колкото топлата слънчева светлина в ясен ден. След падението започват бурни времена на отстъпление, разкаяние и нови завръщания към Бога, но съмнение в истинския смисъл на думата, съмнение като това, на което ни научи Декарт вследствие на отпушения от Лутер дух от бутилката, на такова съмнение „наивният“, „назадничав“ и „вярващ на басни“ тогавашен човек още не е бил приучен. Да, дотогава над него е тегнел дамоклевият меч на незнанието, дали ще се спаси, или не (с които страхове несъмнено се е злоупотребявало), но именно от Декарт насам невинният човек се научава да се съмнява, че Бог живее в сърцето му и в живота му. Оттам естествено преминава към съмнението, че Бог ИЗОБЩО съществува, за да стигне най-сетне до УВЕРЕНОСТ, че Бог не съществува, а вярата в някакъв Създател е под достойнството на свободния „разумен“ човек. Обръщайки гръб на Бога, човек получава свободата да бъде сам на себе си бог – свобода, която заплаща с тежко съмнение по отношение на всичко, включително на смисъла да се роди. Това е болестта на нашето време – псевдосвобода на цената на разяден дух. А ако човек не се замисля надълбоко – неясна вяра в „доброто“, „човека“ и „бъдещето“, вяра, която бива постоянно неподкрепена от очевидностите, но вяра, поддържана с неуморим утопизъм…
Днес сме стигнали до такава степен на упадък, че не упованието и вярата, а именно съмнението смятаме за признак на зрялост. Оттам и повратните постановки и представи, произтичащи от разказа на Е. Пелин. Казвам „повратни“, тъй като разказът не притежава необходимата духовна обемност, тъй че човек хем да се почувства свободен в него, хем да си зададе правилните въпроси в обстановка на неутралност. Прекалено много преднамереност и „насочване“ се разчитат в него, прекалено лесно „тълкувание“ и внушения… Всичко клони към „здравия български бит“, „неестествената, задушаваща човека манастирска среда“, към вътрешните битки и колизии като самоцел.
Ние може да искаме и очакваме повече, но не можем. Докато в нашата родина не се натрупа достатъчен интелектуално-духовен цивилизационен слой, литературата ни – с познатите ни изключения – ще прилича преобладаващо на хубавата иначе картина „в Механата“ на Мърквичка, на чудесните иначе рисунки на Чудомир, на прекрасните живописни картини на Стоян Венев или на стенописите на Светлин Русев в Рупите. Но нещо дори по-безпокоящо от това – освен всички попове-дисиденти, в нас е жив до невъзможност онзи, „най-големият“ и „легендарен“ поп Богомил. Докато не се отървем, по Божия милост, от духа на разрушението, на произвола, на принизяването, на дуализма, на направената в домашния чушкопек духовност и на нравственото самомнение, самолегитимиращо се с „дълбините на народа“, дотогава ще имаме произведения с такъв екзистенциално-духовен субстрат (повтарям, с високи чисто литературни качества) и такива теми, с които да се… притиска съзнанието на нашите зрелостници.
За съжаление, поне засега няма как да бъде иначе – Духът е прекалено „широк“ за нашата все още тежкокрила душа.
Константин Димитров е писател, поет и преводач. Роден е в София през 1960 г. През 1991 г. заминава за Испания, където до 2008 г. работи като преводач и преподавател по английски език. Там започва и писателската си кариера, плод на която са книгите с афоризми и литературни фрагменти „Обичан съм, значи съществувам” и „Водата е в жаждата”. През 2007 г. прави велосипеден преход по Пътя на св. Яков. След завръщането си от Испания завършва богословие в СУ „Климент Охридски”, специалност „Християнско поклонничество”, с тема на дипломната работа „Пътят на св. Яков – път за всекиго и за всички”. През лятото на 2014 г. прави поклонническо пътуване между Рим и Сантяго де Компостела. Известен автор на хайку-поезия. През 2014 г. излязоха книгите му със сезонно хайку „Пролет” и „Лято”, представени на Международната хайку-конференция в София, а през 2015 г. – книгата му „Хайку“ на испански език. Превел е дванадесет книги, между които и „Книга на моя живот“ на испанската мистичка св. Тереза Авилска.
