Начало Идеи Актуално Човекът като родина
Актуално

Човекът като родина

3598
Стрийт арт, Кардиф

Тръгвайки по редовете, опитвам най-трудното: да вляза, както съветват англичаните, в чужди обувки, да погледна събития и вълнения с погледа на хора, които са ми далечни, чужди и дори противопоставени – както по манталитет, така и по светоглед. Подобен подход е колкото плодотворен, толкова и непосилен. Той те подканва да напуснеш собственото си его и да проникнеш в егото на другия. А всичко това предполага адаптивност, която открай време не ми достига, и дързост, която пък винаги съм имал в излишък – също открай време.

И така, как вижда най-същественото международно събитие – войната в Украйна – типичният руски човек, който е мой пълен антипод, антипод както в политическите си възгледи, така и в целокупното си разбиране за Бога и света? Има, естествено, и руснаци, които са като мен проевропейски, глобалистично и антинационалистично настроени, но днес те се срещат предимно сред руската емиграция, докато в Русия са нищожно малцинство – нищожно малцинство са били те и исторически. По многовековна традиция днешният руснак е заклет еврофоб, неподатлив на светски влияния и капсулиран националист и шовинист, който гледа на целия външен свят с враждебна подозрителност. Тъкмо за този редови руснак става дума, защото тъкмо неговият зомбиран манталитет кове настоящето не само на Русия, тъкмо на базата на сформираното от него обществено съзнание стана възможно възпламеняването и разпалването на украинската война. Ако това съзнание имаше като европейското свой ренесанс, ако беше гражданско и будно, то нямаше да се примири с една мракобесническа държавна политика, нямаше да приеме с такава безмерна безкритичност и хилядите руски жертви по необятните украински фронтове, и съпротивата на целия Свободен свят срещу варварското руско нашествие, и ежедневните битови лишения, породени от една издъхваща поради международните икономически санкции руска национална икономика. Обстоятелството, че външният свят, който не е засегнат пряко от войната, проявява повече нетърпимост към нея от руското гражданство, което кърви и икономически, и физически, говори само по себе си. 

За мен тази война е завоевателна, имперска и агресивна. Такава е тя в очите и на североамериканците, и на европейците, и на жителите на всички проспериращи и демократични държави, и на централноазиатските републики дори, които съставляват задния двор на Русия и които до нашествието бяха солидарни с Кремъл и международната му политика. Друга, съвсем различна е интерпретацията на моя руски съвременник. Ето как изглеждат нещата в неговите очи: в Украйна, Русия воюва с НАТО. Е, вярно е, че Русия започна военната операция (забележете: не пълномащабна война, довела до стотици хиляди жертви, а само военна операция), но тя бе принудена да стори това под натиска на злонамерени външни сили, които, обкръжили като хищни хиени миролюбива Русия, дебнеха по държавните ѝ граници с пръст на спусъка.

Путин за масовия руснак е не властолюбив и алчен великоруски шовинист, не комплексар и олигарх, не деспот и тиранин, саморазправил се с тиранична жестокост с всяко свободомислие и другомислие както в родината си, така и извън нея, не доскорошен изпечен кагебист, тръгнал с твърда ръка да възражда империята на лъжата и злото – Путин е обожествяван и богоравен баща на нацията, богатирът, алфа-мъжкарят и победителят, намерил куража да се опълчи на целия озверен външен свят, да нанесе превантивен удар и така да възпре потенциалния агресор, да спаси любимия си народ от коварния западен завоевател и да защити панславянските и православните ценности от въоръжените до зъби кръвожадни англо-американски империалисти. Зеленски пък в очите на същия руснак е не избран в свободни избори легитимен президент на една независима, демократична и проевропейски ориентирана държава, а инсталиран във властта от Вашингтон и Брюксел неонацист, войнолюбец и освирепял русофоб. Всъщност бърлога на фашизма и нацизма е и цяла Украйна, която, за да се запази локалният и световният мир, трябва час по-скоро да бъде денацифицирана и демократизирана. Със силата на оръжията, разбира се – не със силата на словото. А оръжията са необходими, за да може непобедимата и славна Червена армия да разгроми бандата бандеровци, обсебили цялата страна. Няма, няма кой да каже на моя руски съвременник, че Степан Бандера (дъщеря му ми беше колежка от Радио „Свобода”) е украински ревностен националист, но е не нацист, а антинацист – за антихитлеристките си убеждения той е лежал дори в нацистки концлагер. Да оцелееш в нацистките концлагери, за да бъдеш впоследствие застрелян от Кремъл в сърцето на Стария континент, също не е завидна участ.

Не ги знае, не ги подозира дори моят руски съвременник тези факти – колкото и видими да са те. Пък и няма кой да му ги каже – всички официални руски медии са подвластни на Кремъл, Кремъл санкционира и достъпа до чуждите информационни източници. Благодарение на тази непроницаема цензура редовият руснак наивно вярва, че Бандера е украинския Хитлер, чието въплътено от Зеленски зловещо наследство трябва за благото не само на руснаците, а и на украинците, и на цялото човечество час по-скоро да бъде разгромено и заличено от лицето на земята. Колкото и примитивно, колкото и елементарно да звучи подобна теза, тя подхранва легендата за месианската роля на Русия като спасител на човечеството. Теза, която, за съжаление, не е чужда и на любимата ми руска литературна класика, както и на вчерашните и днешни български русофили. Които по примера на големия брат също копнеят да месиянстват и спасяват – също с пръст на спусъка.

Не, не страхът, че Русия може да победи и пороби Украйна води перото ми по тези редове – подобен страх аз не изпитвам. Аз знам, че Путин ще загуби тази престъпна война. Не само защото украинската армия е несравнимо по-мотивирана и по-добре въоръжена, а и защото, макар и подкрепян от сънародниците си, кремълският деспот воюва не само срещу Украйна, а и срещу цялата ни християнска цивилизация, срещу целия Свободен свят, срещу светския, интернационален дух на времената ни. Така че за великоруските шовинисти битката е обречена – Украйна ще спечели войната, вследствие на което Руската федерация ще се разпадне на съставните си части. Ние, ние обаче може и да я загубим, ние ден след ден вече неусетно я губим – поне морално. Защото всяка война е не само физическо, а и нравствено изпитание. Изпитание, в което, не застанеш ли до рамото на жертвата и срещу палача, си губещ морално. А моралните загуби са по-тежки, по-дългосрочни и по-трудно възстановими от физическите. И ако в интернационализираното ми съзнание проблясва все таки и искрица родолюбие, то тъкмо тази искрица не ми позволява да се солидаризирам с кремълското мракобесие срещу свободолюбива Украйна. 

Защото ако примитивизмът и тесногръдието на еднозначното, канонизирано и окултно, подвластно на тотеми и фетиши  мислене на моя руски съвременник ме отвращава, не по-малко ме отвращава и неговият резонанс на родна земя. Все по-чести и все по-настойчиви стават призивите на родните русофили да спрем хуманитарните помощи за украинските бежанци, да затворим границите си за тях, а онези, на които вече сме предоставили не дори политическо, а само хуманитарно убежище, да върнем насилствено обратно в Украйна. Онова историческо гостоприемство, онази искрена и общонародна сърдечност, с която преди около век подадохме ръка и дадохме подслон на хилядите прогонени от жестокостта и варварството арменци и белогвардейци, днес като че ли е глухо ехо от един отвъден, недостъпен за днешната ни социална сетивност свят. В името на един криворазбран патриотизъм, който (де)градира до ненавист към всичко не-българско, все повече сънародници издигат публичен глас и скромните средства, които сбърканата ни държава заделя за най-насъщните битови нужди на изгнаниците, да им бъдат отнети и пренасочени към българските пенсионери. Ако това стане, пенсиите ни ще нараснат не с левове, а със стотинки, но не в левовете и стотинките е въпросът. По-логичният въпрос е: имат ли национална принадлежност болката, гладът и студът? Ако един българин и един чужденец се превиват пред очите ми от глад, а аз имам само една порция храна, няма да нахраня с нея само българина. Няма да нахраня и само чужденеца. Аз, ситият, ще поделя храната между двамата. Поравно. Ще го сторя, не защото съм, както свикнахме да казваме според клишетата на реалния социализъм, велик писател-хуманист – ще го сторя, защото съм нормален човек. В моите стари и видели по целия широк и пъстър свят много страдание и много изгнание очи патриотизъм, който те възпира да изпълниш елементарния си човешки дълг, е престъпен.

 „Нашата родина е Човекът – нему принадлежи верността ни” – пише в „Дневници”-те си антинационалистът Макс Фриш. Не швейцарският човек. Не и българският, не и руският, не и украинският човек, а всечовекът, Човекът с главна буква, както го е обозначил Фриш, денационализираният човек – такъв, какъвто е той в Божия промисъл. Тъкмо в този универсален дух един велик френски мислител увери, че ако бъде заставен да избира, ще предпочете човечеството пред отечеството. От собствения си дългогодишен опит на изгнаник и скитник между световете зная, че този избор е труден. Със същата несъмненост зная обаче и че обратният избор е обезчовечаващ.

                                                 

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора