Ларгото на „Дондуков“ пустее привечер, когато в „триъгълника на властта“ няма протести, което не означава, че всичко в държавата е наред, тъкмо напротив. Спецификата на това място е, че то пустее по особен начин. Издължените и гранитни сенки на сталинистките сгради просто го смазват и обземат напълно. В стаената жега обаче изведнъж ми се привижда странната фигура на човек, облечен с проскубан кожух, който, озъртайки се, плах и безпомощен, изведнъж се гмурва в пролома между президентството и хотел „Балкан“. Свалям очилата си, за да се уверя, че не става дума за „фата моргана“. Ала мярналият си силует вече го няма. Бързо пресичам ларгото и надзъртам в прохода към ротондата „Свети Георги“. Няма жив човек. Явно ми се е привидяло. Навярно някой бездомник е пребягал към горната улица „Съборна“, за да намери там подаяние.
Спирам за миг, за да събера мислите си, и осъзнавам, че стъписването ми се дължи на един спомен, който пазя от детството си. Заради Човека книга, образ, който продължава да ме спохожда до ден днешен. Подобно на всички деца и аз обичах да слушам разговорите между възрастните, докато не ме отпратят с думите, че не са за мене. Преди 1989 г. това бе формулата, щом се заговори за лица и събития, които е по-добре да не се споменават. Така веднъж чух дядо в разговор с колеги от издателския бранш огорчено да казва: „А помните ли как свърши Филип Чипев? Нямаше какво да сложи в уста, ходеше с онзи съдран кожух… А беше човекът книга…“
Останалото не съм запомнил. Детската памет е среща на два светлинни лъча, единият от които озарява миналото само за да го проектира мигом в настоящето. От това кратко припламване запомних фамилията Чипев (заради старата ми детска книжка „Фроско, Боско и Чипоноско“), а името Филип трайно прие образа на човека книга. Представях си го като някакъв човек от хартия, чиито движения наподобяват прелистването на страници.
Далеч по-късно в ръцете ми попаднаха Чипеви издания с прочутото бухалче. И едва след години узнах историята на прочутата фамилия, която продължавам, и аз не знам защо, да свързвам с „чипоносковците“. Какво нещо е детският спомен! Оказа се, че Филип Чипев (1895–1962) е бил първородният син сред голямата и силно книголюбива челяд на Чипевото семейство – 11 момчета и едно момиче, всички включени в „общия бизнес“. Фамилията с дълбок копривщенски корен е сякаш копие под индиго на челядта на чорбаджи Марко от първата глава на „Под игото“. Паралелът никак не е случаен. Бащата Тодор Филипов Чипев става книжар още в края на XIX век, когато наема будка в Градската градина в София, но не за да продава там цигари, напитки или храна, а книги, именно книги. Тези книги пристигат направо от печатницата и всеки минувач си купува, каквото му се хареса. Едни си взимат „Граф Монте Кристо“ на Дюма баща, други „Скитникът евреин“ на Йожен Сю, но има и по-сериозни четива, както и книги на български автори. Постепенно Т. Ф. Чипев (с тези си инициали той ще се подписва като книжар и издател) се насочва към издаването на самия Иван Вазов, както научаваме от този негов личен разказ: [Вазов] живееше нейде тъдява и току ще мине край мене. Разпитваше ме: дали не ми е тъжно за моята Копривщица? От дума на дума моят познайник ме насърчи да издавам книги. Аз много зауважавах тогова человек и думата му за мене стана закон. Сефтосах се с него: издадох му два тома „Повести и разкази“. После го попитах защо си играе и печата романа си „Под игото“ на части в „Сборника за народни умотворения“ – да вземем, че да го издадем в отделна книга. Той възприе това, но изказа съмнение… Скъпо щяло да излезе, още повече ако ще плащам и на художниците, все големи: Антон Митов, чеха Мърквичка и другия чужденец Обербауер. Аз се съгласих на всичко и наистина хонорарът и изобщо харчът беше тлъстичък. Поиска ми по двеста лева на кола при 33 коли. Правете му сметката. Дадох ги от все сърце, без пазарлък.
Семейната история на рода пази спомена как за да изплати огромния хонорар за богато илюстрованото издание на „Под игото“, Т. Ф.Чипев сваля от врата златния наниз на съпругата си Нонка – „резервът на фамилията“, а сетне тегли кредити, които десетилетия изплаща. Преди време четох някъде, че четирите издания на „Под игото“ (до 1944 г.) са били в общ тираж около 10 000 екземпляра. Никак немного за големия роман на българите.
Но май се отплеснах, а исках да обясня защо сянката на бродягата, носещ кожух в жегата, ме сепна точно сега и тъкмо на това място. Защото на мястото, където днес масивно се е настанила гранитната сграда на президентството, някога е бил прочутият Чипев дом на българската книга. Ларгото на бул. „Дондуков“ е свървало плавно в тази посока, където под номер 20 и 22 са били двете книжарници на Чипев, а между тях имало друг някакъв дюкян, вероятно там, където е отстоянието между двете сгради. Вдигнал поглед се опитвам да си представя как ли е изглеждало това „свърталище на четящите“. Не са запазени много снимки. Най-ясната от тях, уви, е след бомбардировките, които веднъж завинаги са приключили с книгите и книжарниците.
А защо Чипевите книжарници са били две? Първата (съвпадаща със служебния вход на президентството) е била истинският дом на книгата. Три етажа, облечени в дървени лавици от горе до долу. Външно книжарницата на Чипев не изглежда чак толкова голяма, но помещението е било доста дълбоко и сравнително високо, по същия начин са строени и останалите здания по булевард „Дондуков“. Вторият магазин, където е пребивавал патриархът на фамилията бай Тодор, бил за канцеларски материали (на ъгъла към „Св. Неделя). Там винаги било пълно с купувачи, оттам пазарували и множество чужденци. Вторият магазин всъщност правел големия оборот, снабдявайки с пособия училищата в София и в страната. Продавало се и на едро, с големи отстъпки, което задвижвало издателската дейност на „книгите с бухалчета“, че и изхранвало огромната фамилия от дванайсет гърла, помещаваща се в къщата с пристройка на улица „Бачо Киро“ 27.
Един от потомците на фамилията – Константин Чипев – разказва, че обстановката там била като в казарма. Инак нямало оправия при толкова много момчета. Бай Тодор ги будел рано с думите: Ставайте песоглавци… Който закъснее, ще ходи окъсан и с мръсни чорапи!!! А отглеждали и още едно роднинско дете, Никола Атанасов, което, работейки в книжарницата, по думите на проф. Тодор Боров, било онзи човек, който помни къде е поставена всяка книга.
Дървена стълба водела към мансардата, където бил складът. Отново поглеждам нагоре, опитвайки си да си представя как в едно триетажно здание би могла да се побере цялата българска книжнина.
Казвам „цялата“, защото Т. Ф. Чипев продава не само своите издания, но и всички книги на тогавашни български автори, публикувани от Ал. Паскалев, Хр. Г. Данов, Стоян Атанасов и кой ли не още. Всички тези книги били приютени вътре по рафтовете, стигащи до самия таван. Затова и там чести гости били Гео Милев и Емануил Попдимитров, Рачо Стоянов и Николай Райнов или преводачът на прокълнатите поети Георги Михайлов-Джо. Случвало се тук да разменят дума и хора, които не са си говорели от години поради стари вражди.
И все пак от главата ми не излиза Филип Чипев, тази легенда, сякаш вградена под камъните на това място. По правило на първородния син би трябвало да бъде поверена съдбата на най-голямото книжовно предприятие в България. Но се оказва, че този влюбен в книгите младеж е абсолютно непригоден за тази цел, защото е „антитърговец“.
От запазените снимки (и най-вече от прочутия портрет на Владимир Рилски от 1941 г.) ни гледа млад мъж с интелигентен и леко стеснителен поглед, извънредно слаб, с много нежна телесна конструкция и почти прозрачна кожа. Той винаги бил елегантно облечен, ходел с папийонка, а по вкус към облеклото и поведението си се доближавал най-вече до приятеля си Светослав Минков, наричан в онези години „Гарвана“.
Старият Чипев решил да прати първородния си син да учи търговия в следвоенна и инфлационна Виена, става дума за началото на 20-те години на миналото столетие. Филип Чипев се задържа там по-малко от година. Завръща се без диплома, но с цели сандъци, претъпкани с великолепно и богато илюстрирани книги, не само от времето на сецесиона, но и от преди това. При липсата на запазен архив е трудно да възстановим находките и контактите му, но знаем, че в годините, когато се заражда „модернът“, книгата е не само творческа „акция“, но и естетическа провокация.
През тази виенска година той явно е видял много, защото скоро след това започва да настоява пред баща си, че издателство „Т. Ф. Чипев“ трябва да прави и „други книги“ – оригинални и редки библиофилски издания, отпечатани на специално внесена хартия, подписани от автора, с номериран и лимитиран тираж. Сходни виждания изповядват и авторите от неговия кръг – Гео Милев, Сирак Скитник, Светослав Минков.
Сърцето на прагматичния копривщенец бай Тодор Чипев навярно се е свивало от болка при всяка калкулация колко ще струват тези „книжни удоволствия“, за които синът му вече е измислил поредица – „Книги за малцина“! Ни повече, ни по-малко.
Днес благодарение на това начинание разполагаме с шедьоври на модернизма в България, които колекционери и библиотеки отчаяно си оспорват. Сред тях са „Иконите спят“ на Гео Милев и пак неговата „Антология на българската поезия“, да не говорим за самата „библиотека Fulmen“ или за „Галерия на фантастите“ – разказите на Верхарн, „Из дневника на едно портокалено дърво“ на Ханс Хайнц Еверс или друг един библиографски шедьовър – „Голем“ на Густав Майринк, тази легенда на пражкото еврейство. Всички тези книги носят не подписа на фамилното издателство. Те са „Издание: Филип Чипев“, годината винаги е посочена с латински цифри. Към тях се добавя и „Рицарски замък“ на Христо Ясенов, илюстриран от Сирак Сктиник.
Сигурно тези проекти на младия Чипев са нанесли немалки загуби на бюджета на издателството, но пък от тях е спечелила българската култура. И ако „изданията Филип Чипев“ не се умножават, причината е дори не толкова „стиснатостта“ на бащата, колкото вятърничавостта на самия първороден син. Професор Тодор Боров, близък негов приятел, описва характера му със следните думи: „Слабостта му към чуждите начинания, готовността му всеки момент да остави книжарницата и да тръгне с някой приятел, неустойчивостта му, девствената му чистота, го правеха податлив на съблазните на разгърналата се след войната бохема“.
Филип Чипев винаги е готов да плати сметката на бедстващ писател или на някой от събутилниците си. Затова баща му не му се доверява много-много във финансово отношение.
Ала има една област, в която Филип Чипев е безспорен авторитет – той притежава рядък усет за оформлението на книгата. Затова и малкото издания, носещи неговия подпис, са книжни шедьоври. Не друг, а Илия Бешков (с когото са съдружници в художественото ателие ARS, намиращо се на „Цар Освободител“) казва, че „трябва да поставят Филип като канарче в кафез и да го разнасят от печатница в печатница, когато се решава изданието, за да каже какъв шрифт да се използва, колко широко да е полето, как да се оформи корицата, кой цвят да е малко по-тъмен, каква част от заглавната страница да се набере с по-тънки букви“.
Онова, което художниците учат или усвояват с много практика, той е носел в душата си, по рождение. Сякаш е бил „дете на книгата“. И докато възстановявах в главата си всички тези обстоятелства, реших да проверя какво ли има в интернет за Филип Чипев. Открих единствено биографията му в десетина реда, препечатана на едно-две места. И изведнъж, най-ненадейно, попаднах на негова статия от в. „Литературен глас“, 5 май, 1929 г. Озаглавена е съвсем общо – „За книгата“:
Време е българската книга да добие свой образ. Да се отърси от чужди влияния и подражания. Необходим е един български шрифт. За изобретяването му ще трябва да се обяви конкурс между български художници и графици (а може да участват в този конкурс и славянските ни братя графици)…
Хартията, която сега се употребява за печатането на книги, в повечето случаи е проста, долнокачествена, а много често и вестникарска. Това не трябва да се допуска. Особено внимание трябва да се обърне на печата. Преди всичко той трябва да бъде чист. Текстът да не изпълва много страницата и да не е много сбит – да има приятна за окото отделка между редовете, а буквите да не бъдат ситни и слепени една до друга.
Колко съвременно звучат идеите на този рицар на българската книга. А каква е по-сетнешната му съдба, сигурно се питате вие? Скръбна, както творбите, които издава.
Бомбардировките през 1944 г. почти напълно разрушават Чипевата книжарница, а складовете изгарят. Което е само първата част от трагедията. Скоро става ясно, че „новата власт“ няма нужда от свободно книгоиздаване, тя бърза да запуши устата на всички по съветски образец. Старият Чипев, разтърсен от сполетелите го неволи, както и от кончината на непрежалимата му съпруга Нонка, си отива в края на 1944 г. А на синовете му е съобщено, че оттук насетне всяко издание ще трябва да се съгласува с Министерството на информацията и с други министерства. Дори им налагат някакъв смешен предговор при преиздаването на „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичър Стоу. За отпечатване на нови учебници и дума вече не може да става. Това е държавен монопол. Спускат на тях и на останалите издатели списък на препоръчителната (съветска) литература, който са длъжни да следват, докато през 1948–1949 г. не ги национализират изцяло. Двама от Чипевите синове години наред продават в малка антикварница на улица „Лавеле“ някои от оцелелите техни издания. Но скоро и на това е сложен кръст. Дават им да разберат, че в НРБ друг решава какво да четат или да не четат хората. Дори не ги обезщетяват за двете книжарници, на чието място Партията издига своите гранитни гиганти.
Що се отнася до Филип Чипев, той се превръща в сянка на самия себе си. Ужасно се бои да не го арестуват, изчезванията на хора трайно накърняват крехката му психика. Развива страхова невроза и спира да се храни, а и няма с какво – не му дават работа, не разполага с никакви доходи. Затуй тръгва по улиците в „онзи си вид“ – като „скитника евреин“ на Сю – небръснат, уплашен, полувнятен, облечен в съдран кожух, който носи зиме и лете. Нищо общо с някогашния книжен естет и интелектуален бохем.
Повечето му познати и бивши приятели, дори онези, на които е помагал и години наред е плащал сметките, сега му обръщат гръб. Не искат да имат нищо общо с „капиталиста издател“, да не би това по някакъв начин да помрачи техните нови биографии.
Едва през май 1955 г. се прави прошение да му се отпусне някаква, дори и най-минималната пенсия, за да не умре този човек от глад. Сред подписалите искането за пенсия откриваме имената на Людмил Стоянов и Дора Габе, на Илия Бешков, Любомир Пипков и Дечко Узунов, на Христо Радевски и Боян Дановски. В края на живота му литературоведи и сценаристи го търсят, за да им разказва спомени за Гео Милев или Христо Ясенов. Той не отказва, но паметта му отдавна е заличила много от спомените за онова „друго време“. И през 1962 г. „човекът книга“ отлита от този свят. Но, както изглежда, сянката му продължава да витае около някогашна Чипева книжарница.
