Начало Идеи Гледна точка Човекът, който минаваше през стени
Гледна точка

Човекът, който минаваше през стени

1669
Василий Кандински, „Оттук натам“

На последната спирка на трамвая преди надлеза има нещо като триъгълник, който разделя релсите в едната и другата посока. Там преди време е имало павилионче. Сега павилиончето е мъртво, но няколко маси и столове още стоят на площадката пред него, разкрачени, счупени, непотребни.

Тук е мястото на убитаците от квартала. Те се измъкват от различни дупки и пристигат преди обед и ако времето е хубаво, като сега, възсядат строшените столове и може да откарат цял ден на това островче. Колкото пиенето в шишетата им намалява, толкова гласовете им стават по-високи, ръцете им се протягат и теглят от въздуха нишките на старите слави.

Бимфо е играл хокей навремето. Разправя как са го канили в Канада, в Щатите. Никой не знае дали това е истина или пълна измишльотина, но слушат. Защото дясната ръка на Бимфо е чупена над китката, той казва, че това е станало на леда, зарасла е накриво, но ако Бимфо удари с тази ръка, после няма мърдане. И другите слушат, какво да правят.

Вторият разказвач е Хапеца. Той пък, разправят, бил царят на казината и игралните зали. Много печелел и разярил много хора, но и много губел, накрая, разбира се, проиграл всичко и се оттеглил в пенсия. Но май като че ли имал събрано нещичко. И наистина, понякога Хапеца се губи за седмица, пристига изпран, чист, в джобовете има пари и черпи наред.

Третият е Чилика. Чилика мълчи, нищо не разправя за себе си. Преди да пийне сутрин, той прилича на купчина пръст. После се съживява, но само колкото да трие безспир сълзящите си очи и да протяга ръка към шишето.

Има и още неколцина приходящи, идват, отиват си. Но тези тримата са ядката. Днес се бяха разприказвали за Човека, който умеел да минава през стени.

– Беше голяма работа – завърта чекръка на историята Бимфо. – Късно разбра за дарбата си, но бързо се разчу. Дори от БАН проявиха интерес, влачеха го да му правят изследвания, нищо не успяха да проумеят и го зарязаха, за да не се излагат. Защото Човекът си минаваше през стените като стой та гледай. Натисне така леко стената с ръце, бутне я с рамото и хоп! – няма го. Вече е от другата страна. Взеха го в цирка. Построят на арената стена. Един я удря с чук, да се види че е здрава. После нашият застане от едната страна на стената, натисне с рамо и вече е от другата страна. Ама и този номер си изпя песента, на публиката ѝ писна да не разбира нищо.

Разни ревнивци го дърпаха, да хване мадамата им на калъп, но на него му беше гадно, отказваше. И бандюгите го потърсиха, то се знае. Там вече не се знае как се отскубна, но май на няколко пъти го смляха от бой.

Фактът, че са познавали Човека, който минаваше през стени, поставя и над техните глави ореоли, вярно, дрънчащи, тенекиени, но какво от това. Когато настоящето ти е мрежа, през която духа вятър, съкровището на старата легенда е безценно.

Бимфо се огледа, прецени с поглед количеството в шишенцата и кимна на Хапеца да извади пари. Хапеца бръкна, извади, даде ги на Бимфо. Бимфо ги връчи на един новобранец, който се беше появил и клечеше наоколо, да отиде и да купи пиене. И докато чакаха пиенето, Бимфо рече на Хапеца, като кимна към Чилика:

– Какво ще го правим? Дъщеря му си идва тия дни от Франция. Ще иска да го види. А той не прилича на човек.

Хапеца вдигна рамене. Не знаеше какво да каже. Чилика си беше такъв от край време.

Новобранецът донесе пиенето, поставиха пред всеки по шишенце. Бимфо вдигна своето, каза наздраве на всички. И рече:

– Гледай какво нещо. Да си на върха на света в един момент, а после, в следващия – на дъното. – И посочи с брадичка към Чилика. – Нали го знаеш кой е?

Питаше Хапеца.

– Знам – отвърна Хапеца.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора