Опит за избистряне на темата, зададена на зрелостния изпит по български език и литература, май 2017 г.
Красавицата Албена, омъжена, както личи, за неподходящ за нея мъж, с когото имат двегодишно дете, се залюбва със също обвързания с брак Нягул. Съпругът на Албена, работник на любовника, научава за това и, предполага се, за да не бъдат разкрити, двамата замислят неговото убийство. Планът им успява, но детето вижда всичко и разказва за това в селото, като бегло описва убиеца. При задържането си Албена признава участието си в престъплението, но отказва да издаде своя съучастник.
Когато я повеждат към площада, Албена искрено се разкайва и иска прошка от всички съселяни. Покорени от нейната хубост и искреното ѝ разкаяние, хората се трогват и са на косъм да ѝ простят всичко; но в момента, когато каруцата потегля, за да откара Албена на разпит, дотичва нейният любим/любовник, Нягул, и прави самопризнание, че той е физическият убиец. Албена потвърждава думите му.
В този миг отношението на селото рязко се променя от съчувствие към озлобление. Някои дори са готови да подложат Албена на масово поругаване.
В момента, в който каруцата с двамата влюбени поема към затвора, се появява жената на Нягул, надавайки сърцераздирателен вик. С това разказът приключва.
Това е, в общи линии, повествованието на Йовковия разказ.
… Чета и си мисля – защо въпросът на матурата е зададен по този начин – „Човекът между ценностите на общността и личния порив“, и доколко такава тема изобщо съответства на разказа на Йовков?
Преди всичко – за какви „ценности на общността“ става дума в „Албена“? Доколкото може да се заключи, това са основополагащи ценности като неприкосновеността на човешкия живот и ненарушимостта на брака. И ако е така – дали това са единствено обществени ценности, или са и личностни такива, и дали имат по-дълбоки корени от чисто обществената си целесъобразност, т.е. дали не са обективни начала, неподлежащи на престъпване, без това да повлече след себе си разрушителни последствия? В този смисъл, дали е точно да се каже, че човекът се намира „между“ тях и своите „пориви“, а не, че те са неделима част също и от него?
От друга страна, може ли любовната страст – това всеобхващащо и всепомитащо чувство – така, както е представена в разказа – да бъде наречена с доста сладникавото, мъгляво и приглушено „личен порив“? Мисля, че не – преди всичко, защото „личен порив“, така, както го чувствам, е най-вече словосъчетание с положителен подтекст, и на второ място, защото то не отразява адекватно силата и, често, разрушителността на любовната страст, а предпоставя нейното идеализиране. Много по-подходящо и нравствено отчетливо би било, ако поизтърканият и неясен израз „личен порив“ бъде заменен с „(любовна) страст“, каквато е тя наистина в произведението на Йовков.
Според мен, чрез неточното и неясно обозначаване на нравствените понятия, чрез полюсното разделение между обществени и личностни ценности и най-сетне, чрез тяхното загатнато противопоставяне още в заглавието на темата, авторите ѝ, непреднамерено може би, задават погрешен ракурс и схематично тълкуване на Йовковото произведение.
Тук не може да остане скрито типичното и за националния ни манталитет, и за нашата литература черно-бяло виждане на действителността, схващането на живота като манихейска борба между две равнозначни начала, доброто и злото, което разяжда духа от поп Богомила, та досега. Също така, ярко прозира скъпият на душата на повечето българи нихилизъм, т.е. приемането на всеки ред и закон като враждебен по определение.
Дори самият Йовков дава известно основание за такава полюсност и идеализация. Представяйки ни един уж неразрешим нравствен възел, злощастно разсечен чрез убийството на едно човешко същество, авторът довежда нещата до краен драматизъм: страстта-любов между две, предполага се „родени едно за друго“ човешки същества е противопоставена на общество, уж по дефиниция неразбиращо и враждебно към всичко, излизащо от рамките на общоприетата нравственост.
Тази крайност е донякъде смекчена и от добре пресъздадената наша, на българите, склонност към сантименталност – с появяването на красивата Албена и нейното искрено разкаяние множеството се трогва: у него в миг изчезва враждебността, за да бъде заменена от съчувствие, което пък прераства в състрадание в момента на раздялата на Албена с двегодишната ѝ рожба. Това временно отстъпление от осъдителния дух обаче се оказва единствено предпоставка тя да бъде нападната с още по-голямо озлобление, когато става ясно, че се е залюбила с женен мъж и че вследствие на това е разорено неговото семейство. Търсят вината единствено у нея, „съблазнителката“; никой и не помисля дори за решителната отговорност, която носи Нягул за това, тъй като е трудно да си представим, че именно у Албена е могла да се зароди мисълта за убийство – по-скоро тя е действала, повлечена от пълната власт, която е упражнявал върху нея човекът, на когото се е отдала.
Нека се обърнем сега към нравствената област, където, за разлика от заиграването с понятията и многозначността, която привнасят думите, историческите и обществени клишета, винаги съществува ясно и правдиво разграничение между добро и зло, без те да се влияят от прекия контекст или от хората – дали са красиви, или не, дали чувствата им са дълбоки и постоянни, или не, как тълкуват нещата и какви са техните настроения в момента. Едновременно с това, в областта на неизменната и неповлияна нравственост нравствените изисквания не са „убийствени“ и унищожаващи човека със своята непостижимост, тъй като нравствените ценности придобиват сила единствено чрез милосърдието, т.е. те са „за човека“, а не „човекът е за тях“, като най-висшата от тях е любовта – любов, схваната, разбира се, не като любовна страст между две човешки същества, която често довежда до разстройство на нравствения порядък, а Божията любов, пронизваща цялата вселена и изразяваща се в любовта между хората – между всички хора. Любовта, чието първостепенно проявление са милосърдието и саможертвата.
Също така следва да отбележим, че освен такова ясно разграничаване между добро и зло в нравствения порядък на нещата съществува решително преимущество на доброто над злото, тъй че равнозначното противопоставяне между две полюсни нравствени категории е невъзможно.
За да оценим правилно нравствения пейзаж в разказа „Албена”, а оттам – точността и адекватността на зададената тема – както спрямо самия разказ, така и спрямо нравствения ред – следва да добавим също, че нравствените понятия, макар да не са „продукт“ на човека, не могат да съществуват абстрактно, а се отнасят до човека като единственото нравствено същество на земята. Както доброто, така и злото са заложени в неговите дълбини и извират от сърцето му… А също и че, макар човекът да надарен с разум и воля, той е тъй нравствено слаб и тъй податлив на всякакви „пориви“, че не може да бъде съден за своите постъпки, т.е. да бъде съден за неспазването им.
В разглеждания случай, независимо от несъмнените силни чувства между Нягул и Албена, би следвало да е очевидно, че нищо не може да оправдае убийството, към което прибягват двамата злощастни „влюбени“. Любовната страст ги подтиква към проливане на кръвта на невинно човешко същество и това убийство не само обезсмисля чувствата им, но дори нещо повече – разкрива ги като зло. Това неотменно повдига въпроса – какво всъщност е любовта и докъде се простират нейните прерогативи? Докъде може да се говори за любов и откъде – за взаимно обсебване с неминуем трагичен изход…
Надявам се в светлината на тези последните разсъждения да изпъкне още по-ясно колко е неподходящо една страст, водеща към убийство, да бъде обозначена в зададената тема просто като „личен порив“, а обществените ценности да бъдат отделени от личностните с намек, че са отрицателни по определение.
Нека да не забравяме, че тази страст разрушава два брака – единия – неравен, следователно, предполага се, неестествен, и друг, за който можем само да предполагаме, че е бил „като всички други“, преди Нягул да съзре хубавата Албена. Тук следва да се запитаме дали обвързването на двама души, дори наглед неестествено, не носи съдбовност и дълг към ненарушимост, та било и в определени граници. И доколко от брака може да се очаква да е „естествен“, и най-сетне дали влюбването на единия от съпрузите дава достатъчно основание за нарушаване на брачния обет? Колко бракове са се разпадали от порива на любовта, или по-скоро на това, което наричаме любов! „Брачната панорама” в наше време, когато близо половината бракове се разтрогват още през първите пет години, а голяма част от останалите са само бракоподобни, или направо – съжителства, гарнирани с изневери – предоставя широки възможности да съзерцаваме упадъка на истинските, верни и дълговечни отношения между мъжа и жената.
Оказва се, че погледнато откъм неподправената нравственост, защитата на брака в патриархалното общество е положителната ценност, докато любовната страст в разказа на Йовков, погрешно, според мен, наречена „личен порив“, е всъщност отрицателното, разрушителното начало – точно обратното на предзададената посока на мислене в темата на матурата. Съвсем друг е въпросът за неправилното, злобно отношение на общността към съгрешилата и разкаяла се Албена въз основа на по начало правилна нравствена ценност – съблюдаване на нерушимостта на брака, съпружеската вярност и неприкосновеността на живота; а също и, от друга страна, за нравственото оправдаване, което получава Албена вследствие разкаянието за убийството, и разрухата, до която я довежда уж доброто, но нравствено лошо чувство – независимо от отношението на съселяните ѝ.
Човек вечно търси любовта – голямата, вечната и неугасимата. Но, мисля си, единственото условие, за да бъде такава любов истинска, е тя да не разкъсва чужди сърца. А когато по каквато и да било причина любовта, или това, което хората са наричали „любов“, отмре – тогава или да се приеме саможертва, или промяната в отношенията между хората да стане милосърдно, в дух на взаимна прошка. В противен случай, колкото и красива и възвишена да изглежда, колкото и неустоима да е – такава „любов“ носи дамгата на престъплението.
Ето защо в разказа както неприкосновеността на човешкия живот, така и бракът не могат да бъдат наречени с мъглявото „обществена ценност“, както са го назовали авторите на темата за матурата. Това определение ги представя единствено като обществено учреждение, и под него прозира мисълта, че потисническото общество със своите закостенели представи – за брака и за каквото и да било друго – е по дефиниция враждебно към всяко чисто, възвишено човешко чувство, т.е. към всеки „личен порив“ на индивида. И че бракът изключва саможертвата – жертването дори на собствените любовни чувства към някого, който не е твоят съпруг или съпруга. Всекидневно милиони брачни двойки се изправят пред този тежък избор – дори смея да твърдя, че тези, които не се оказват пред него някъде по брачния си път, са по-малко.
Всяка простъпка, включително горната, е разбираема от човешка гледна точка, тъй като всички сме слаби и всички грешим. В случая на зададената в матурата тема – а и изобщо – е недопустимо да се създава впечатлението, че силните и дълбоки „личностни пориви“ оправдават стореното зло, и, както вече казахме, обществената нравственост да бъде изкуствено противопоставяна на личната. За да бъде пълноценен, човекът е едновременно и самостойно, и обществено същество; а предаваната от векове нравствена традиция, съчетана с написания в сърцето на всеки човек нравствен закон, са единствената предпоставка за съхраняването на нравствените ценности. Поради своята нравствена немощ, както обществото като някаква тайнствена, съставена от човешки индивиди „личност“, така и отделният човек много лесно могат да се отклонят от висшия нравствен Закон.
Според мен, много по-подходящо и възпитателно за зрелостниците би било, ако темата беше зададена не от неадекватния и неясния, както аргументирам, ъгъл на „личния порив“ на Албена и Нягул, а като стореното зло бъде наречено с истинското му име и бъде разкрито, че от това несъмнено зло спасява единствено искреното разкаяние на Албена – с разбиране или без разбиране от страна на общността. От друга страна, темата е следвало да пресъздава виждане спрямо обществените порядки не като закостенели и човекоразрушителни по определение. За съжаление, за кой ли път вече наблюдаваме – и в случая, и в безброй трактовки и разработки – като изходна точка за тълкувание вулгарната и изтъркана до невъзможност теза за противоборството между лично и обществено начало.
Нека повторим, че в никакъв случай не бива да се прави паралел между човека и неговите действия, защото хората, а особено когато бъдат връхлетени от смерча на страстта, не могат да бъдат считани за отговорни за чувствата и постъпките си. От друга страна обаче, не бива техните чувства и постъпки да бъдат издигани в идол, единствено защото е човещина да ги допуснеш – понеже много от тях са нравствено неправилни.
Същото се отнася и за другата „личност“ – обществената, т.е. другата съставляваща част от личността на това, което е човекът. Една маса от хора върши зло не само като механична съвкупност от злите наклонности на съставляващите я хора, а защото злото по някакъв тайнствен начин е взаимосподелено между всички хора на земята. Никой човек не може да се разграничи от злото в света и да го осъжда, без да допусне някакво тайнствено съучастие с него – та дори чрез злото, което той самият е извършил или върши – съзнателно или без да си дава сметка.
Интересно е също така да се поразсъди защо авторите на темата са използвали израза „ценностите на общността“, а не „обществени ценности“, както би било логично? Ако темата има претенцията да задава общочовешко явление, а именно, сблъсъка между личностно и обществено, защо тогава е използвана по-частната дума „общност“, вместо „общество“? Може би авторите са се постарали да запазят ценната за тях идея за противопоставянето, както казахме, между личностно и обществено, като същевременно обаче не са пожелали да поемат отговорността да отидат докрай и да използват думата „общество“? Естествено, ценностите на една общност могат да бъдат поставяни под въпрос с много по-голяма леснина, отколкото обществените…. Въпросът обаче е дали е интелектуално честно да се постъпва така. А може би, крайно погрешно, за тях двете думи означават едно и също? Не е за вярване. Но нека в случая оставим читателите да направят собствените си предположения и изводи.
В заключение приемам, че в разказа на Йовков не може да се говори за противопоставяне „между ценностите на общността“ и „личния порив“, а за нарушаването, поради човешката слабост и слепота, на изконни общочовешки начала под напора на страстта, което довежда до извършване на престъпление – не спрямо общността, а спрямо Божия закон. И че осъждането на човека, а не на постъпката само по себе си представлява още по-тежко нарушение. Че всяко нарушение на човека е престъпване, престъпление, но че човекът е достоен за състрадание, тъй като е неизменно слаб и податлив на злото. И най-сетне следва да се подчертае, че никой няма право да осъжда другия за стореното от него, тъй като това единствено разкрива слепотата за неговите собствени престъпления.
Ето това е, според мен, правилният, задълбоченият и най-сетне, нравствено съзидателният ъгъл, от който би следвало да се зададе темата на матурата по български език. Докато ние, уж узрялото поколение, не се научим да говорим ясно и умно, наричайки нещата със собствените им имена, поставяйки правилно нравствените въпроси и акценти и предавайки на младото поколение правилната нравствена подредба, то, боя се, ще продължаваме да го заразяваме със същата мисловна и душевна бъркотия, несъответност и схематичност, като или поставяме човешкото над Божието, или свеждаме Божието само до човешко.
Пред нас, особено сред т.нар. „хора на умствения труд“ (интелектуалците) остро стои въпросът най-сетне да узреем и прогледнем в действителността – такава, каквато е – подчинена на милостивия Божи закон. Когато най-сетне бъде възприет и осъзнат, този Закон отваря очите и в неговата светлина уж сложните неща стават прости, неразрешимите – разрешими, преувеличените той поставя на правилното им място, а ненужните – тях просто отхвърля.
Дано успеем да го сторим – така ще се отървем от тесногръдието, от незрялата наклонност към крайности и от неадекватността, а младите ще попият от нас живителна традиция, която да предадат нататък.
Константин Димитров е богослов, филолог, педагог, писател, поет и преводач. Роден е в София през 1960 г. От 1991 до 2008 г. работи в Испания като преводач и преподавател по езици. Там започва и писателската си кариера, плод на която са книгите с афоризми и литературни фрагменти „Обичан съм, значи съществувам” и „Водата е в жаждата”. Една от представителните фигури в областта на поезията хайку в Испания и България, с издадени книги, статии и преводи в тази област на двата езика. Превел е над десет книги от различни езици, главно с духовна насоченост, сред които особено място заема автобиографичната книга на Св. Тереза Авилска „Книга за моя живот“ (Изд. „Комунитас“, 2014).
