Начало Идеи Гледна точка Човекът на Съдния ден
Гледна точка

Човекът на Съдния ден

3589

„Пътят“, живописен цикъл на Николай Майсторов по Евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан. До 16 ноември в галерията на СБХ, „Шипка“ 6.

Началото и краят в Библията сякаш съвпадат: иначе нямаше да е възможна Историята, доколкото изкуплението се предшества от грехопадението, вехтозаветното се просмуква в новозаветното, както смъртта в живота или скръбта в надеждата. Затова казват, че за вярващите не съществуват въпроси; но пък за невярващите не съществуват отговори.

Така и живописният цикъл „Пътят“ на Николай Майсторов (215 творби, от които 48 голямоформатни картини (290х210), 100 цветни проекта към тях и 65 подготвителни рисунки) ни запокитва в тайнството на библейското сътворение, там, където смъртта и животът са взаимозависими: Словото предшества самото творение, за да изплува битието от нищото, светлината да се отдели от тъмата, а „новият човек“ от стария. А как се въплъщава или „въ-образява“ всичко това? Трудно. Болезнено. С истинност, която си остава чужда на човешкия род, обезобразен от греха. Истина, дошла в света, разкрила се и все още  разкриваща се, но продължаваща да пребивава извън обичайната логика и доказателствата в живота ни.

Николай Майсторов, „Възкресението на Лазар“

Резултатът е силен „оптичен шок“, който ломи обичайните представи с деформирането на образното, стигнало своя предел. Новозаветният разказ бива оголен „до кокал“, чисто физически: провиждаме Евангелията, а сме все още някъде из „Битие“ или „Изход“. Именно тази „старозаветност“ е най-разтърсваща, най-непонятна и дори плашеща в „Пътят“ на Николай Майсторов. А тъкмо тя е и ключ към разбирането на цялото му творчество.

Онези, които са очаквали лицеприятен „рафаелизъм“, а пък се озовават пред гледна точка към творението, съпоставима с фовизма на „Miserere“ на Жорж Руо, със сигурност ще бъдат разтърсени, дори и отблъснати. Но всичко това е част, както споделя в едно свое интервю Николай Майсторов, от изстрадването на пътя, в който той се завръща като осъзнато вярващ човек и тъкмо като такъв се обръща към Бога и към Библията[1].

Ето защо отново се връщам към тезата си, че старозаветното и новозаветното в „Пътят“ всъщност си „сменят местата“: образен паралелизъм, изцяло характерен за Библията, където апостолите са предшествани от пророците, самият Иисус – от Йоан Предтеча, а в някакъв смисъл жертвеният Му път е предобразен още в книгата на Йов.

Майсторов не е „илюстратор“ на книгите от Свещеното писание, той ги промисля в „големия формат“ на собствената си пластична образност. Промисля ги, ако искате, „миметически“ (в смисъла на френския философ Рене Жирар) – през веригите на греха и на основополагащото насилие, дебнещо човечеството още от сумрака на времената, които Христос трябва да разкъса, принасяйки Себе Си като „изкупителна жертва“.

В цитираното интервю с Николай Майсторов той казва, че го вълнува мига, в който Бог доближава човека до Себе Си. И че „Пътят“ е именно проекция на „в-човечаването“: когато Той започва да страда, тъгува и умира, да губи вяра, отново да се връща към нея и да намира силата на молитвата, за да се съедини отново с божественото начало.

Николай Майсторов, „Рождество Христово“

Прекарах часове в изложбата, за да разбера откъде наистина тръгва „Пътят“ – през „Истина, истина ви казвам“ (отдясно на входа – в страданието), или през „Христос и самарянката“ (отляво – в надеждата)? През скръбния Учител или през Живия извор на нов живот?

И в двата случая Николай Майсторов не ни предлага линеарен разказ, който да ни служи като опора. Навсякъде ни преследва кошмара от сплитането на преломени от болка тела и кости, говорещи вместо думите. А скръбният Учител е вътре в цялата тази камара на човешкото, нали това е смисълът на Неговото въплъщение. Иисус сякаш загръща страдащите човеци с тялото Си; а някъде отстрани е голият и безпомощен младенец, „новият човек“, който пребъдва, но още сякаш не се е родил.

Тяло, оплетено в тела; лица, разкривени от болка; опънати до предел жили и кости: това най-много тревожи онези, които не приемат или пък отказват да разберат посланието на подобно изкуство, което взривява спокойствието ни.  

Да, Николай Майсторов е експресионист. Фактурата на неговите огромни картини е груба, провокативна, почти крещяща в мазките си; но колко изчистени са тези тоналности в композиции като „Христос ходи по водата“ или в „Христос мие нозете на учениците Си“.

А щом говорим за ужаса, струящ от тези платна, не ви ли напомня той на видението в книгата на пророк Иезекиля: Господ ме изведе чрез духа, тури ме всред полето, – а то беше пълно с кости, – и проведе ме около тях, и ето имаше доста много кости по полето, и те бяха съвсем сухи. И каза ми: сине човешки! ще оживеят ли тия кости? Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това. И каза ми: изречи пророчество за тия кости и кажи им: „сухи кости! чуйте словото Господне!“ Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух – и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, – и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ (Иез. 37:1–6).

Оттук и тази „особена конвулсивност върху земята“ в картините на Николай Майсторов. Особена „красноречивост“ на костите от Бога съкрушени.

В композицията „Тайната вечеря“ дори преломеният хляб и осветеното вино не „вдигат“ всички от учениците Христови; половината от тях са все още „сломени от греха“ и остават „под“ Трапезата Господня. Те сякаш още търсят Господа, но не са Го намерили (срв. Деян. 17:26); гръцката дума, с която апостол Павел си служи, е pselaphao, глагол, който се използва за незрящия, за сляпо търсещия в мрака.

Едва в картината на Разпването виждаме как „добрият разбойник“ бива донякъде „уравновесен“ (макар и пропаднал до шия с кръста си) от Иисус, чийто трънен венец е в образен паралелизъм със сухия храст, който сякаш е на път да разцъфне от саможертвата.

Имаме уподобяване в страданието до Христос: „Да позная Него [Христос], и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите“ (Фил. 3:10–11).

Но уподобяване ли е то в надеждата? Именно в липсата на надежда като че ли най-често обвиняват творбите на Николай Майсторов. Без да отчитат според мен „отправната точка“ – на спускането в бездната, но не само във вътрешната ни бездна, а в бездната на шеметната и плашеща връзка с Христос. Както при самарянката, обгърната от Иисус и здраво стиснала почерпалото си с жива вода. Както прогледналите слепци в друга композиция, чиито бастуни са закривени в ненужността си. Както възкръсналият Лазар, с обинтованата си глава, все още недоумяващо скръстил ръцете си.  

Николай Майсторов, „Христос и самарянката“

Страданието и радостта се укрепват взаимно пред Съдния ден. Много често в Евангелията това особено и неописуемо усещане се отбелязва с думите „страх и радост голяма“ (срв. Мат. 28:8). Ала на първо място е страхът, дълбокият страх, в същото време разкриващ нова перспектива към живота.

И път към нея е и „Пътят“ на Николай Майсторов.

_________________________

[1] Николай Майсторов, „За вярата като изстрадването на пътя“, сп. „Християнство и култура“, разговор на Тони Николов, брой 111, 2016 г. 

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора