Младите лекари дори не знаеха как Жоро се беше приютил в клиниката. Трябваше да питат. А според колегите им ветерани станало така: търсили майстор, който да поправи нещо – дърводелска ли, водопроводна ли работа, и старшата сестра се сетила, че познава такъв човек. Издирила го и Жоро свършил работата. Явно тогава се разбрало, че няма къде да спи – пристига от Северозапада, няма средства, няма близки в София и в крайна сметка го бяха прибрали. Бързо се разбра, че Жоро просто е безценен – всяка майстория му идеше отръки, освен това носеше проби за изследвания до лабораторията или ходеше до Кръвния център на гарата за банки с кръв, ако се налагаше кръвопреливане. По цял ден летеше. Обличаше една бяла престилка върху пуловерчето си, за да го пускат свободно в здравните заведения, а ако времето беше студено, мяташе отгоре и един вишнев халат.

Беше към шейсетгодишен. Спеше в залата, където се провеждаха рапортите. Там имаше едно разтегателно канапе, неудобно, късо, но Жоро не се оплакваше. Всички бяха свикнали с него, молеха го за дребни услуги и той никога не отказваше. Разбира се, и той имаше своите любимци – особено една младичка лекарка. Когато я срещнеше сутрин преди рапорта или вечер на дежурство, просто грейваше. Съобщаваше ѝ новините, не се боеше да коментира дори професорите, и то с рядка категоричност. „Тоя го снимАх!“, казваше, с ударение на „а“-то. Това значеше – тоя човек ми е ясен; и нищо не можеше да пречупи мнението му.

Беше изключително чист човек. Сутрин ставаше още в шест и по потник, с една хавлиена кърпа на врата, отиваше да се избръсне и измие на мивката в коридорчето към тоалетната. Да се чудиш как успяваше да поддържа такава хигиена при спартанските условия, в които живееше.

Макар че беше сдържан човек, обичаше веселите истории и умееше да ги разказва. Но особено владееше трудното изкуство да се шегува със самия себе си. Не беше рядкост при хубаво време, когато пациентките от клиниката излизаха на пейките в задното дворче да ги види слънчицето, и Жоро да е там. Повечето бяха възрастни жени, разкривени от болежките си. Ако се случеше да изтърчи за чаша капучино от лавката за някоя от по-младите сред тях, другите го закачаха: „Ама Жоро угажда на по-младичките! Разбира той, разбира-а-а, хич не е вчерашен!“ И продължаваха: „Жоро бе, знаеш ли, че с тоя халат мязаш на генерал!“. А той им отвръщаше: „Бинго! Ама така, вас като гледам, само едно може да ми е името – генерал Кокош!“

Само веднъж младичката лекарка го беше видяла крайно развълнуван. Той веднага ѝ беше разказал: в клиниката постъпила за лечение една жена от неговия край, с която май беше имал закачка на младини. И какво направил Жоро? Отишъл при стария циганин-цветар, който държеше стъклената будка, залепена до седемнайсететажния блок долу до булеварда, и с когото Жоро си имаше приказката, дал му всичките си пари и му поръчал да занесе на тази и тази пациентка в клиниката, там и там, в еди коя си стая голям букет хризантеми. Без да казва от кого е. Цветарят, усмихнат загадъчно, изпълнил поръчката.

Такъв беше Жоро.

Загина нелепо. На пешеходната пътека на големия булевард, която пресичаше, докато изпълняваше задачите си, поне по сто пъти на ден. Блъсна го кола, залежа се, направи сепсис и свърши.

От него остана тази фраза, „СнимАх го!“

Но колко много казва тя, две седмици преди изборите.