Интервю на Владислав Христов с Албена Стаменова
Стихосбирката „Стихове от бойницата“ (изд. „Парадокс“) има дълъг път до българските читатели, как открихте поезията на Максим, какви бяха първите ви реакции?
Открих поезията на Максим съвсем случайно във Фейсбук. И преди ми се беше случвало да попадам на стихове на случайни, непознати за мене хора – публикувани в собствените им профили или препубликувани от други. Възприемах ги като поети аматьори, създали по някое силно стихотворение под въздействието на преживяванията и потреса от пълномащабното нахлуване на русия в Украйна. Това беше силна, спонтанна и свежа поезия. Понякога се свързвах с авторите, за да ги попитам дали нямат нещо против да преведа стиховете им и да ги публикувам в профила си във Фейсбук. Не бяха против.
И когато ми попадна във фийда стихотворението „Той се премести в Буча“ в профила на някой си Максим Кривцов, го отворих с нагласата да прочета нещо съизмеримо с предишните. Това обаче беше нещо съвършено различно, добре обмислено, с неимоверно емоционално въздействие, покъртително. Бях направо пометена. Разбира се, преведох го незабавно, дата беше 2 септември 2022 г.
Нищо не знаех за автора. От това стихотворение, а и като прегледах профила му, ми стана ясно, че това не е еднократен поет, а човек, за когото поезията е начин на възприемане и реакция на света, който постоянства в поетичните си изяви, който работи над стиховете си. Писах му и поисках разрешение да публикувам стихотворението. Скоро получих съгласието му, останах с впечатление, че му стана приятно. Дори публикува българския превод в профила си. После това стихотворение заедно с няколко други беше отпечатано в „Литературен вестник“ през ноември 2022 г. И така се започна. Аз превеждах стиховете, които Максим публикуваше в профила си. Тогава той нямаше още издадена стихосбирка. И като цяло трябва да отбележа, че в началото беше много трудно да се намери в мрежата информация за него, дори откъслечна биография или изобщо кой е тоя човек. Едвам намерих снимка (в профила му във Фейсбук нямаше). Аз го помолих да ми даде информация за себе си, но той остави въпроса ми без отговор. Цялата информация, с която разполагах за него, беше публикувана в „Литературен вестник“ заедно с първите му стихове.
Много съм благодарна на „Литературен вестник“, които откликваха и чрез това издание поезията на Максим достигаше до българската публика почти веднага след появата на новите му стихотворения. Една част от стиховете, които пускаше в профила си, по-късно влязоха в стихосбирката му, но друга част останаха извън нея. Имахме късмета да проследим творчеството на Максим в развитие и да се докоснем до повече негова поезия, отколкото единствената му стихосбирка побра.
Когато излезе в края на 2023 г., отпечатаният тираж на стихосбирката „Стихове от бойницата“ се разпродаде за броени дни. Още не бях я виждала, поисках разрешение от Максим да я преведа, той отговори, че е съгласен, но трябва да се разбера с украинското издателство „Наш формат“, които я издадоха и държат правата. И това беше. Не искам никого да оставя с впечатлението, че с Максим сме общували много, че сме обсъждали поезията му или каквото и да било. Общуването ни беше рядко и лаконично, но аз се чувствах силно свързана с Максим заради емоцията от потапянето в стиховете му и превода им. И разбира се, от осъзнаването на факта, че по възраст той би могъл да ми е син.
Съвсем в началото не осъзнавах, че той е на предната линия. А когато до съзнанието ми достигна тая мисъл, се вледених. Укорявах се, че изобщо го занимавам. Той винаги отговаряше, макар понякога да се забавяше с дни. Сега не искам да отворя кореспонденцията си с него, нямам сили за това.
Известно време след гибелта на Максим в самото начало на 2024 г. си говорих с една приятелка украинка, чийто брат е на фронта. Украйна сега цялата е фронт, всеки е свързан с фронта, а ето че и аз, от безопасничкото си местенце, се оказах свързана с фронта много по-пряко от едното четене на новини и дистанционно съпреживяване на болката на украинците. „Той беше моето момче на фронта“ – казах аз. „Когато човек има едно момче на фронта, целият фронт е негов“ – отговори тя.
Така е. И аз мога единствено да съчувствам с цялото си сърце на хората, които губят свои близки, както и на всички украинци.
Максим пише за войната по един непатетичен начин, а напротив, съвсем по човешки. В обикновеното насред смъртта и падащите ракети сякаш се крие разковничето на силното въздействие на стихотворенията му.
За нас, които сме далече от военното ежедневие, в което е потопена цяла Украйна, войната остава до голяма степен абстрактно понятие. За украинците тя е ежедневна, невъобразима за нас реалност. Наистина ние не можем дори да си представим какви измерения, отражения и последствия има тя върху живота на украинското общество и на всеки един негов член. Не можем дори да си представим какво изпитват хората, подложени на неспирен терористичен обстрел от страна на русия, които са принудени да нощуват в метрото или в укрития, за да се предпазят. Как си лягат вечер в мирните си домове и не знаят дали ще посрещнат деня, ако домовете им бъдат обстреляни. Как се грижат хората за децата си и за възрастните си родители, как се лекуват болни в условия, когато русия обстрелва болници и училища. И при това хората оцеляват, преодоляват огромното психическо натоварване и имат желание за живот, продължават да строят и създават. А делниците на войниците от предната линия са дори още по-непостижими за въображението ни.
Всъщност Максим и не пише за войната. Той пише за човека във войната, за човека срещу войната. За човека, откъснат от мирновременната си личност, от обичайните си житейски пътища и планове, за човек, който преживява и осмисля трагедията от унищожителното нахлуване на войната в света на съзидателното мирно съществувание. Човекът воюва срещу агресора в името на нещо много по-високо от собствената си личност – света на мира. Това е сърцевината на поезията на Максим. Без да описва войната, Максим успява почти сетивно да ни въвлече в атмосферата на ужаса, който тя представлява, и на безбройните му проявления.
Стилът му на писане – интимен, лиричен, внимателен към детайлите и нюансите, прави читателя съпричастен с всичко, което поетът вижда и преживява, по-силно от репортаж или документален филм. Минималистична като изказ и оригинална като образност, поезията на Максим се родее с фотографията му – също така съсредоточена върху детайла, придаваща уникалност и важност на делничното и обикновеното. Максим споделя множество малки образи на войната, от които всеки от нас да си съставя своята по-голяма представа. Толкова голяма, колкото мирогледът и чувствителността ни позволят. И която никога няма да е пълна.
Възможно ли войната да бъде надмогната и преодоляна чрез словото, или това се оказва непосилна задача дори за поезията?
Не мисля, че войната може да бъде победена с думи. Войната убива. Убива физически, осакатява тела и души, руши съдби и градове. Толкова е лесно да бъде отнет човешки живот – всеки ден новините от Украйна ни ужасяват с кадри (всъщност не знам дали българските медии съобщават такива новини) от непреставащите руски терористични обстрели на мирни украински населени места и гражданска инфраструктура, където десетки цивилни граждани губят живота си ненадейно и непредизвикано. Ракетите не се спират с думи, а с ракети. Но войната не е природно бедствие – тя се организира, поддържа и води от хора. русия внесе войната на територията на Украйна и нанася страшни поражения, а воюващите под нейния пагон рушат, убиват, грабят и изтезават.
Какво може да противопостави моралното човешко същество на руската омраза и разюзданост? Изкуство, слово, съзидание. Слово, което възпява достойнството и ценността на човешкия живот, осветява човечността и красотата на човешките постъпки, изразява страданието на защитниците на живота, вдъхновява за съпротива срещу унищожението на живота и създаденото от човека. С това ни дарява поезията на Максим – човешко достойнство и уважение на живота, чувствителност към красотата и страданието и съпротива, съпротива, съпротива срещу обезчовечаващото насилие и разрухата. В този смисъл поезията може да противостои, да. Доколкото човек е смъртен, а творчеството е вечно. А свободата се отстоява от твърдата решимост на украинците да освободят страната си от агресора.
Социална, провокативна, градска, ранима, всичко това излъчва поезията на Максим, но най-силното чувство за мен е отказът за приемане на поражението. „Ще си върна живота“, написа той, всъщност успя ли чрез своето творчеството да си върне живота?
Няма поражение за приемане. Има една тежко изранена страна, тежко травмирани хора, но това са държава и хора, които се съпротивляват, и то успешно, на опита на русия да ликвидира Украйна. Украинските жертви са тежки, но украинците не са победени и няма да бъдат победени. Аз възприемам тези думи като възраждане на живота от разрухата, загубите, страданията. За огромно наше съжаление, ние загубихме човека Максим, но той ни остави поезия и послания, които ще продължат да живеят – не само в книгата му, но и в свободна Украйна, която ще устои, ще запази независимостта си и ще постигне справедлив мир. Това ще бъде най-голямата почит към паметта на всички, които отдадоха живота си за нея.
Къде бихте поставила поезията на Максим в контекста на останалите украински автори от неговото поколение?
Войната на русия срещу Украйна продължава от 2014 г. и това е всеобхватно и дълбоко травмиращо, но и силно мобилизиращо украинското общество явление. Войната пропива всекидневието и всеки аспект от живота на украинското общество. Тя не е нещо „между другото“, украинците живеят във войната. Тя засяга живота на всеки по един или друг начин, а творчеството е една от възможните форми, чрез които обществото осмисля този болезнен опит. Днес украинското общество преживява огромен творчески подем и той се проявява по много начини – чрез визуалните изкуства, чрез словото, драмата, музиката. Украинците не само преосмислят националната си литературна класика, но и създават литература във всички жанрове. Поезията е във възход. Словото на Максим е един от силните и дълбоко въздействащи гласове в симфонията на съвременното украинско поетично творчество.
Освен Максим много други украински творци загинаха и продължават да загиват на фронта. Чета някои от реакциите на наши сънародници в социални мрежи: „Какво правят на фронта? Те не са професионални войници, мястото им не е там“.
Ами на кого мястото му е на фронта? Украйна не е започвала тази война, не я е искала. Но когато пълномащабното нахлуване на русия се стовари с целия си невоъбразим ужас върху Украйна, тя се видя принудена да приеме войната като единствения начин да оцелее и да отстои независимостта си. Само професионалната армия не е достатъчна да защити една държава. Затова има мобилизация, а мнозина украинци отидоха да воюват като доброволци. Десетки хиляди хора се вдигнаха да защитават родината си с оръжие в ръка. Сред тях има хора от хуманитарната сфера, изкуството и творчеството, както и от всякакви други професии. За жалост, много от тях загинаха на фронта, а други като цивилни лица при обстоятелства, породени от действията на руската армия в Украйна – окупация, обстрели на градове, плен, отвличания, изтезания, убийства.
В Украйна работи доброволческият проект „Недописани“ (укр. „Недописані“), който поддържа верифициран архив на човешките загуби в литературните среди в резултат на руската агресия срещу Украйна от 2014 г. Този архив периодично се допълва. Според негови данни към месец февруари 2026 г. са загинали 289 хора на словото. През този период Украйна загубва творци като Глиб Бабич, Илля Чернилевски, Наталя Харакоз, Тарас Матвиив, Сергий Скалд, Артем Довгополий, Юрий Руф, Володимир Вакуленко, Йевген Бал, Максим Кривцов, Вира Гирич, Виктория Амелина, Олга Павленко, Васил Паламарчук, Виктория Рошчина и много други. Всяка подобна загуба е болезнена в личен план, но представлява и тежък удар по украинската национална култура. Безсмъртието, за жалост, е възможно само в националната памет.
Но нима пък загубата на хиляди инженери, строители, счетоводители, водопроводчици, медици и на още десетки хиляди хора със съзидателни мирновременни професии, паднали за свободата и независимостта на родината си, е по-лека или по-несъществена? Всеки човешки живот е безценен и незаменим, а в Украйна всяка такава човешка загуба е последица от руската агресия.
Защо се стигна до това в страната ни да има хора, които не разбират борбата на украинците? Какво се повреди в българския „чип“?
За наша жалост и срам в българското общество има значителен брой хора, които проявяват мракобесни възгледи по въпроса за войната на русия срещу Украйна, които проявяват бездушие, злоба и агресия в реакциите си към информацията за руския терор и зверства. Тези реакции ме отвращават и плашат. Те показват, че като общество не сме успели достатъчно добре да възпитаме и предадем онези съвременни цивилизационни ценности, които би трябвало да ни обединяват: ценността на човешкия живот и свободния избор, недопустимостта на насилието, съчувствието и помощта към другия, защитата на по-слабия и на този, с когото са се отнесли несправедливо, принципното недопускане на несправедливост и насилие. Явно за значителен брой хора тези понятия не означават нищо. Не отварям дума дори за идеята за спазване на международното право, което се основава на недопустимостта на войната като средство за решаване на спорове и на зачитане на суверенитета и териториалната цялост на държавите.
Този примитивизъм и тази безчовечност, които днес виждаме у мнозина в България, показват сериозен дефицит в ценностното възпитание – както в семейството, така и в училището и в другите обществени сфери. Нашето общество не е успяло достатъчно добре да изгради уважение към човешкия живот и човешкото достойнство, както и разбиране за истинския смисъл на любовта към родината. А каква по-добра среда за разпространяване на безчовечни и насилнически идеологии от общество, в което животът и достойнството не се възприемат като безусловни ценности?
Да, съществува русофилията като специфична патология на българското обществено съзнание – явление, което се проявява в безкритичното възприемане на митове за русия, в отказ от историческа памет, в липса на критическо мислене и в неспособност да се оценява реалността. Тя е и резултат от дългогодишното насаждане на комплекс за народностна непълноценност в българското общество чрез руската пропаганда и нейните разпространители в България. Българите четиридесет и пет години живяхме под руски идеологически диктат, заслепени от лъжи и отровени от разказите за руското превъзходство във всяко отношение.
И днес голяма част от интелектуално незащитените български граждани пренасят безкритично насаждания мит за социалистическото благоденствие под похлупака на руското величие към съвременните събития в Украйна и недоумяват защо украинците не искат да живеят под руски диктат.
А Украйна води тази война, която ѝ беше натрапена, защото ако не защитава независимостта си с оръжие, русия ще я погълне и ще я ликвидира като държава. русия има дълга история на завладяване и разрушаване на украинската държавност, на ограничаване и изкореняване на украинския език от употреба в публичната сфера, на потискане на проявите на украинско национално самосъзнание и физическо унищожаване на украинския национален елит и милиони носители на украинския език. Тя е следвала тази политика в продължение на столетия и особено трагично през ХХ век. Политиката на русия спрямо Украйна следва последователна линия на заличаване на украинската държавност и национална идентичност. Украйна защитава самото си съществуване. Не е трудно за разбиране.
В България обаче е твърде голяма групата от хора, които разбират патриотизма като татуиране на образите на национални герои по разни части от тялото, но които не могат да разпознаят в реални условия необходимостта от защита на държавата и нейната култура от агресор, който си е поставил за цел да я унищожи. А такава защита би била истинска проява на патриотизъм. Но Ботев на гърба не означава Ботев в ума. Патриотизмът на украинците за такива хора остава дълбоко неразбираем.
И разбира се, в такава среда лесно се разпространяват твърдения от типа: „Украйна настоява да води тая война, а ние сме за мир“. Това е толкова абсурдно, колкото и морално неприемливо. Особено жалко е, че подобни послания се разпространяват от политици и обществени фигури, които влияят върху общественото мнение. Тези политици, тези влиятелни личности и контролираните от тях медии носят решаващата отговорност за неморалната позиция на част от българското общество спрямо войната на русия срещу Украйна. Страхливи, неспособни и продажни политици, подобни на днешните, през 1944 г. безгласно и позорно капитулират пред съветския съюз, който напада и окупира България. Изглежда и днес има хора, готови да повторят подобен модел на поведение и да поднесат България на следващия потенциален окупатор, както и да е представен той – като носител на „величие“ или на някакво мнимо спасение от някаква мнима опасност. А пък ние, понеже не сме войнолюбци, няма да „настояваме да водим тая война“.
Това е позорна, безчовечна и безпринципна позиция. Не знам дали има „български чип“, но безпринципността твърде често изпъква като водеща черта в някои сегменти на българския политически живот и обществени нагласи.
Максим загива на 33 години, броени седмици след като излиза първата му стихосбирка. Новината за смъртта му потресе литературната общност не само в Украйна, но и по света. Все още ли важи правилото, че за един поет се сещаме едва след неговата смърт?
В случая с Максим това не важи. Поезията му развълнува мнозина и получи широко признание още докато той беше жив. Безвременната му смърт прекъсна развитието на дарбата му и ни отне още много ненаписана поезия.
Но е важно да подчертаем, че Максим не е просто един млад поет, жертва на капризите на злата съдба. Максим Кривцов съзнателно се посвещава на служба на Украйна. Той постъпва като доброволец през 2014 г. и първата му военна служба трае приблизително пет години – до 2019 г. След това отново постъпва в армията през 2022 г. Това е житейският път на един смел човек, движен от родолюбие и принципи, които е готов да отстоява с цената на всичко. Той живее живота, който е избрал, според разбиранията и волята си, и загива със смъртта на храбрите, защитавайки свободата на родината си. Той отстоява с делата си ценностите, за които пише. При него няма разминаване между написаното и изживяното и затова е важно да го запомним не само като талантлив поет, но и като човек, който постига рядко единство между словото и житейския си път.
„Стихове от бойницата“ има вече няколко изчерпани тиража, беше избрана и за книга на годината от Украинския ПЕН клуб. Мислите ли, че този интерес и внимание биха зарадвали и самия Максим? Според вас, ако той не беше загинал, в какви творчески посоки би поел?
Трябва да кажем малко повече за избора на книги на годината от украинския ПЕН клуб. Това не е формален конкурс и няма твърди критерии и жури. Става дума за ежегоден подбор, извършван от членовете на украинския ПЕН клуб, на книги, които те смятат, че трябва да останат в културната памет за съответната година. Тоест това е по-скоро експертно-читателски подбор, а не състезание за една книга победителка. Целта на тази селекция е да се направи една своеобразна литературна равносметка на годината, да се откроят най-значимите книги и да се насочи вниманието на читателите към тях.
Книгите се разглеждат в следните категории: украинска проза, украинска поезия, чуждестранна литература, биография/мемоари/интервю/епистоларии/дневник, нонфикшън, детска литература, изкуствоведски издания, хуманитаристика. За 2023 г. в различните категории са включени общо 179 книги. В раздела „Украинска поезия“ наред със „Стихове от бойницата“ на Максим Кривцов са включени книги на Наталка Билоцеркивец, Катерина Калитко, Марияна Кияновска, Павло Коробчук и Сергий Жадан. Самото присъствие на дебютната книга на Максим редом до автори от подобен мащаб е красноречиво признание за нейното литературно значение.
Събитията се развиват динамично. Книгата му излиза на 22 декември 2023 г. в доста малък тираж от 1500 бройки, като близо 400 бройки са разпространени по предварителни заявки. Останалите се разпродават много бързо и издателството обявява, че предстои нов тираж към средата на февруари. Класацията на ПЕН клуба е публикувана на 28 декември 2023 г. и Максим всъщност би трябвало да е научил за нея. А на 07 януари 2024 г. той загива. Популярността му продължава да расте и след неговата смърт.
Безспорно е, че творческият му потенциал е огромен. Той разгръща таланта си през 2019–2022 г., когато получава възможност да бъде поет, който търси своя глас и мястото си в украинската литература. Работи с ветерани, снима, публикува, участва в литературния живот. Вероятно в книгата му виждаме обобщен и осмислен опита му от тези няколко години. Войната през 2022 г. го връща на фронта в момент, когато като поет тепърва навлиза в творческа зрялост. Имахме възможност да наблюдаваме творческото му усъвършенстване през 2023 г.
Трудно би могло да се прогнозира как би се развил Максим като творец. Струва ми се, че опитите му с римувана поезия, експериментите с поетичната форма бяха в начален етап и може би и в тази насока би могло да се очаква задълбочаване. Но всичко това вече се отнася към областта на предположенията. Остана ни онова, което той успя да напише. И то е достатъчно, за да не се съмняваме, че можеше да стане още по-голям поет.
Нека отворим по-голямата тема за изхода на тази война. Има две основни тези – едната е, че краят ѝ се вижда, а другата е, че няма скорошна светлина в тунела. Вие следите събитията в Украйна, какво е мнението ви по въпроса?
Никой от нас, който се информира единствено от публично достъпни източници, не може да предвиди кога ще свърши тази война. Подобни мащабни войни никога не се развиват линейно и предвидимо. Те променят обществата, международните отношения и политическата среда, а развитието им зависи от множество фактори, част от които са непредвидими. Понякога именно съчетанието на такива фактори води до внезапни и драматични промени.
Когато и да свърши войната на русия срещу Украйна, все ще е късно. Трагедия е, че тя започна. Моето лично убеждение още от първия ѝ ден е, че русия претърпя своето морално и историческо поражение в мига, в който руски ботуш стъпи на украинска земя. Остава въпросът кога това ще намери и своя политически и военен израз. Но това е време, което украинците плащат с човешки животи, разрушени градове и огромни материални загуби. Убедена съм, че Украйна ще отстои независимостта си, но цената ще остане ужасяващо висока – с тежки демографски последици и разрушения, които ще се преодоляват десетилетия. Това е загуба не само за Украйна, а и за цяла Европа и за цивилизования свят.
„Светът боли“ – това е фраза на Максим от книгата му, има ли човешкият род полезен ход за справяне с положението, в което се намира?
Нямам готов отговор на този въпрос. Ако човечеството го имаше, вероятно нямаше да преживяваме подобни войни. Винаги трябва да се търси изход, защото отказът от търсене означава примирение. Международният ред не е нещо веднъж завинаги изградено. Той постоянно се променя и всяка голяма война показва слабостите му. Това, което вчера е изглеждало достатъчна гаранция за сигурност, днес може да се окаже недостатъчно. Затова светът трябва да търси по-ефективни механизми за защита на международното право, за предотвратяване на агресията и за носене на реална отговорност от държавите, които я извършват. Мирът не се крепи само на добри намерения. Той се нуждае и от институции, способни да го защитават.
Но и най-съвършените международни институции няма да бъдат достатъчни, ако обществата не възпитават уважение към човешкия живот, свободата и достойнството. Мирът не се защитава само с договори и организации. Той се защитава и чрез ценностите, които обществата възприемат и предават на следващите поколения. Нито една международна система не може да гарантира траен мир, ако самите общества приемат, оправдават или насърчават агресивни идеологии и култ към насилието. Войните започват с решения на политици, но стават възможни само когато достатъчно хора са готови да ги приемат, оправдаят или подкрепят.
Международното право може да съществува само дотолкова, доколкото съществува воля то да бъде защитавано. Тази воля започва от личната и обществената отговорност.
Албена Стаменова е родена в София. През 1991 г. завършва чешка филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2011 г. е доцент по украински език във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Превежда украинска художествена литература и публицистика. За превода на романа „Дванайсетте обръча“ от Юрий Андрухович през 2013 г. е отличена заедно с Райна Камберова от Съюза на преводачите в България за най-добър превод на художествена литература (изд. „Парадокс“, 2013). През 2020 г. е отличена с националната награда „Хр. Г. Данов“ за преводач на художествена литература за превода на стихосбирката на Юрий Андрухович „Писма до Украйна“ (изд. „Парадокс“, 2019). През 2020 г. е отличена от Съюза на преводачите в България за ярки постижения в превода на художествена литература за превода на романа на Юрий Андрухович „Любовниците на Юстиция“ (изд. „Парадокс“, 2020).
