През 1818 г., при своето „рождение“, Франкенщайн (д-р Виктор Франкенщайн, а не сглобеното от него същество) на Мери Шели получава „прякора“ „Новият Прометей“. По подобие на древногръцкия титан – защитник на хората или арогантен размирник с божествен комплекс, действията на главния герой на романа стават повод за поучителни изводи относно отвъдморалната „екзалтация“ на науката и отговорността на твореца родител към неговото творение. В последвалите интерпретации на историята (особено тези в киното, които са стотици), редом с посланието „Не си играй на господ!“ и равносметката за самотата на човека, на преден план излизат различни мотиви – по-малко застъпени в книгата или изцяло плод на друга творческа визия. И понякога те се превръщат в истински съавторски принос.
Такъв е случаят с „Франкенщайн“ на Гийермо дел Торо. Дори без да предполагате, че мексиканският режисьор от много години мечтае да екранизира именно тази книга, или да сте гледали „Лабиринтът на фавна“ (2006), ако познавате някой от другите му филми, ще осъзнаете до каква степен мрачната фантазия на Мери Шели напомня за и подхожда на създанията и идеите, населяващи творческата вселена на Дел Торо. А всяка една от трансформациите и добавките, изпъстрили „прочита“ му, са надграждащи детайли, които ни придвижват напред към разкриването на основния замисъл на тази интерпретация.
Грижливото събиране на „трохичките“ изисква познаване на оригинала, но пък превръща играта по сглобяване на пъзела в бонус преживяване. Сред северните ледове Създанието преследва Франкенщайн (а не обратното). Фабулата е изградена от три части: Прелюдия, Историята на Виктор и Историята на Създанието, като последната е представена пред капитана на „Хоризонт“ от самото творение на д-р Франкенщайн, докато той е още жив. Виктор е израснал като дете, тормозено от баща си (в това число и физически), когото обвинява за смъртта на любимата си майка. Елизабет не е годеница на Виктор, а на малкия му брат Уилям. Тя се запознава със Създанието и веднага е привлечена от уязвимостта му, инстинктивно усетила неговата човечност. Ученият не е доволен от вида и „интелекта“ на експеримента и решава да унищожи лабораторията; когато се опитва да спаси делото си от огъня, вече е твърде късно. Създанието е набедено за убиец. Елизабет не е удушена от него, а простреляна от Виктор в сватбената си нощ. Справедливото желание за мъст се обръща. Виктор е този, който иска (и получава) опрощение…
В известен смисъл „Франкенщайн“ е основополагащият мит в киното на Гийермо дел Торо от последните трийсетина години. Пристъпвайки към пре-разказването му, режисьорът „хирургически“ отстранява творческата метафора, за да изведе на преден план връзката родител-дете. От едната страна е прибавен едиповият комплекс на Виктор, отчетливо заявен с избора на една и съща актриса (чудесната Миа Гот, едновременно съблазнителка и „извънземна“) за ролите на майка му и на Елизабет. От другата страна на везната е трансформиран образът на бащата създател, белязан от своята жестокост. Виктор бяга от него и несъзнателно го преповтаря, пренасяйки грубото отношение, което е получил като дете, във „възпитанието“ на своето творение.
Паралелно с логичната родствена връзка с романа на Мери Шели, адаптацията на Дел Торо е своеобразно продължение и на неговата версия на „Пинокио“ (2022). Мексиканският творец нееднократно е заявявал, че приема дървената кукла и съживения труп за двете страни на една и съща концептуална „монета“. Нещо повече, след като предишният филм изследва идеята за бащинството по оста творец-създание, „Франкенщайн“ пристъпва към допълнително съпоставяне между „децата“ като резултат от въздействието на бащината воля. Закономерната повторяемост разкрива как животът на Създанието всъщност възпроизвежда живота на самия творец. С едно дребно, безмилостно допълнение – във версията на Гийермо дел Торо Създанието е не просто самотно, то е безсмъртно и осъдено на вечна самота…
Виктор е импулсивен и неуравновесен учен (Оскар Айзък определено знае как да го постигне), разкъсван между самоувереност, жестокост и „затихваща“ човечност. Неговият експеримент оживява и излъчва обезпокоително двусмислие между невинност и заплаха, наивност и гняв (Джейкъб Елорди можеше да е първото Създание, спечелило Оскар). С напредването на филма съществото започва да ходи по-изправено (като човек), докато Виктор сякаш постепенно деградира. Но в даден момент всеки притежава това, което другият желае – от вниманието на Елизабет до победата над смъртта. В крайна сметка д-р Франкенщайн не просто мултиплицира поведението на баща си, той е едновременно себе си и Създанието – чудовищното в човека и човешкото в чудовището.
Между готика и романтизъм – „Франкенщайн“ на Гийермо дел Торо е наситен с цветовете, метафорите, символиката и асоциациите, присъщи на естетическия и визуалния му кинопочерк. В хода на филмовото действие сюжетът се сдобива и с ненатрапчивото измерение на философско размишление, което „отскача“ от темата за родителската отговорност към паралела между човечността и чудовищността. И мотивът за природата на истинското чудовище доминира в замисъла, измествайки колебанието кой всъщност е Прометей от заглавието на Мери Шели…
