0
3841

Човешката и „голата“ вещ

Кратка философска елегия

Когато човекът живее потопен в своя всекидневен свят, той всъщност не разграничава, не отмисля съвсем ясно себе си от нещата, с които живее. Както биха се изразили философите, жизнената му ситуация не е със субект-обектна структура. Практическите действия на човека с вещите и самите тези вещи често се сливат в едно непрозрачно за съзнанието му единство.

Най-ясно това можем да изразим, ако кажем, че веществото в една битова, домашна вещ, се сраства до именуваност с определената му форма, с една въплътена в него идея. Това вещество отсега нататък е само тази форма, то е „потънало“ в нея, то е станало… тя. А от своя страна, тази форма, тази идея, се е сраснала до неразделност, до именуваност с уникалната човешка оперативност, с уникалния човешки жест и има актуалността на своите потенции в уникална ръко-хватка. Вещта се е сляла с това „лице“, тя е „потънала“ в него – тя е станала то. Така веществото, оставайки си вещество, неизпарявано нито с грам по някакви алхимични начини – самото това първично-безлико и имперсонално – се е осъществило в бита като човешки орган, като одухотворена плът. И ако при елементарните инструменти това не е толкова отчетливо (от един кладенец например вода по общо взето идентичен начин може да извади и стопанинът му и някой съвсем външен човек), то при други вещи това е съвсем ясно. На него именно се дължи фактът, че ние „познаваме“ в каменната статуя, в този камък (защото в последна сметка, това е камък) – не вече камъка, а един голям художник. Бихме могли да се изразим и така (и това в живота не е метафора) – тази вещ, доколкото е истински домашна, е преведеното на езика на метала, на дървото, на глината, лице и жест на стопанина. И обратно: съществото на стопанина е въплътено не само в собственото му тяло. Освен в него, то е въплътено и във вещите му.

Ето защо в един истински човешки дом гостът най-интензивно и най-много-образно общува със стопанина му, защото там той е заобиколен от десетки негови „лица“. Всяка вещ в човешкия дом е затова домашна вещ, защото освен функционална, тя е още и „именувана“. Защото не е вече абстрактна, просто веществена и прагматична, а е буквално – пронизаност от този човек. Тя е „закодираност“ на неговия манталитет, на неговия жест, тя е зрим йероглиф на неговия характер и съвкупността от всички вещи в един дом е своеобразен пластичен рисунък на една уникална душа.

Нека си помислим какво в действителност ни среща един с друг в пространството на дома, ако бихме решили да се абстрахираме от столовете, които го „бележат“ по своеобразен начин, от стените и завесите, които го правят „определено“, ако бихме се абстрахирали от вещите, които неповторимо се нареждат между мен и теб и правят това пространство пълно, за да го с-поделим. Нека опитаме това абстрахиране. Къде собствено ние сме заедно? Има ли лик, има ли конкретен „рисунък“, има ли „силует“ нашата заедност? Та ние никога не бихме могли да си спомним една съвместност без някакъв неин пластичен лик, който чувството ни е изпълвало и в който то се е въплътило, в който мигът се е о-лице-творил. Какво бе онова, което докосвахме и което докосваше двама ни, като по този начин въплъщаваше това „и двамата“? Без наличието на вазата в ъгъла, на полулежащите столове, на масата с онази драскотина, на широкия, незавесен прозорец, който осветяваше лицата ни, нашата „заедност“ би била ненаситена, „рехава“ – заедност без лик, без въплъщение, без „тяло“. Ние си подавахме един на друг тези чаши, ние събирахме движенията на ръцете си в единствения, познат кръг на пепелника, квадратът на тези стени зримо и реално ни затваряше заедно и цветът на стените даваше цвят на нашите срещи. Вещите, с които общуваше ти, които се бяха сраснали с твоите всекидневни движения, и чийто ред бе рисунъка на твоята фантазия, на твоята грижа или леност, се държаха и от мен, аз бях посветен в „кода“ на твоите жестове. Всичко това реа-лизираше (от „res“) нашата заедност, правеше я реа-лна или по-точно – всичко това органично участваше в нашата заедност – насищаше я, динамизираше я, въплъщаваше я. Ние имахме интензивно заедността си като я… извършвахме, като я устроявахме. А я извършвахме и устроявахме във вещите.

Ето защо с пълно право може да се каже и обратното – вещите в един дом, тяхното разположение, тяхната топика, постепенно могат да придобият „физиономията“ на нашата заедност. Както пластичната действителност на нашата заедност е тези вещи в между-личната им изпълненост, така и нашата заедност е закодираност, ритуализираност в тези вещи и в техния своеобразен контекст. Нашата „заедност“ започва да съществува във вещно-пространствен, интимно-пластичен „превод“. Целият този ред, цялата тази оперативност въплъщава една интимна човешка между-личност.

Та дайте си сметка колко много вещи в човешкия дом битуват всъщност като знаци на въплътено минало – като пластичния лик на „Коледата“, като веществен йероглиф на „нашата сватба“, като вещно „преведен“ портрет на някой отишъл си близък. Съсредоточеността на паметта, която „удържа” моето време при самопотъването му, която „държи“ тук и сега моята биография, често се „отпуска“, екстериоризирайки се в спомнящите вещи, в символите и йероглифите на изтеклия индивидуален живот. Домът не би бил дом без тази символна вещност, битът не би бил бит, ако съставящите го вещи, освен прагматичната си природа не биха имали и съществено символна природа. Битът въобще е вещи с прагматична-и-символна природа в цялост.

И ето, тъкмо тук блясва специфичния драматизъм на човешкото вещно тяло.

Защото не можем да не си дадем сметка, че колкото повече вещите започват да се превръщат във вещни ликове, във вещни „мемории“; колкото повече конкретната идея започва да става собственото им, същественото им вещно определение, толкова повече те се оказват „отслабени“ като вещи, толкова повече те се оказват вещи с многообразно стеснен вещен потенциал.

И наистина – битовата вещ винаги е вещ с редуцирана пространствена възможност. Това е така, доколкото тя по необходимост е срасната с пространствения контекст на този дом, снета е в персоналните жестове и похвати, в персоналната биография на този стопанин. Като уникален мемориален символ, вазата в определен дом може да остане тази именно ваза, само ако се намира, ако остава в постоянния си, значим топос. Само докато си остава това-което-неслучайно-стои-върху-тази-маса-вляво-от-онзи-прозорец-заедно-с-онази-табакера, тя се запазва като един от „йероглифите“ на този дом, запазва свързаността си с определен спомен – символизира и въплъщава нещо. Преместена от това място или вън от дома, тя е като отрязан член от живо тяло, тя е лишена от станалата вече същностна за нея съ-битийна-с-този-дом-и-с-тези-хора характеристика. Тя е изменена, помръкнала – без при това ни най-малко да се е изменила физически. Безразличността на суровата, невъвлечена в ничий бит вещност, нейното безразличие към какъвто и да било значим за нея топос тутакси се ликвидира, щом тя се въвлече в бита, щом стане вещен „крайник“ някому, щом стане вещен „жест“ и спомен някому. Тя става смислово по-трудно подвижна вещ. И тази нейна по-трудна подвижност, по-ограничена разположимост идва от характеристиките ѝ на персонален човешки „крайник“, на символ, на „орган“ от вещното тяло на човека.

Най-същественото тук е това, че домашната, битовата вещ фатално се сраства с определената ѝ форма. И ето – тази фатална сраснатост с формата, която прави вещта лик, „йероглиф“, същевременно я прави много по-крехко битие. Защото – пак казвам – тя вече може да бъде само такава, каквато е – тя не може да се запазва, изменяйки се. Строшената на ситни стъкълца чаша вече не е „чаша“ – от „чашността“ ѝ нищо не е останало, чашата е загинала. Макар че – и в това е триумфът на битието – нищо от веществото не се е загубило.

Но не е ли така с всяка определена вещ изобщо? Абстрактно, да. Но вгледайте се, вижте: суровата вещ всъщност не се руши. Скалата и пясъкът се преливат, те са едно единно вещество, вещо просто в това „да бъде“. Веществото на камъка, вещ-ината на камъка в това се и състои – да бъде безразлична към всяка своя форма. Суровата вещ е безкрайно упорита в своята непретенциозност. Песъчинката е същата частица битие, от същата скала и е това същото и преди ерозията и сега, ще бъде същото и под водите на морето. Защото суровата, „чистата“, невъвлечената в бита вещност няма израз, няма „физиономия“ – тя е чиста без-ликост – символът и съвършеното откровение на чистото битие, което се пре-въплъщава, без в нищо по-конкретно да е въплътено.

Всъщност ние никъде не можем да видим разрушен камък, защото всяко парче от камъка е също тъй един здрав камък. Никъде не можем да видим разрушен камък освен в… руините на един каменен дворец, на един мраморен паметник, на една каменна крепост и това е така, защото в руините ние съзерцаваме не вече камъка, а определеността на камъка – душата, ипостасирана в него. А тя именно, доколкото е човешкото в него, е разрушена, тя е потънала в океана на времето, оставяйки следи, подобно пяна на повърхността му. Прегръдката на човешката ръка се е оказала фатална за камъка.

Човекът следователно прави вещността крехка, въвличайки я от битието в бита. Той ѝ дава определено, постоянно „лице“, но с това отрязва възможностите ѝ за пре-въплъщение. „Лицето“, идеята във вещта е по един драматичен начин нейното раз-веществяване. Даването на персоналност е отнемането на вещност от вещта. Човекът ѝ отнема вещината да бъде, давайки ѝ да бъде битово веща. Вещта-лик е иманентно вплетена в контакт, тя е в определен контакт съществуваща – тя е взаимност, тя е съ-в-местност. Тя е вече не просто битие, а съ-битие. Затова човешката вещ е осъдена на гибел, заедно с гибелта на живота, заедно с прекъсването или нарушаването на контакта. А всеки определен контакт е краен. Леглото, чийто стопанин е умрял, също търпи гибел, поради станалата за него иманентна свързаност с умрелия. То, леглото, вече не е това същото нещо, то е по своеобразен начин „счупено“, както е счупена разбитата на стъклен прах чаша.

Битието манифестира себе си в счупената битова вещ , в руините.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСтига ми тая награда
Следваща статияКолко добър е най-добрият художник на света?