За две монопредставления от афиша този сезон: на Мая Новоселска („Тъгопоглъщач“, Театър 199) и на Мариус Куркински („Черното пиле“, „Сълза и смях“).
Моноспектакълът е най-пряко свързан с ръста на актьорското его у изпълнителя. Чрез него той обикновено иска да демонстрира всичките си професионални умения, литературния си и театрален вкус, да покаже широк диапазон майсторски техники, като при това не дели вниманието на публиката с други. Затова и фигурата на режисьора рядко присъства. Само че две монопредставления от афиша този сезон правят изключение. Мая Новоселска („Тъгопоглъщач“, Театър 199) и Мариус Куркински („Черното пиле“, „Сълза и смях“) са смирили личното си и професионално его, за да се разтворят в думите и образите, които пресъздават. Себедоказването и за двамата отдавна вече не е водещ творчески импулс. Затова тук отсъстват свръхамбициозността, свръхсуетата и желанието да се харесаш на всяка цена, от които страдат повечето солови изяви. Тези представления не се притесняват да бъдат човешки и земни. Прегръщат зрителя с доброта, простосърдечие и благост, които обикновено са високомерно замитани под килима като недостатъчно интелектуални преживявания.
Едва ли има по-съпричастен за емоциите, копнежите и мечтите на 14-годишната Дафина Георгиева – Роня от едно непораснало дете, каквато е Мая Новоселска. По дух и сърце тя е връстница на нелепо загиналото момиче – на пешеходната пътека пред Американския колеж в София, където учи – но спектакълът не злоупотребява с този трагичен инцидент, за да спечели публиката. След Дафи остава дневникът й с нейните преживявания, есета, стихове, мейли и притчи. Ето една от тях: „Имаше някога едно царство, което Никога се наричаше. В него живееше крал на име Няма го със своята жена Няма значение. Те имаха момиченце с чудното име Нищо. Никога него го Нямаше. Там Никога Нямаше Нищо! И Нищо Никога Няма значение!“
В текстовете на Дафина всичко е погледнато като през увеличително стъкло – хората, животните, капчиците пролетен дъжд, есенните листа – и това изведнъж ги превръща в произведения на изкуството. Дафина – Роня (наричат я така по името на любимата й героиня от Астрид Линдгрен) сама илюстрира своите преживявания – по страниците на тетрадките, скицниците и бележниците й препускат еднорози, цъфтят невиждани цветя, летят жар-птици, пеперуди и ангели. Много ангели.
По-късно дневникът на Дафи се превръща в книгата „Аз съм един сън“ (ИК „Егмонт“), а от нея се ражда спектакълът „Тъгопоглъщач“ . Името му е новоизкована от Валери Петров дума в есе, посветено на Дафина: „В изкуството е рисковано да се предрича, но със страшната гибел на Дафина Георгиева градинката на поезията ни май загуби едно ценно бъдещо цвете. И това е тъй тъжно, че никакъв тъгопоглъщач не може да помогне в случая“.
Не само Мая Новоселска е прекрачила в огледалния свят на Дафи – заедно с нея са Милчо Левиев, Антони Дончев, Румен Тосков (съавтори на песните), Борислав Стоилов, Сотир Гелев, Ина Николова и др. (сценична среда). Рисунките от дневниците оживяват в анимация с приказна поетичност; върху екрана се редуват – изписвани ръкописно или като набиран в момента мейл – думите на Дафина, които сякаш са съхранили темперамента на нейния говор. Съпровожда ги живата музика на Антони Дончев (пиано), Росен Захариев – Роко (тромпет) и Венцислав Благоев (тромпет). И топлосърдечното присъствие на Мая Новоселска, която пее, чете или просто се отдръпва, за да направи място на вълшебството. Всичко това по магически начин, присъщ само на децата по душа, пренася зрителя назад във времето, когато животът е единствено радостно очакване.
„Черното пиле“ е продължение на „разговора“ на Мариус Куркински с Николай Хайтов. И тук драматургичната постройката е като в „Сътресение“ – три разказа („Мерак“, „Пазачът на овесената нива“ и „Черното пиле“), в които емоционалната амплитуда върви от комично през комично-драматично и стига до трагика. Сцената е гола, опразнена максимално от какъвто и да е реквизит. Опорните точки на актьора са три стола, които изчезват един по един след всеки разказ, и две палети. Отзад виси чифт огромни криле. (Гледах представлението на сцената на „Азарян“ във вечерта, посветена на патрона на театъра, и според мен тъкмо там е естественото място на този спектакъл.) Нищо не отвлича вниманието от минималистичната, вглъбена, емоционално плътна игра на актьора. Колкото повече се разтваря той в Хайтовите родопчани, толкова по-пестеливи стават жестовете, толкова по-навътре е взрян погледът му. В този спектакъл Мариус Куркински е много по-зрял, пародията от „Сътресение“ е отстъпила място на горчивината и тъгата. Той буквално се претопява в старците, от чието име се води разказът. Достоверността на пластиката, на интонацията му, на дребните делнични жестове е удивителна. В представлението, което гледах, само последната част – „Черното пиле“ – стоеше емоционално, изпълнителски някак чуждо, като кръпка. Дали защото още в самото й начало Куркински взе погрешен тон – като състезател по фигурно пързаляне, който пада на леда още при първия троен тулуп – но това предреши всичко до самия финал. И той вече „играеше“, а не „беше“.
Останалото обаче е в традицията на най-добрите моноспектакли на Мариус Куркински – заразително с патоса си, с искреното преклонение пред автора, със съпреживяването.
