Начало Идеи Гледна точка Човешкото съществуване и виновността
Гледна точка

Човешкото съществуване и виновността

Марсел Конш
06.04.2018
3173
Марсел Конш

Християнинът трябва да живее така, все едно че Христос агонизира на три крачки от него, както и всеки от нас би трябвало да усеща, преценява и действа, все едно че най-страшното човешко страдание е винаги пред очите му. Но ако във всеки миг сме подвластни на присъствието на най-черните деяния в света и винаги търсим да открием в сърцето си отговор, съответен на крайния ужас, то всички нишки, удържащи ни в този живот, ще се скъсат, а нашето същество ще се сломи от болка. Съществуването не е възможно другояче освен чрез безчувствие: за да живееш, трябва – поне в някаква степен – да си лишен от сърце; в резултат на което всеки от нас е изначално виновен.

Да предположим, че другият страда съвсем близо до нас, а пък ние не можем да сторим нищо за него. Това безсилие оправдава ли пренасочването на мислите ни към други занимания? Не, не бива да го оставяме сам в скръбта и трябва да страдаме заедно с него, сиреч да удвоим неговата болка с нашата болка, да насложим болка върху болката. Някои ще кажат, че това само увеличава броя на страданията по света, тъй като морално изискване е човешката болка да намалява, докато болката, предизвикана при вида на болката, само я увеличава (би трябвало да си спомним този закон за страданията, за да дефинираме моралния прогрес). Защото, ако по същество е добре да страдаш за другия (и да страдаш все по-малко за себе си и все повече за другия), то е лошо, когато болката на другия си остава, макар ти да си съпричастен с нея. А именно това се случва: винаги има много мъки в света (масата на злото не намалява, а само се премества и е достатъчно едно дете да агонизира, за да се препълни чашата на страданието), но тъй като често остават далеч от погледа ни, те не ни влияят особено и престават да изпълват сърцето ни (дотолкова нашето въображение, насочвано от потребността на личните ни интереси, е ориентирано към бъдещето и към живота).

Иначе какво би станало? Във всеки момент някъде хора страдат от глад, болест, мъчения, отчаяние, а ние го предполагаме или го знаем. И ако тяхната болка, ако скандалът от унищожението на човешкото в човека (и в детето!) предизвикваха у нас пропорционална болка и ужас, ако реагирахме на отделните случаи (представителни, a fortiori[1], за всички останали), и то по съответен начин, нямаше ли да бъдем тогава смазани от болката, и то до смърт, нямаше ли да поискаме да умрем или пък да се лишим от разсъдъка си? Трябваше да стигнем дотук, инак всеки друг отговор би бил недостатъчен. Да обичаш означава да разделиш нечия съдба докрай. Майките, виждайки детето си да умира, искат да го „последват” (и често остават живи само от чувство за дълг). Излиза, че любовта на майката е по-особен вид любов, самата същност на любовта. И ако бихме били способни на чиста и проста любов към всички същества, то тогава единствено правилният ни отговор в присъствието на абсолютното зло би била само смъртната болка. Щом другите страдат и умират, ние нямаме право да изпитваме радост от живота. Мнозина са го изпитвали: Мари Берг се упреква, че е избягала от Варшавското гето, други пък са предпочели да не бъдат изобщо спасени.[2] Поради факта, че живеем (по-точно, че съществуваме), ние сме виновни спрямо онези, чиято болка загърбваме с нашето съществуване. Съществуването, както и изначалната участ предполагат престъпно забвение.

Ала чия е вината, ако забравата е част от структурата на самото съществуване, ако ние не можем да сторим друго, освен да забравяме? За съществуването е свойствено да съдържа откритост, зов и готовност към другия, винаги другия, към постоянно възобновяващата се новост; всичко това паралелно на откъснатостта, отдръпването и загърбването, сиреч преди то да се бронира в забравата: забравата, която го прави възможно и закриля неговата готовност. Такава е времевата структура на съществуването, която всяко „сега” явява и разкрива, замествайки предишното; „Загърбването на” е също толкова естествено, колкото и даряването на другия, двете неща съвпадат. Човекът е обречен да живее от близост в близост, срещу това нищо не може да се направи. Нещо повече, съществуването е винаги нечие съществуване, то е немислимо без някой „аз”, който във всеки миг е ключ към нещата, сковавайки ги в рамките на някаква перспектива; „азът” неизбежно кара всички неща да „гледат” към него и подчинява света, всичкото: сиреч той е несправедлив „сам по себе си” сякаш по рождение.[3]

Ала един „аз” никога не се ражда веднъж завинаги: той се самообновява, изхождайки от самия себе си. Ако е несправедлив, то е защото се намесва в обстоятелства, в които не може да не бъде намесен. Следователно неговата грешка е, че се повтаря в съществуването, че се удържа там чрез едно постоянно възобновено решение. Човекът може да вярва или сам себе си да убеждава, че животът е товар, бреме, което той понася; ала всъщност не той го понася, а си го дава, защото всеки човек съществува с удоволствие. Отстъпвайки пред безграничната способност на отрицанието, съдържащо се в него, човекът се увива в пашкула на убежденията си (и на познатите думи), за да направи възможен собствения си живот; и оказва огромна съпротива на всичко, което би могло да го отдалечи от него. Съществуването е като свит юмрук – задържан свит поради съзнателно взето решение. Ако ръката се отвори, ако душата можеше абсолютно да се охлаби, в самите нас не би останало място за „нас”. Ние нямаше да сме обособена личност, а щяхме да се обособяваме постоянно. Ала всеки от нас благоразумно се ограничава, отстъпва пред изкушението на безграничността – безграничен отказ, безгранично съчувствие, безгранична любов. Сковаващото действие на оличностяването ни пречи да се отдаваме (без реализъм!) на безкрайни изисквания и ни вкарва в обвивката на всекидневното, където и другите съответно се затварят (всеки е тъмничар на всички и всички – на всеки). Нашата безучастност към онова, което уж не искаме никога да изпуснем от поглед, тъй като ни се струва единствено важно, ако все пак сме справедливи, нашата прибързаност да преодолеем чрез въображението си защитната дистанция, са само обратната страна на решението ни да съществуваме, решение, чрез което всеки се затваря и се заключва в себе си. Ние се извръщаме от, защото се обръщаме към, а нашето „не” е само опакото на нашето „да”; вината ни е, че непрекъснато казваме „да” на себе си, че отказваме да не бъдем, че предпочитаме битието пред небитието (или пък вината ни е в липсата на сърце, ако под „сърце” се разбира онова, което ни поставя в Паскаловия ред на милосърдието).

Невъзможно е съществуването постоянно да се преизпълва (както би трябвало) с жалбите на хората, невъзможно е да се живее, без да не се живее злото: всяко съществуване е виновно, то покрива същностна вина. Несъмнено мнозина хора знаят, ала знанието е нищо, ако сърцето е забравило, ако паметта и въображението на сърцето не го подтикват да вижда и чува. А сърцето забравя вследствие на един неумолим закон: привичката, неконтролирана от никаква воля, неотклонно го прави страхливо и глухо и то малко по малко се оказва неспособно да си върне чистотата на изначалния ужас; виковете си пробиват път до него през километри вата. Ако бе иначе, мисълта и действието постоянно биха се натъквали на препятствия и биха били невъзможни (безрезултатни във всяка област, без известна студенина), а съществуването щеше да бъде само ступор, болезнен екстаз.

Без съмнение трябва да се прави разлика между хората в зависимост от поведението им пред нищетата в света. Едни оценяват мащаба ѝ, като по този начин откриват мярата на всички неща; оттук насетне тяхната мисъл и действие максимално се ръководят от направеното от тях откритие; или, поне като минимум, те знаят, че така трябва да бъде, те живеят в близост до същностното и следователно са реални. Други, за които (тук доста грубо окарикатуряваме) животът се свежда до лично случилото им се, пък са напълно безучастни към всичко, което би придало на живота им универсален смисъл, сиреч към същностното; те в пълния смисъл на думата са нереални (не са истински хора). И единственият начин да ги видим наистина, е като различим в тях привидностите. И все пак да се върнем към първите. Мисълта за гладуващите деца, чиито очи умоляват, не парализира ръката, държаща вилицата, а грижата за онези, които никой не учи да четат, не им пречи да пият от „гръцкия източник”. Те също са изтъкани от виновност.

Трябва ли тогава да откажем да се храним, да четем и да се заемем с бичуване, с унижение на духа и плътта? Трябва ли непрестанно да се наказваме, защото живеем? А и няма как да не се боим, че подобни лишения, умъртвления и желание за самоунищожение и самопрезрение могат да произтичат и от свръхнадценяването на самите нас, от преобърната горделивост. Нещо повече, нима търсенето на нещастие, защото има нещастници, означава, че страдаш заради тяхното нещастие, тоест, че го споделяш? Трябва да страдаш заедно с тях, но да търсиш страдание е безполезно. Всяка воля за страдание е скрито порочна и лъжлива. Страданието губи ценност, ако го търсят, а любителите на страдания постигат целта си, защото те вече не страдат от страданието на другия, а от собствените си вериги (нали важното е какво им се случва!). Също толкова безполезно е да се стремиш да умреш, защото умирането от скръб е ценност; тъй като не е ценност да търсиш смъртта, когато си проумял това. В първия случай ние мислим само за другите и онова, което ги унищожава, разрушава и нас; във втория случай очите ни са обърнати единствено към самите нас.

И тъй, опитът ни да намалим или отстраним екзистенциалната виновност изглежда напразен. Става дума за виновност по-дълбока, отколкото всеки акт на волята, предхождаща всяко отделно решение и непобедима, подобно на човешкия „аз”. Това, че не можем с волево решение да се освободим от нея, не ни прави невинни. Ние сме виновни, тъй като съществуваме, тъй като нашата закоравялост е само обратната страна на решението, чрез което се хвърляме в съществуването и се затваряме в границите на „самите нас”. Всеки може да открие такива моменти, в които досега естественото става желано, когато безгрижието, заслеплението, невежеството, подразбиращи се от съществуването, се превръщат в отказ да виждаш, да се информираш, да вярваш, когато забравата става „желание да забравиш”.[4] И тогава ясно просветва онова, което винаги сме били: ние чувстваме, че нашата виновност не се ограничава с моментите, когато душата проявява явна сдържаност дори пред най-яростния зов за милосърдие, тъй като би трябвало да се стигне до изначалната виновност, а пък тя, макар и да е наш далечен корен, все още ни принадлежи, все още си остава наша.

И тъй, има виновност, обвързана със самия факт на нашето съществуване, защото никой не може да живее повече от миг, без да не бъде виновен в от-връщането си (a-versio) от всички живи. Човек не може да стори нито стъпка, без да не измени на брата си (ако всеки човек, намиращ се нейде в света, е негов брат), без да не измени на човека. Тъй че нека той се възприема като жива вина, нека се срамува от съществуването си.[5]Ако излезе, че животът или по-скоро съществуването му съдържа виновност, тогава той би могъл с други очи да погледне смъртта: не като скандал и абсурд, а като справедлива и заслужена и по този начин ще се примири със съдбата си (ако става дума за истинска смърт, за небитие, а не за мнима смърт, както в християнството). Ако връзката между (биологичния) живот и смъртта е обикновена, естествена връзка (между противоположности), то връзката между (човешкото) съществуване и смъртта е връзка по право, едната оправдава, допуска другата.

Мисълта за абсолютното зло, доколкото ни дава критерий, за да разграничим важното от неважното, може да послужи като Архимедова точка в съждението за всичко: за Бога, за света (тъй като тя ни заставя да загърбим спектакъла на всемира, който ни разсейва, прословутите големи събития, всичко, което подменя, за да се обърнем към същностното) и най-сетне за човека, все едно дали става дума за всеки един от нас, или за човека като такъв, чиято участ се разкрива като законно смъртна.

1961 г.

превод от френски: Тони Николов

Марсел Конш (род. 1922 г.) е френски философ, професор по антична философия в Сорбоната. Дълго пренебрегван заради метафизичното ядро на своето философско творчество (макар и да е смятан за наследник на Паскал и Монтен), днес книгите му се преиздават и четат с нарастващ интерес. Предложеният тук текст е от една от основополагащите му творби – Философска ориентация (Orientation philosophique, Mégare, 1974, р. 54-69).

Текстът е публикуван в брой 124 на сп. „Християнство и култура“.

___________________________________

[1] В още по-голяма степен (лат.). Б.пр.
[2] Journal de Mary Berg, Paris, Albin Michel, 1947, pp. 243, 263-264. Б.а.
[3] Срв. Паскал, Мисли, фрагмент 455: „Азът” е несправедлив сам по себе си, защото се превръща в център на всичко”. Виж българското издание, София, „Наука и изкуство”, 1987, с. 204, превод Лилия и Анна Сталеви. Б.пр.
[4] Срв. А. Béguin, Lettre du 6 juin 1946 sur la volonté d’oubli de l’horreur des camps de concentration nazis (Писмо от 6 юни 1946 г. относно волята за забрава на ужаса от нацистките концентрационни лагери) (Nouvelles Épitres. 1945-1946). Б.а.
[5] „Ние, избегналите ада на гетото, се срамуваме да се погледнем. Имахме ли право да се спасим?…Изчервявам се от срам при мисълта, че дишам чист въздух, докато нашите гинат, задушени с газ или пък изгорени живи от пламъците. Защо?” (Journal de Mary Berg, p.254).

Марсел Конш
06.04.2018

Свързани статии