0
2235

Чувствителният разказвач

Откъс от новата книга на полската писателка, носителка на Нобелова награда за 2018 г. (издателство ICU)

Сборникът съдържа дванайсет есета, създадени по различно време, като най-новите са от края на 2020 г. Предговорът e специално написан за българското издание от Георги Господинов – писател, с когото Токарчук има не само силна приятелска връзка, но и сходство в отношението към писането, света и емпатичната природа на човека. Някои от есетата са публикувани в пресата, други са изнесени под формата на лекции в Лодзкия университет и са посветени на психологията на разказвача, психологията на литературното сътворяване на света и литературните персонажи. Последният текст в книгата е Нобеловата лекция на писателката, преведена от Силвия Борисова.

„В книгата си Олга Токарчук залага на екс-центричността, разбирана като изоставяне на центричната гледна точка, търси онази перспектива, откъдето светът може да се види като цялост. Цялост, в която обаче просветва личната история на всяко едно същество. И онова, което ги събира, онова, което държи в едно тази иначе фрагментарна философия, са чувствителността и емпатията“, пише в предговора Георги Господинов.

Книгата може да бъде определена като химн на литературата и четенето. Макар да е дълбоко философска, в нея може да се припознае всеки, който има усет за четенето и разказването на истории, както и откривателски дух, съчетан с любопитство към света.

„До известна степен дължа тази книга на пандемията. Именно по време на локдауна у мен се появи потребността от подреждане на по-ранното ми есеистично творчество не само от последната, но и от предишни години. От известно време обичам да наблюдавам себе си и начина си на писане от позицията на „разказвач от четвърто лице“. Този вид свързана с психологията авторефлексия, която все още остава за мен близка и представлява първия език, през който чета света, е основата на повечето от тези текстове“, споделя Олга Токарчук.

„Чувствителният разказвач“ ще бъде представена на 5 август от 19 ч. в Концертна зала на Радио Варна като част от културната програма на Алея на книгата – Варна.

Олга Токарчук е носителка на Нобеловата награда за литература за 2018 г. Родена е на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша, в учителско семейство. Психолог по образование. През 2019 г. основава фондация Олга Токарчук с широка сфера на дейности, свързани с литература, образование, обществени дебати, екология и пр. Сред престижните литературни награди на Токарчук се нареждат още Man Booker International, най-важната полска литературна награда Нике (двукратно), наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски, наградата Ян Михалски и много други.

„Чувствителният разказвач“, Олга Токарчук, с уводни думи от Георги Господинов, превод от полски Крум Крумов, превод на Нобеловата лекция, включена в сборника, Силвия Борисова, издателство ICU, корица Таня Минчева/Kontur Creative, 2021 г.

ЗА ДАЙМОНИЙ И ДРУГИ ПИСАТЕЛСКИ ПОДБУДИ

Но аз им направих знак, че искам да пиша.
– Оставете го! – каза капитанът. – Ако обърка писането, ще го изгоним! Ако пък умее, ще го осиновя! Не съм срещал по-съобразителна маймуна![1]

Скъпи млади колеги и колежки, обръщам се към вас с този цитат от Приказки от хиляда и една нощ, за да ви предупредя още в началото, че писането е високорискова професия.

Много от нас вече са направили първи, дори поредни стъпки в литературата и по-интересен от моята лекция сигурно би бил разговорът за това какво ви е довело дотук, как вие самите гледате на писането и пред какво сте били изправени през последните години. Би ми било интересно да чуя дали занятията по creative writing по някакъв начин са спомогнали да насочите платната си по вятъра, или точно обратното – горчиво сте се разочаровали. Но най-вече ме интригува отговорът на непрестанно задавания в подобни ситуации въпрос: Можем ли да се научим да пишем по същия начин, както да практикуваме йога, или да свирим на инструмент?. Понеже аз самата никога не съм била сигурна.

Изричам тези думи тук, където са се събрали много писатели; те идват от различни страни и пишат много различни книги. До късно снощи разговаряхме за началата си. За мен беше изненада, че независимо от расата, културата и възрастта на всеки от нас сме имали едно и също схващане за писането… от самото начало. Когато от дистанцията на времето погледнем собствения си – или нечий друг – живот, стига да го направим достатъчно внимателно, ще забележим, че някои симптоми се появяват в миналото като лайтмотиви и действат напук на хаоса или съдбата. В повечето биографии тези съдби са се развивали по различен начин, в тях са намирали място несвързани с литературата фактори като образование и работа, също семейно положение, майчинство или бащинство, пътувания и най-различни премеждия – но все пак писането рано или късно се e завръщало. Сякаш всичко е било отдавна предрешено и е оставало само тази странна сила, овнешко упорство или досадна мания – без значение как ще я назовем – най-накрая да намери правилния начин, точното време и място, за да се реализира.

Знам, че за мнозина от вас подобно схващане вероятно е трудно за разбиране. Нашата култура ни учи да възприемаме живота си като низ от случайни, непредсказуеми събития, създаващи своеобразна плетеница, през която се промъкваме с повече или по-малко решителност, въоръжени с някакви въображаеми цели. Съвсем не е толкова трудно да бъдем възпрени по пътя, а понякога дори изтикани на съвсем различен коловоз и прекатурени с главата надолу.

За целта са достатъчни дребни недоразумения, разбити надежди, разочарования. Съвременният свят прилича на това, за което преди четири века е писал Декарт, представяйки образа на протяжната субстанция – хладна, механична, неприятна за човека.

Ние се движим през нея, въоръжени с едни или други умения, с таланти и със собствената си работливост, опитвайки се да отъпчем собствени пътеки, да намерим място за себе си и да вършим това, което наистина бихме искали. Но едва малцина от нас успяват. Сега прекалено много хора са станали роби на други хора, макар че роб днес означава нещо съвършено различно в сравнение със значението от миналото. Работата, която не задоволява амбициите, нито отговаря на интересите; която е наложен и будещ отвращение ангажимент; която се възприема като бачкане и по-скоро пълни портфейлите на работодателите, отколкото нашите собствени; която трябва да вършим, за да преживяваме – това е съвременното робство. Доста разпространено е мнението (или заблудата?), че позицията на твореца, в това число и на писателя, дава възможност да се откъснем от обществената класа и обърканите зависимости на наемния труд – оттук и стремлението подобна позиция да бъде постигната.

Опростен, но и поради това по-желан вариант на този път е превръщането в знаменитост. Днес това не е чак толкова сложно – макар че е трудно да не изпаднем в почуда, като видим кое е онова, което събира огромния брой лайкове в съвременния онлайн панаир на суетата… Много изнурени от сивотата на всекидневието хора си задават въпроса: Защо не аз?. И ето че изникват поредните блогове, фейсбук акаунти, профили в Инстаграм. По-амбициозните започват да пишат с намерението да създадат произведение, което ще им донесе слава, а наред с това пари и независимост. Тогава обикновено се оказва, че освен талант и находчивост писателството изисква и усърдие, което не допуска провал на таланта и находчивостта.

И тук е мястото за поредния въпрос: Можем ли да се научим на писане така, както се учим да практикуваме йога, да владеем чужд език или да свирим на инструмент?

Ще започна оттам, че не съществуват изследвания, които да посочват, че писателският талант се предава по наследство или че е резултат от някаква форма на възпитание. Ако беше така, децата на писателките и писателите – поради гените и средата, в които са възпитавани – биха имали най-големи шансове за писателска кариера, а курсовете по творческо писане биха били въведени още в детската градина, като по този начин се отглеждат тумби хора на перото. Но не е така. Със сигурност въображение и езикови умения са нужни – и дори незаменими – в писателската професия; благоприятен фактор е също така литературната култура в родния дом. Но в голяма степен не те създават писателя. Какво тогава?

Днес, в духа на съвременния живот, е време да размагьосаме думите писателка и писател, да ги лишим от всякакво възвишено значение, да ги свалим на земята, да ги приемем, както приемаме названията на други професии, особено занаятчийските, може би до степента, в която го правят американците: за тях писател е всеки, способен да подготви някакъв вид публикация – например да състави книга с рецепти за картофени ястия, да напише приказка за дъщеричката си, самостоятелно да издаде стихосбирка, мемоари, записки от пътешествие. Писателката, чиито книги са изложени на определено място и която от време на време се показва по телевизията или участва в панаири на книгата, същата, за която се пишат рецензии в популярните всекидневници и лъскавите списания, е не по-различна от успелия певец, собственичката на йога студио, създателката на нов вид грим и така нататък.

Писателят, писателката са нещо – забележете: вече са нещо – от рода на агенция, която се занимава с писане. Често във времето, свободно от…

И тук изниква въпросът: Какво правят съвременните писатели/писателки? Какво запълва живота им?.

Съвременният писател обменя огромно количество информация с хората – не само по класическия начин, тоест като участва в авторски срещи, дава интервюта, включва се в дискусии и полемики, изразява мнение по една или друга тема, представя кориците на новите си творби и чете фрагменти от тях; появиха се нови видове дейности, свързани с размяната на данни в мрежата: авторът показва снимки и помества кратки постове в социалните мрежи, отговаря на коментари и сам коментира чужди постове, спори с някакви анонимни тролове. Такъв е днешният свят и така изглеждат начините за приспособяване към него – старият Дарвинов закон не е спирал да важи. След като позволихме да подменят нашия свят с един непрекъснато работещ пазар за покупко-продажби, с кресливи пазарлъци, какво се случи? Станахме и ние стока. И нямам предвид традиционното схващане за стоката като нещо, което сме създали. Не. Днес стока е самият писателски Аз и тази стока е не по-различна от всички останали. Самата личност на писателя се превръща в марка. Масловска, Твардох, Пилх, Батор, Сташук са нещо като лого. Също и Токарчук. Остоковяването действа и със задна дата: Шулц, Виткаци или Лем върху тениска вече не предизвикват почуда – самата аз имам подобни дрехи; в същото време добре помня шока, който изпитах, когато в началото на деветдесетте години на миналия век в Прага видях изобразено лицето на Кафка върху чаши. Навикът е втора природа за човека – това е ясно, но преди се случваше много по-бавно. Днес, когато светът така неимоверно ускори темпото, навиците се утвърждават светкавично.

Изобщо, в стока се превърна човешката личност – този някога абстрактен термин днес придоби особено значение. Оценителите са в състояние да пресметнат колко струва нечия медийна личност. Вече не е достатъчно писателят да пише добре, той трябва да е и Готин, Cool, Характерен, Скандален, Култов – трябва да бъде някакъв.

Тук ще се върна към споменатата вчерашна писателска среща. Както си говорехме по нощите, изведнъж се обособи временен фронт, който ни раздели на стари и млади. Както се досещате, аз принадлежах към онези първите – заедно с колегата се опитвахме да припомним правилата и изобщо формата на този свят, който, както изглежда, вече безвъзвратно отлита отвъд хоризонта. Във времето на нашите начала, казвахме, целият процес на писане, издаване и приемане на книгата от страна на пазара траеше невъобразимо по-дълго. Дори само поради факта, че корекциите се нанасяха на ръка – една, две, три коректури – или заради дългия работен процес с редактора. По онова време все още съществуваше личността на редактора – могъща, властна фигура, негово литературно превъзходителство, което прекрачваше отвъд изреченията, отвъд понятията, упорито и натрапчиво ги разтърсваше, търсейки в тях истинските значения, препратки и контексти, които често за нас, авторите, бяха невидими. Имаше вътрешни рецензенти, които си разбираха от работата и при това бяха независими, не пишеха за никой вестник. С присъщата си обективност те минаваха през текста като валяк и изстискваха от него смисъла – а понякога отбелязваха и липсата на такъв. След като книгата излезеше, чакахме дълго външните рецензии, онези от света, а периодът, през който книгата си намираше място, придобиваше статут и достигаше до общото съзнание, траеше дълги месеци или дори години. Не можеше да става и дума за автореклама, освен ако не се шегувахме с това. Не молехме за блърбове. Не беше прието и разпращането на собствените ни книги, а ако това се случваше, беше винаги в отговор на нечия молба и придружено от красиво писмо. Приемахме за очевидно, че съществува свят, който подлежи на правилата и ритуалите на savoir vivre, и в името на този свят се отричахме от почти целия контрол върху собственото произведение, разчитахме на споменатите правила и очаквахме признанието, което щеше да пристигне – или не – отвън.

Днес преобладава съвсем различна философия – на вземането на собствените дела в собствените ръце, които, за съжаление, са доста чевръсти и невинаги навикнали на работа, но пък лесно се затварят в юмруци. Този лозунг, също и останалите, които ни инструктират сами да дърпаме нишките на живота си, да си постиламе така, че да ни е удобно да легнем, да бъдем ковачи на собствената си съдба и други подобни, едва ли не се превърнаха в категоричен императив – макар че той направи нещастни мнозина. Защото, ако не си успял, значи сам си си виновен. Оказал си се недостатъчно решителен, недотам талантлив, прекалено мързелив…

Младите писатели и писателки много добре осъзнават това. По време на разговора ни бяха категорични: вместо да чакаш някой да направи нещо вместо теб, трябва сам да запретнеш ръкави и да направиш всичко по силите си, възможно най-рано да обявиш проекта си навсякъде, сам да измислиш как ще се рекламираш – общо взето, да контролираш каквото можеш. Парадоксалното е, че в случая не е нужно много, за да се превърнеш от господар на съдбата си в нейна жертва.

превод от полски Крум Крумов

[1] Приказка за завистника и човека, комуто той завиждал, в: Хиляда и една нощ, превод от арабски Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, 2004 г. Б.пр.