Реших да започна разказа си с един недовидян момент от новата ни история, пък да видим дали споменът ще ме преведе от миналото до настоящето. Нали още (далеч преди Левски) древните учеха, че времето е съизмеримо с всеки от нас, че то не само разединява, а и обединява хора, народи и поколения, че то е не статичен фактор, а диалектически кръговрат, че пътят към бъдещето минава през миналото. Един зареден с много драматизъм извечен, един безначален и безкраен път, в който всяко настояще е само бегъл крайпътен камък, съдържащ в плътта си както невидимите знаци, оставени от предците ни, така и знаменията за предстоящите ни съдбини.
И така, в края на 50-те, когато, колкото и повърхностна, козметична и измамна да бе, десталинизацията във великия братски Съветски съюз навлизаше в краткотрайния си цъфтеж, Никсън и Хрушчов се договарят СССР да организира техническа изложба в САЩ, а САЩ – подобна изложба в СССР. Тази двустранна взаимност не бе случайна – тя бе органика и израз на плахото разведряване, което настъпва между двете велики сили след гибелта на най-свирепия деспот не само в Кремъл, а и в целия съветски блок. Многообещаващите надежди, които подобни стъпки вещаеха, се оказаха впоследствие измамни, настъпилата скоропостижно през 60-те стагнация в Москва попари очакванията за разоръжаване, за всестранно мирно сътрудничество и просперитет, но в края на 50-те Москва и Вашингтон опит във взаимното си сближаване нямаха – имаха опит само в противопоставянето си.
Докато конфронтацията в първите десетина години след Втората световна война бе недвусмислена и праволинейна, последвалият я процес на разведряване беше противоречив. От една страна, повсеместната заплаха за живота на милиони жители по всички континенти, която термоядрените оръжия носеха, подсказваше необходимостта от международно сътрудничество и мир, от друга страна обаче, ядреното разоръжаване предпоставяше разоръжаване идейно и идеологическо, а на това Източният блок изобщо не бе готов. Комунистическата доктрина бе изградена на базата не на побратимяващото Христово начало, а на вътрешно- и външнополитическото поляризиране, на противопоставянето на хората, на тяхното разделение на класови врагове и класови приятели – разделение, което кремълската идеологическа пропаганда целенасочено превърна във врагомания, в човеконенавист, в инструкция за взаимно унищожение. (Това мракобесие надживя комунизма – то владее и днес руското обществено съзнание, но това е друга тема и друга епоха.) Не може да бъде постигнат граждански мир между световните лагери и фронтове, преди мирът да е завладял светогледа ни, преди легендарното Шилерово „всички хора ще станат братя!” да се е превърнало от девиз в душевност, от държавна доктрина в индивидуално изживяване. А тъкмо подобно помирение тоталната, тоталитарната природа на комунистическата догматика не допускаше и за миг – в нейната стратегия ненавижданата буржоазна идеологическа диверсия трябваше да бъде изкоренена с огън и меч, за да възтържествува от полюс до полюс правата вяра.
Ето защо усилията на Запада за демилитаризиране на света бяха изначално обречени, но това обстоятелство не прави подобни стъпки като договорената между Никсън и Хрушчов двустранна изложба излишни – напротив, прави ги още по-необходими именно защото в хода на Студената война те се оказаха така дефицитни и половинчати. Изложба – изложба, речено-сторено! Съгласието, което Москва даде за размяната на подобни изложби, обслужваше несъмнено разбирателството между народите, а разбирателството между народите подхранваше със същата закономерност световните надежди за мир. Лошото бе само, че подобни инициирани от Запада стъпки за сближаване на двата лагера окуражиха и озвериха ястребите в Кремъл, активираха онези високопоставени и фанатизирани догматици от старата сталинска гвардия, които, както ще видим след малко, в крайна сметка надделяха над плахите либерални пориви.
В изложбената зала обаче идеологията няма място – там всяка от страните представя онова, което реално притежава. На експозицията СССР излага разни остарели и морално, и технически машини и промишлени производства, които илюстрират по-скоро изостаналостта, отколкото просперитета на плановата държавна икономика. Така че показаните във Вашингтон съветски изложбени експонати не впечатляват никого. Онова обаче, което Вашингтон показва в Москва, оставя и целия елит на КПСС, и самия Хрушчов без ума и дума. При това американските гости представят пред съветските домакини само бита в един обикновен американски дом – нищо повече. Но тъкмо тази обикновеност се оказва необикновена, тъкмо тя изумява и номенклатурчиците, и редовите московчани – доколкото последните изобщо получават достъп до изложбените експонати. Автоматичните перални, хладилниците, микровълновите печки, климатиците, навлезли вече масово в американското домакинство, са недостъпни дори за съветските номенклатурчици от първата фаланга. Виждал съм постфактум снимки от събитието – снимки, на които Хрушчов и компания гледат ошашавени как млада американска домакиня борави пред посетителите с тези непонятни и чудотворни, с тези недостъпни, с тези почти мистериозни домашни съкровища, които като че ли само да летят не могат. Хрушчов и свитата му наблюдават изложените мостри и електроуреди като извънземни чудеса, докато те са само от други земи.
Различията в бита на редовия американец и редовия руснак и днес са не по-малко флагрантни, а аз се питам коя от двете изправени една до друга и една срещу друга велики сили е наистина велика: съветската, която показва гигантски машини и колосални промишлени макети, или американската, която илюстрира чрез домакинската техника жизнения стандарт на средностатистическото американско семейство? И дали чрез показната си гигантомания столицата на световния комунизъм не избива комплекси, дали помпозността не прикрива безсилието на съветските апаратчици пред бита? И изобщо, дори те да са реални, имат ли и най-колосалните постижения на една централизирана държавна икономика смисъл, ако не бъдат сведени до редовия гражданин, ако не обслужват потребностите и не облекчават делника му? Нали още от античните мъдреци знаем, че човекът е мярка на всички неща! При това конкретният човек, а не абстрактното човечество!…
Спомням си как през дългите години и десетилетия на тънещото в духовна и материална нищета комунистическо мракобесие измервахме по уводни статии и по конгресни директиви равнището си на живот не съобразно елементарните си битови потребности, а съобразно тоновете чугун, които се падат годишно на глава от населението. Или според млеконадоя на одържавените (като нас, хората, одържавени) крави. Така неусетно новият човек, строителят на развитото и недоразвито комунистическо общество, бе някак си изваден от строя и изтикан на заден план, подменен беше от цифри и показатели, които нямаха отношение към неговите нужди и вълнения. Тази несъвместимост между екзистенциалните потребности на всеки от нас и институцията отчуждаваше и обезличаваше, превръщаше индивидуалния човек от цел и смисъл на държавната политика в статистическа бройка, в елемент, обслужващ нечии чужди цели и нечии чужди смисли. Цели и смисли, които въпреки неимоверните усилия на партийната идеологическа пропаганда никога не станаха наши лични. Докато автоматичните перални, микровълновите печки и климатиците на презрения класов враг САЩ бяха частна собственост на американските ни съвременници – обслужваха техните битови нужди, правеха техния собствен, техния личен живот по-уютен, по-благополучен, по-лек и ведър. Онова, което млеконадоят и чугунопроизводството така и не успяваха да постигнат цели петилетки наред.
Разликата между бита на редовия американец и редовия руснак, която, както споменах по-горе, и днес е не по-малко драстична, се оказа решаваща в двубоя между двата свята. Един от най-значимите руски писатели – Виктор Ерофеев, който неслучайно от години живее и твори в изгнание, пише колко нелепо, колко неподобаващо е една страна като Русия, почти една трета от чието население няма канализация в домовете си и ползва външни тоалетни (дъсчени дворни нужници), да претендира, че е велика сила. Защото величието, истинското величие, се измерва не според тоновете произведен чугун, а според нашия собствен, според нашия човешки ръст. Така погледнато, миниатюрният Люксембург е в моите очи несравнимо по-велика страна от една Русия, за която с присъщото му остроумие Шимон Перес установи, че е като Уганда, само че заскрежена. Страна, която е най-богата в света на природни ресурси, страна, която снабдяваше с газ почти цяла Европа, докато нейните жители се отопляват на дърва и въглища.
Тези аномалии не са от вчера – те са ехо с историческа давност. Пребродил глухите руски губернии, преди почти два века в пътеписната си книга „Русия през 1839 г.” френският пътешественик и писател Астолф дьо Кюстин съветва: „Когато се почувстваш нещастен, иди в Русия. Всеки, който опознае тази страна, ще разбере, че е истинско щастие да живее в което и да е друга кътче на света”. Разбрах го и аз. И съм благодарен на биографията си, че го разбрах вторично, а не първично – сиреч, бродейки по страниците на писателя, а не крачейки из необятната пустош на една страна, производител не на социално щастие, а на роден чугун…