Начало Филми Премиери Чудатият Бъртън се завърна
Премиери

Чудатият Бъртън се завърна

Екатерина Лимончева
03.11.2016
1537
dom1
„Домът на мис Перигрин за чудати деца”

Тим Бъртън явно се настройва за обявеното продължение на „Бийтълджус”. За радост на всички фенове, „Домът на мис Перигрин за чудати деца” е истинска Бъртънова творба. Завръщайки се към корените на приказно-страшното си вдъхновение, ексцентричният американски режисьор преплита реалност и фантазия в услуга на една детска приказка за възрастни. Историята и персонажите в новия филм на Бъртън имат своите отправни точки както в собствената му творческа биография („Бийтълджус” и „Едуард ножиците”), така и в модерни класики като „Лабиринтът на фавна” (2006, реж. Гийермо дел Торо).

Заинтригуван от несвързаните думи на дядо си и стъписан от мистериозната му смърт, младият Джейкъб се озовава на остров край брега на Уелс, в търсене на сиропиталище, което е изгоряло през 1943 г. Така той попада в „примка” на времето – 24 часа, които се повтарят непрекъснато, – където необикновените деца на мис Перигрин живеят в безопасност от външния свят, докато Лошите себеподобни не ги откриват…

„Домът на мис Перигрин за чудати деца”

Екранизацията по дебютния роман на Рансъм Ригс крие потенциал за различни допълнителни конотации върху основния фентъзи сюжет (по подобие на „Лабиринтът на фавна”), но като изключим асоциациите с нацистката агресия, той остава неоползотворен. Това, разбира се, не разваля удоволствието от постепенно разбулващата се мистерия на „Домът на мис Перигрин…”, от сложните правила на живота в паралелната реалност и от интересните взаимоотношения между нейните обитатели.

Любопитно е как във филма на Бъртън светът от 2016 г. изглежда някак по-нереален (драматургично и визуално) от действителността в „примката”. Цветовете са по-делнично сиви, хората твърде обикновени и сякаш нищо не се случва (което си е парадокс предвид факта, че именно в „примката” времето и основните ситуации непрекъснато се повтарят, но са много по-наситени със смисъл). Изкушен от свободата на анимационното светоусещане още при дебюта си в киното, режисьорът обича да го смесва с хорър елементи и да го вплита във всичките си истории. С първия си игрален филм преди повече от 30 години Тим Бъртън заявява правилата на своето разказване, в което изображението играе също толкова важна роля, колкото и сценария, а понякога даже го превъзхожда в значимостта си. В този смисъл „Домът на мис Перигрин…” вероятно би изгубил голяма част от въздействието си в ръцете на друг, по-малко експресивен кинотворец.

Ако обобщим сюжетите от филмографията на Тим Бъртън, ще открием една специфична закономерност: независимо къде се развива действието, там винаги става дума за: 1) странни хора, които се стремят да живеят обикновено, и 2) обикновени хора, които се държат странно или попадат в странен свят. И въпреки някои частични неуспехи като „Големи очи” например (без да коментираме отново случая с Алиса), чиято недостатъчна ефикасност вероятното се дължи именно на отказа от мистериозно страховитото и навлизането в зоната на тривиално криминалното, американският режисьор е сред най-умелите архитекти на нетрадиционни светове.

„Домът на мис Перигрин за чудати деца”

Проблемите, с които се занимава „Домът на мис Перигрин за чудати деца”, не са уникални, интересна е фабулата, в която са вплетени, а най-оригинални са персонажите, които я населяват. Всяко от чудатите деца има „странност”, която произтича от някаква митологична „дарба” и уцелва подходящия момент и точното приложение. Като изключим някои изблици на брутален натурализъм и страховито насилие, които са си „част от пейзажа” при Бъртън, основното ниво на приказката е в духа на предназначената за детско възприятие борба между Доброто и Злото. Но хлапетата на мис Перигрин приличат повече на готически образи от селски панаир и самото им присъствие пренася зрителя отвъд нивото на зрелищното забавление (каквото обещават персонажите от филм като „Х-мен” например). Друг интересен елемент е отсъствието на съпоставяне или конфронтация между „нормалните” и „чудатите” във филма, което автоматично заобикаля проблематизирането на тяхното съществуване и така позволява на сюжета да се потопи изцяло в преживяванията в паралелната реалност, което на свой ред допълнително „избледнява” съвременния живот, какъвто го познаваме.

Тим Бъртън често взима щипка от действителността, за да я пародира и деформира, но като цяло социалната справедливост не е сред приоритетите му, защото персонажите в неговите истории са аутсайдери, които живеят в собствен свят или са затворени във фантазия с индивидуални правила. В този ред на мисли тук не можем да очакваме обществен патос за съдбата на сирачетата или последиците от войната. От друга страна, ако сте гледали повечко кино, може да ви се прииска нещата да се усложнят допълнително с някоя и друга оптическа илюзия (и сценарна алюзия), или да се окаже, че „фантасмагориите” на дядо Ейб Портман имат повече от един подтекст… Но дори и в този си вид „Домът на мис Перигрин за чудати деца” е очарователна измишльотина, която отговаря идеално на вселената Бъртън. И както обикновено актьорите, начело с фаталната Ева Грийн, са подобаващо екстравагантни. Да влезе Бийтълджус!

Екатерина Лимончева
03.11.2016

Свързани статии

Още от автора