Разговор на Владислав Христов с Людмила Миндова по повод книгата „Домът на бездомния. Софийският храм „Света Троица“ в едноименния квартал“ (изд. „Изток-Запад“, 2025).
За първи път съобщихте в социалните мрежи за излизането на книгата „Домът на бездомния“ на Петдесетница (храмовия празник на столичния храм „Света Троица“). Тогава направихте връзка с един неприятен инцидент, който сте преживели преди двайсет години на същата дата – 8 юни. Какъв знак разчитате в тези съвпадения?
На Петдесетница Църквата всяка година отбелязва с голяма тържественост слизането на Светия Дух, на Утешителя, обещан от Христос на учениците Му. Това е един от най-големите празници в християнството, който бележи появата му като религия и възникването на Църквата. Дотогава апостолите и последователите на Христос са били привлечени от личността и харизмата Му. На този ден те още веднъж след възкресението и възнесението Му категорично се убеждават в истинността на Неговите обещания, а по-късно – както също им е обещано – самият Дух ги учи на всичко останало.
На 8 юни преди двайсет години ми се случи нещо наистина неприятно, станах жертва на нападение и грабеж и макар че за щастие, сега дори успявам да се пошегувам, че и аз като Остап Бендер под копитата на коня съм се отървала само с лека уплаха, признавам си, че все още изпитвам страх при спомена. Та затова съвпадението ме зарадва. Докато писах книгата за църквата, все повече разбирах, че Господ наистина по невероятен начин успява да превърне злото в добро. Е, докато си „под копитата на коня“, това няма как да го знаеш, но е чудесно, ако по-късно имаш шанса да се убедиш в това. Защото няма какво да се залъгваме – мнозина изобщо не успяват да доживеят до такъв шанс.
Обикновено на датата на някакво нещастие българите – без значение колко вярващи или не – правят курбан за благодарност, че са „прескочили трапа“. При мен, без да съм го планирала, излезе една книга, която ме изненада приятно и за пореден път ме убеди, че каквото и да успеем да създадем, можем само да сме благодарни, че сме имали възможност за това.
Какво всъщност ви доведе точно до този храм? Какви спомени пазите от първото посещение в него?
В храма ме доведе нуждата ми от по-близко общуване с Бога и Църквата. По-рано посещавах други църкви край нашия квартал, но тук ме привлякоха литургийното служение и прекрасните песнопения на хора, както по-късно установих, подсъзнателното ми желание да открия в София някаква по-голяма близост с родния ми град. За това споменавам и в книгата ми „Ангелът на прехода“, която излезе преди няколко месеца, а я написах в памет на майка ми Свобода Стефанова и участието ѝ в демократичните промени през първите години след падането на комунистическия режим. Майка ми винаги е била вдъхновение за мен не само с будната си гражданска съвест, но и със своята духовитост и многобройните истории, включително за предците ни. От нея знам, че нашата енорийска църква в Русе е „Света Троица“ и там са венчани баба ми и прабаба ми. Там се черкувахме и ние преди да дойдем да живеем в София. В сравнение със софийската (всъщност в София има няколко църкви с това име), русенската „Света Троица“ е много по-стара, тя е от османския период и затова е вкопана в земята, а у мен – понеже тъкмо тя е ознаменувала първите ми срещи с Църквата – се е превърнала в архетип, в първичното ми светоусещане за досег със света на религията. Интересно е, че винаги когато вляза в този храм, изпитвам невероятно вълнение от слизането по мраморните стълби и макар че църквата е много по-малка от редица други катедрали, тя оставя у мен силно усещане за обем. Не знам какво е било изживяването да си на литургия в катедралата „Всех светих“, също в центъра на Русе, тъй като тя е взривена от комунистите през 1975 г. В ученическите си години бях потресена от историята за това взривяване, а тогава все още не знаех, че по това време е имало и други знакови посегателства срещу Църквата и в България, и в Румъния. Тогава не ми е минавало през ума, че някой ден ще напиша книга за софийска църква, но нарисувах няколко графики по старите фотографии на „Всех светих“.
Иначе, ако питате, защо съм отишла в Църквата, ще ви отговоря с думи на свети архиепископ Лука Войно-Ясенецки, един от мъчениците на съветския режим. Подобни думи впрочем казва и Йосиф Бродски по отношение на поезията: не ти избираш да бъдеш поет, поезията те избира. Същото е и в отношенията ни с Бога – не ние избираме Бога, Той нас избира и ни е подал ръка преди самите ние изобщо да се сетим за това.
Кога дойде моментът, в който решихте да напишете книга за храма? Имахте ли някакви колебания и опасения в началото?
Писах книгата няколко години, а идеята ми даде отец Александър Лашков, предстоятелят на храма, след като ми показа първите основи на църквата, които – така и недовършени – се намират встрани от сегашния храм. Писането на тази книга беше голямо изпитание, но и голям дар едновременно, не по-малко от писането и превеждането на поезия, а и изобщо на хубава литература. Имаше един сериозен дълъг подготвителен период на четене в Държавния архив, където проучвах материали от историята на енорията, градската архитектура, столичната община, митрополията… Четох и периодиката от началото на предния век, защото исках да се потопя в епохата и да не пропускам основни данни. Притесненията ми идваха от това, че се смятах за недостатъчно компетентна в тази проблематика и това беше и причината да пиша книгата няколко години, тъй като исках да задълбоча познанията си в областта на църковното изкуство и богословската проблематика. Знам, че книгата можеше да се получи много по-добре, ако се занимавах само с нея, но знам, от друга страна, че писането ѝ ми помогна да се справя по-добре в сложните житейски обстоятелства. Докато писах книгата, децата ми растяха, преминахме през ковид, Путин нападна Украйна, няколко добри приятели и майка ми починаха.
Как се спряхте на проф. Кирил Топалов като редактор на книгата?
Проф. Кирил Топалов е редактор и на „Ангелът на прехода“ и съм му безкрайно благодарна за приятелството, насърчението и безценните съвети. Той е един от най-ерудираните ни съвременни творци и макар че пряко не се занимава с църковна проблематика, енциклопедичните му познания в областта на възрожденската култура – която е неразривно свързана с духовността и църковния живот – ме накараха да потърся и за тази книга съдействието му. При това историята на храм „Света Троица“ е пряко свързана и с драматичните загуби на българите във войните от началото на предния век, така че тук също компетентното мнение на проф. Топалов ми беше важно.
За написването на подобна книга издирването на факти и работата с архиви са определящи, кои бяха основните ви източници на информация? Кое от историята на храма ви направи най-силно впечатление? Любопитна например е историята на трона и царските двери, които оцеляват след атентата в църквата „Света Неделя“ и по-късно стават част от храма „Света Троица“.
Посегателството срещу църквата „Света Неделя“ е не само първият чудовищен комунистически атентат в историята, но и драма с епохални последици в масовото съзнание на българина. Българските възрожденци и интелектуалци нерядко и преди това пишат за злото на комунизма, но тепърва на България ѝ предстои да се запознае в първо лице с това зло. Разбирам, че за мнозина днес отново престъпленията на комунизма се превръщат в тема табу. Отново започваме да говорим под сурдинка за тези неща, ще каже човек, че пак ще си загубим работата или книгите ни ще влязат обратно „в чекмеджетата“. Впрочем това не е много далеч от истината, но християнството може да ни научи и на това да не робуваме на „силните на деня“, да не си позволяваме да изневеряваме на ценностите си в името на това да минем по-напред и да бъдем по-популярни. Понеже Збигнев Херберт е един от любимите ми поети, „Силата на вкуса“ е сред настолните ми книги и редовно я отварям, щом усетя, че имам нужда от неговия компас.
Дарението от храм „Света Неделя“ (храмовият празник на тази църква, която някога се е казвала „Свети Крал“ заради мощите на сръбския крал св. Стефан, които се съхраняват в нея, е на 7 юли) е направено след атентата там и по архивни снимки наистина е видно, че тронът е оттам. За „Света Троица“ тези дарения са имали и символна стойност, като своеобразна приемственост. На мен ми се искаше специално да подчертая тази страница от историята не само заради атентата и жертвите, за които не бива да се забравя, а и защото са много вдъхновяващи тези щедри благотворителни жестове. В „Света Неделя“ има една много красива царска икона на св. Спиридон. Тя неслучайно е точно на мястото, на което е. Поставена е там в памет на спомоществователите – „Света Неделя“ е почти изцяло възобновена благодарение на даренията на занаятчиите, а свети Спиридон е покровител на занаятчиите. Това за мен е много важно – хората не са чакали държавата, хващали са се напълно сами, и нещо повече – за тях е било чест и благословия да могат да направят нещо за Църквата и Бога.
Незаменима помощ за вашето дело по книгата ви оказва храмовият предстоятел отец Александър Лашков. Разкажете ми повече за съвместната ви работа.
С времето отец Александър Лашков и семейството му ми станаха близки приятели. С тях ме срещна храм „Света Троица“, където се запознах и с други чудесни хора. Тъкмо тук за първи път видях на живо какво означава християнската общност, християнската съборност. Тъй като вървя към края, а не към началото на живота си, ясно ми е, че нуждата ми от по-близко общуване с Бога е продиктувана от страха ми от смъртта. По майчина линия един от прадядовците ни е свещеник, завършил Киевската духовна академия, и вероятно портретът му в семейния ни албум ми е въздействал силно, защото още от младежките ми години Църквата ме привлича. Безценно беше общуването ми с моя кръстник архимандрит Севастиян Петров от Русе, както и харизматичното интелектуално въздействие на отец Стефан Стефанов – и двамата близки съмишленици на майка ми, с които създаваха СДС в Русе заедно с други изключителни личности, някои от които си отидоха от този свят твърде набързо, а дори и насилствено.
Отец Александър е много сладкодумен проповедник, така че му предложих да възобнови издаването на проповедите си. През предните няколко години излязоха трите части на книгата му „Духовен здравец“, а тази година и „Най-голямата заповед“. Не само според мен тези книги са много добро продължение на предишните му две трилогии „Пътят към храма“ и „С дух и истина“ и мога само да се радвам, че имам възможност да се докосвам до тези нови проповеди и беседи като един от първите им читатели и като техен редактор.
Храмът „Света Троица“ е създаден с дарения и труд на бедни българи, бежанци от различни краища на родината ни, включително от Македония, кой е най-силният мотив, който ги води в идеята да имат собствен храм?
Кой е най-силният мотив ли – безграничната вяра на тези хора. Българите от онези времена са силно вярващи и моралността им е от съвсем различен, непознат за нас порядък. За тези хора честната дума е значела наистина нещо. Почти е било немислимо някой да обещае нещо и да не го направи. А трагедията, която се случва на тези хора, принудени да бягат през глава от родните си места с ясното съзнание какъв дар от Бога е, че след всичко преживяно все пак са живи, и особено със спомена за онези другите, изгорени живи или подложени на нечовешки изтезания… Да, историята на тази софийска църква ме разтърси най-вече с това. Тя не е чак толкова стара, сто години на пръв поглед са малък период, но като си помислите, че за тези години са преживени няколко тежки войни, преселения, държавни преврати, всъщност това никак не е малко. И тези хора са строели най-напред именно църкви в тези нови бежански квартали, защото очевидно не са можели да си представят живота без Бога. Напоследък, за щастие, виждам много млади интелигентни лица в църквата, но не мога да не се притеснявам от опитите за манипулации, които нямат нищо общо с християнството. Българската православна църква не е подопечна на някоя друга и всички духовници в нашата църква са български духовници. Те са наследници на делото на светите братя Кирил и Методий, ученици са на св. Климент Охридски, впрочем патрон и на Софийския университет, който съм завършила, и не намирам никакво противоречие между знанието и вярата. За съжаление обаче, потомците на марксизма и ленинизма полагат неимоверни усилия да отслабят и вярата, и знанието у нас, и тези усилия имат завидни успехи. Всеки сам решава („всеки сам си преценя“, както обичат да ни плашат някои), но докато осъзнаем, че свободното гражданско общество почива на ценности, основни за юдеохристиянството, може да не остане и следа и от обществото, и от свободната личност, и от свободната мисъл и слово. Коментирайки Хераклит, Хайдегер ни напомня, че „човек, доколкото е човек, живее в близост до Бога“. Ако дотам са ни дотегнали човекът и хуманността, всеки разговор по-насетне изглежда излишен.
Паралелно със съграждането на храма тече и по-голямата историческа картина в Царство България, а именно времето след Балканските войни и Първата световна война. Какви табута остават и до днес, свързани с този сложен за страната ни период?
Много табута има в нашата история и те, струва ми се, са наложени след комунистическия преврат през 1944 г. Обнадеждаващо е, че има все повече сериозни изследвания по тази проблематика в историческата наука, имаме отговорни учени, благодарение на които табутата днес не са така силни, както по-рано. И все пак Тракия и Македония продължават да са „символни полета“, над които не спират да се размахват и днес саби. Не съм от онези, които мечтаят за „България на три морета“, но да се крие историческата истина и всеки път, когато стане дума за претърпените тежки загуби от българите, да се подхваща друга тема – смятам, че това е лицемерие, за което всички плащаме прескъпо. Впрочем фалшивият параден псевдонационализъм заедно с фалшивия параден антинационализъм сякаш умишлено подценяват факта, че руските и съветските имперски интереси са срещу българските държавни интереси. Това наше „българско етническо чудо“ нямаше да ни бъде натрапено и да съсипва реалността ни, ако демократичната ни общност, към която смятам, че също принадлежа, имаше повече далновидност да не обръща гръб на истината и да не си запушва носа при всяко споменаване на всичко българско и родно. И аз като Данило Киш смятам, че „национализмът е религия за глупаците“, само че той има предвид националсоциализма и всичките му социалистически разновидности (днес добавям и постсоциалистически), чиито адепти са и Милошевич, и Путин, и българските им двойници. Добре е затова да не забравяме, като сме на тази тема, за „великобългарския шовинизъм“ на Иван Вазов, на Фани Попова Мутафова, Димитър Талев и Змей Горянин, заради който след деветосептемврийския преврат са съдени от Народен съд, книгите им са забранявани и те и близките им са били докарвани до прага на оцеляването. И колко още хора, които са били пращани набързо и на оня свят, пак заради този „великобългарски шовинизъм“. Хайде сега да го сравним с национализма на днешните, дето и те „душа дават“ като в Ботевото стихотворение.
Нека се върнем отново към книгата. В западната част на София по сходен начин биват построени и храмовете „Св. апостоли Петър и Павел“, „Св. ап. Андрей Първозвани“ и „Възкресение Христово“. Тогавашната бежанска криза и битовите лишения в крайна сметка довеждат до силното желание на миряните за духовно общение. Така в столицата са образува нещо като „Мала Света Гора“. Пазят ли още софийските храмове своя дух? Какви са вашите наблюдения на вярващ човек?
Тези храмове са строени почти едновременно. Докато четох за историята на „Света Троица“, четях и за тях. Това са енорийски центрове в новите бежански храмове след войните и всички са строени и с помощ от общината и държавата, впрочем и цар Борис ІІІ лично е сред дарителите, но най-вече с помощи от безбройни безименни дарители. Голяма част от документацията на тези храмове е за даренията. Някои от потомците на тези дарители и първооснователи все още са живи и имат ярки спомени от разказите на предците си. Познавам четвърто или пето поколение християни, които се черкуват в тези храмове. Виждам бебенцата им, които родителите заедно носят за молитва за пръв път на четирийсетия ден в храма. Виждам често кръщенета, все по-пищни и богати в последните години, неотстъпващи по блясък на сватбите. И си казвам, че дори тези хора да не стъпват често в храма, това, че толкова са се постарали да превърнат кръщенето в незабравим празник, е наистина прекрасно. Не можем да знаем кога и как Бог ще реши да ни напомни за Себе Си. Ние често Го пишем с малка буква и Го плюем, или се правим, че не съществува, но както се казва в един виц: „Атеизмът обикновено свършва с първата турбуленция в самолета“.
Храмът като пристан, като възможност в кризисните моменти да запазим човешкото у себе си, да запазим общението с Бога. Светът сега изживява един от своите трудни моменти, повече хора ли търсят пътя към храма днес, или все още у голяма част от съгражданите ни тлее онзи атеистичен скептицизъм, плод на тоталитарните времена?
Тоталитаризмът е оставил страшен отпечатък върху всички нас. Ние сме много объркани като личности и като общество. Виждам мои приятели, които се заявяват като атеисти, а същевременно на Задушница или при смърт на близък пишат послания, които са свидетелство за обратното. Което е съвсем очаквано, защото за Бога най-често се сещаме в моментите на трудности и изпитания. С всички ни е така. Страданието ни прави хора. От друга страна, миговете на големи успехи могат също да ни напомнят за Бога. Благодарността за прекрасните дарове в живота обаче е достояние на малцина, а струва ми се, че нищо няма да изгубим, ако започнем да се възпитаваме в тази благодарност. Впрочем евхаристията, причастието, означава благодарност. Все повече си мисля, че благодарността е най-важната дума. Тя вероятно е и сърцевината на всяка молитва. Сещам се за снимката на едно момченце на около пет годинки, което стиска в скута си кожени обуща. Снимката е от края на Втората световна война, а момчето е от оцелелите при Холокоста. Такава неземна благодарност има в цялото му изражение. Сещам се за сияещото от радост лице на моя приятелка при раждането на първото й дете. Това момиче беше готово да влезе и в огъня, за да има дете (горе-долу и така си беше) и макар че има огромен талант и заслужени успехи в професията си, тя без колебания винаги казва, че не я интересуват нито успехът, нито славата пред тази неземна радост да бъдеш майка. И нейното лице излъчва чиста благодарност. И макар че е от друг порядък, тук се сещам и за многото спортисти, които инстинктивно се прекръстват при успех. Сякаш те, които при състезания са на прага на физическите си възможности, имат по-силни сетива за чудесата, които прави Бог с нас. Изненадвам се, че хората на словото, които работят точно в териториите на Бога, толкова често и толкова силно се оказват поразени от атеизма. Ето това е голямото поражение от тоталитаризма. „Инженерите на човешките души“ забравиха кой е „баш майсторът“.
Продължават да ви вълнуват темите за влиянието на ДС в българската църква и за свещениците, станали жертви на тоталитарния режим. Нужно ли е повече изсветляване на тази проблематика, особено във времената на хибридна война и постистина, в които живеем?
Не само е нужно, а е задължително и е чудесно, че се повяват все повече трудове на тази тема. Освен епохалния труд на игумения Валентина Друмева, благодарение на която днес знаем за мнозина от изповедниците и мъчениците на вярата по време на комунизма, освен книгите на Стефан Чурешки, Вили Лилков, Калин Янакиев, освен публикуваните архиви, спомени, дневници, днес имаме и сериозните изследвания в тази област на Момчил Методиев, чиято най-нова книга за посегателствата на Държавна сигурност срещу Църквата ни излезе съвсем наскоро. Това е забележителен труд и за него трябва да се говори и да стига до колкото се може повече хора. За мен това е важно на първо място заради самата Църква, която само може да спечели от оповестяването на истината. В Църквата има великолепни примери за доблест, честност, а и за мъченическо следване на Христа, и колкото и Държавна сигурност да се опитва да унищожи и Църквата, и България, и всеки спомен за добродетелност и благородство, въпреки всичко не бива да губим надежда. Който каквото и да ни казва, подклаждайки собственото си или чуждото отчаяние, по-добре да помним как „отвръща на удара“ Фотев: „Не е измислица морето / и щастието съществува“.
Предполагам, че работата по книгата „Домът на бездомния“ е била увличащо за вас занимание, мислили ли сте за написването на книга и за някой друг храм?
Още веднъж благодаря за големия шанс да напиша тази книга. Бих се радвала, ако е интересна и за читателите. Не знам дали веднага бих започнала да пиша книга за друг храм, нямам чак такава самоувереност, но при всички случаи да пишеш за благодарността, любовта и срещите с Човека и Бога е дар, за който само може да се благодари. Благодаря на Бога за всичко и специално на вас и Портал Култура за поканата да поговорим за тези неща.
Людмила Миндова (1974, Русе) е завършила славянска филология в Софийския университет (1998), където по-късно защитава дисертация върху хърватския литературен барок (2006). Автор е на поетическите книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014), „Животът без музика“ (2016) и „Дървото на спомена“ (2020), която е номинирана за наградите на „Перото“ и „Иван Николов“. През 2017 г. е публикуван романът ѝ за времената на тоталитарния опит след Втората световна война и за възродителния процес – „Роман за името“. Миндова е автор и на две литературоведски книги: „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и „Другата Итака. За дома на литературата“ (2016). През 2025 г. излиза книгата ѝ „Ангелът на прехода”, посветена на нейната майка Свобода Стефанова. В превод на Людмила Миндова са публикувани редица книги на автори от бившето югославско пространство, сред които са Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Иван Херцег и др. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“ (БАН) и хоноруван преподавател към Факултета по славянски филологии на Софийския университет.
