Режисьорът Адам Маккей е експерт в глуповатите комедии а ла Уил Ферел, но е демонстрирал чувството си за хумор и в хапливата критика към финансовия свят „Големият залог“, 2015. Политикът Дик Чейни е известен на широката аудитория като вицепрезидент на Джордж У. Буш (2001–2009). После Маккей решава да напише и режисира „биографична справка“ за живота на Чейни и се получава един доста необикновен филм, който разобличава мъжа в сянка, дърпащ конците на президента и на американския политически елит, и стратег на инвазията в Ирак през 2003 г. „Вице“ (2018) съчетава биографичен сюжет и политическа сатира, но благодарение на стила на разказване се превръща в любопитен хибрид между забавление и обвинителен акт срещу политиците, които се опияняват от властта, отказвайки да поемат лична отговорност за действията си.
Структурно Маккей разделя историята на две части – буквално, тъй като в средата на филма започват да текат финалните надписи… Първата е за алкохолизирания работник Дик, който се проваля като студент в Йейл и е заплашен от амбициозната си приятелка Лин, че ако не се вземе в ръце, ще си остане завинаги в Каспър, Уайоминг. После увлечен от честолюбието на съпругата си Лин, Дик стига до Белия дом като стажант при републиканеца Доналд Ръмсфелд, с когото заедно растат в обкръжението на президента Дж. Форд. През 1978 г. става конгресмен, най-вече благодарение на харизмата на Лин Чейни, през 1989 г. е назначен за министър на отбраната, а през 1995 г. се отказва от идеята да се кандидатира за президент… защото по малката му дъщеря е гей. Оттегля се от политическия живот, отива да живее в идилична къща в провинцията и… филмът свършва.
„Вице“ си има задкадров разказвач, когото виждаме от време на време в кратки визуални вметки – много необикновен избор, както се оказва на финала, та именно този разказвач ни уведомява, че мотивацията за изборите, които прави Дик Чейни, може и да е малко по-различна от действителната и „не можем да знаем дали нещата са се случили точно така“, което е хитър ход на сценариста режисьор да ни подскаже, че гледаме неговата собствена гледна точка за развоя на събития, чийто краен резултат е факт. Тук започва същинският филм. Сред цитати от Шекспир (в цялостния образ на Лин Чейни има доста от лейди Макбет), чудесни алюзии с риболов (за въдицата хвърлена на Джордж У. Буш), изграждане на онагледяващо табло за лобитата на Чейни в администрацията на Буш по подобие на встъпителното конструиране в „Игра на тронове“ и изброяване на престъпленията срещу човешките права като ястия в ресторантско меню, проследяваме задкулисния възход на Дик Чейни, борбата му за разширяване на правомощията на президента и нарастването на собствения му „обсег на действие“ като вицепрезидент. Чейни мечтае да стане крал, Буш е марионетка, в обявената „война срещу тероризма“ след атентатите от 11 септември ограничаването на човешките права води до прилагането на зловещи мъчения, а кампанията за набеждаване на конкретна държава за виновник – „Изглежда е време да превземем Ирак“ – съдейства индиректно за създаването на ИДИЛ…
На пръв поглед „Вице“ е архетипен проект в надпреварата за Оскарите: сюжет, който позволява на Америка да се изправи срещу лошите си навици, като в същото време приема популярната форма на биографичен филм, има престижен актьорски състав и предоставя забележителна възможност за физическа трансформация на блестящия Крисчън Бейл (почти неузнаваем под грима, той видимо се забавлява със сатиричната реконструкция на образа на Дик Чейни). В действителност обаче, включвайки на пълна скорост склонността си към сценарни фантазии, саркастични диалози и закачлив цинизъм, залагайки на чудесни актьори като Ейми Адамс и Сам Рокуел (няма друг такъв Дж. У. Буш!), Адам Маккей създава драма със задъхан ритъм, формална изобретателност и остра ирония, за обикновен човек, който в контакт с политиката неумолимо се превръща в чудовище.
От създаването на Fox News и експлоатацията на консервативните медии, до политическите машинации, много съвременни американски обсесии си дават среща във „Вице“ – истински памфлет срещу Дик Чейни, успял тихомълком да се превърне в най-могъщия човек в САЩ и допринесъл за налагането на нов световен ред, чиито последици все още усещаме. Наясно с невъзможността да направи филм, който е напълно правдив и безпристрастен, Адам Маккей не се колебае на моменти да разрушава реалността без предупреждение (с различни формални решения), тласкайки ни в тоталния абсурд. С отстранение и насмешка, поставяйки определени политически факти в перспектива, „Вице“ предлага радикална гледна точка и ловко жонглира между метафори, карикатурни образи и опити за равносметка, между необходимостта на Дик Чейни да контролира собствения си живот и желанието му да притежава абсолютна власт, а епилогът, с взаимоотношенията във фокусната група, лаконично обобщава ситуацията в съвременното американско общество.
