„Бих желал да напиша една книга, в която да се видя гол-голеничък, душевно и физически, себе си и всички около мене. Не би се намерил издател, който да я напечата обаче“.
В последните дни от живота си, на 14 ноември 1967 г., 77-годишният Чудомир пише в дневника си: „Сърцето често е в несъответствие с разума. Това е съпружеска двойка, която не може нито мирно да съжителства, нито да се раздели“. Тези думи го разкриват като човек, който възприема твърде драматично и външния свят, и своя вътрешен душевен мир. Но както ще видим, те са своеобразно мото на целия двайсетгодишен период, описан по дни в неговия дневник. А вероятно можем да ги отнесем и към по-младите му години.
„Ако искате да познавате писателите, четете техните книги“, пише Макс Граф, музиколог и лаик-психоаналитик, баща на първото дете, психоанализирано от Фройд. Бих добавила: и техните дневници и архиви. Чудомир пише своя „Дневник“ в продължение на 20 години – от 1947 до 1967 г. Започва го на 57-годишна възраст, тъй че животописът обхваща зрелите му години. Тези изповеди, писани без страх да се разголиш и да покажеш открито съкровените си чувства и мисли, са всъщност психографско свидетелство на един смел човек и творец. Защото какъв би могъл да е човекът, избрал да се нарича Чудо-мир, оповестявайки сякаш на света желанието си да учудва? Или сам да се учудва, да се възторгва и вдъхновява, да изостря до край сетивата си за чудото на света, за чудото-живот. Името носи и скромност, съмнение в собствените достойнства, и заедно с това ясна представа за качествата на приносителя си. В дневника ще намерим регистрирани чувства и мисли и в двете крайности – от притихналото възторгване пред света до депримиращото усещане за безсмислието на живота. Но в чий живот не е така, с кого от нас не се е случвало да се люшка в този широк диапазон? Това, което отличава Чудомир, е безпощадната му правдивост към себе си и проницателната рефлексия за заобикалящия го свят.
Но какво кара този творец, боравещ тъй талантливо с четката и словото, да започне писането на дневник, да снеме толкова решително маската, която надяваме в ежедневието, и да разголи безпощадно душата си? Да има смелостта да се разкрие като уязвим, да сподели своята ранимост? Ясно е, че за това се искат душевна сила и честност към себе си и другите. Още през август 1947 г. Чудомир пише: „Бих желал да напиша една книга, в която да се видя гол-голеничък, душевно и физически, себе си и всички около мене. Не би се намерил издател, който да я напечата обаче“. Подобно желание се доближава плътно до психоаналитичния подход, тъкмо психоаналитичното провиждане сваля маските и разголва човека пред него самия и пред света.
Фройд заявява нееднократно, че общуваме чрез фасадите, които издигаме и зад които се крием, и се опитва цял живот да развенчае както своите, тъй и общочовешките илюзии. Чудомир цитира Фройд, който казва, че „има толкова малко стопроцентова истина, колкото и стопроцентов алкохол“. Този сърцевед, описващ тъй талантливо „нашенците“, знае колко многолика е човешката душа, колко неизчерпаеми са нюансите на чувствата в този далеч не черно-бял свят. В януарските записки от 1950 г. Чудомир отбелязва: „Познай себе си! Хубаво го измислили старите, но никой не се е сетил да ни посочи пътя, начина, по който да се познаем“. А в скоби е добавил: „Това го има някъде из Чеховите разкази“.
В дневника си Чудомир регистрира всекидневно своето люшкане от висотата на еуфорията до дъното на депримиращите чувства. Веднъж споделя: „Най-хубавите ми часове са били тия, в които съм чел някоя хубава книга“, а друг път пише, след вестта за смъртта на свой съученик, че няма да мине много време и той ще го намери на „оня свят“. Още по-мрачни стават краските, когато на рождения си ден същата година писателят изненадва с категоричността си: „На този ден през 1890 година майка ми е направила голяма грешка, като ме е родила“. Тук можем да си припомним твърдението на Фройд, че животът ни не е кой знае каква ценност, но нямаме нищо друго на този свят. Екзистенциалните търсения и въпроси, които никой век не разреши, стоят с особена острота пред писателя и художника Чудомир.
През юли 1950 г. го избират за председател на Комитета за мир. Това става повод за много от неговите размисли, на едно място освен за гражданския и политически смисъл на тази позиция, той размишлява и върху философското значение на лидерството. Драматизмът на личността му ясно отеква в думите: „Как можеш да ръководиш хора ти, който себе си не можеш да ръководиш, който се смяташ в безпътица по рождение“. Тук отново ще се доверим на психоаналитичната трактовка. Фройд разбуни света със своята теория за несъзнаваното /То/, съзнаваното /Аз/ и Свръх-Аза, за преливането им едно в друго и липсата на категорична граница между тях, както и с настояването си, че несъзнаваното играе много важна роля в нашия живот. Известен е неговият постулат, че „Азът не е господар в своя дом“, че „той прилича на ездач, който е управляван от несъзнаваното и Свръх-Аза“. Тук неминуемо изниква въпросът – това ли е наистина писателят Чудомир, който ни весели със своите „нашенци“, не са ли този драматизъм и песимизмът проява на една винаги съпътстваща го меланхолия. В произведението си „Траур и меланхолия“ Фройд прави следния извод: „При траура беден и пуст е станал светът, при меланхолията такъв е станал самият Аз“.[1]
През всички тези двайсет години на зрелостта си Чудомир се съмнява в своя талант, в творческите си сили. Това проличава ясно от споделеното още през октомври 1949 г.: „Аз никога не съм вярвал в способностите си, но сега почнах съвсем да не вярвам“. И заедно с това продължава: „При все това ще работя. Да чета, пописвам и порисувам, това е смисълът на живота ми“. На следващия месец добавя: „Забравям, а ми се работи, работя, въпреки че не съм доволен от всичко, което пиша или рисувам“. Тази свръхотговорност и свръхпрецизност съпрововожда целия му живот на творец.
Две години по-рано, през 1947 г., писателят, който е впечатлен от книгата на Петър Мутафчиев „История на българския народ“, цитира следния пасаж: „Един арабски писател Ибн-Фадран разказва, че когато виждали в средата си някой човек, който особено се отличава от другите по кадърност и по ум, казвали, че повече му приличало да служи на Бога и поради това го обесвали на някое дърво. Тоя начин да изпращат на оня свят своите одарени люде произтичал у прабългарите от вярването, че Бог има нужда от подобни избраници, за да управлява чрез тях света“. Вижда се, че това народпсихологическо проникновение впечатлява дълбоко Чудомир. Той си записва целия пасаж, очевидно потресен от наклонността на народа ни да обрича по-издигналите си люде. Можем да отидем и по-натам – не е ли и самият той от онези одарени люде, чиято по-издигната глава се опитват да снижат с уравниловката на социокултурните процеси. Тогава не е странно защо този одарен творец живее непрестанно с чувството за неосъщественост.
Поредното депримиращо признание е от 1949 г.: „Отново заживявам с мисълта, че не съм никакъв писател и художник. Аз съм един повърхностен човек, който дращи по кората на нещата и никога не ще стигне до сърцевината им“. Какво иска да провиди Чудомир, до какви истини и сърцевина иска да стигне? Все тази неудовлетвореност, „все туй копнение в духа“. Трудно се живе с подобна безпощадност към себе си. Питала съм се, ако Чудомир бе живял и творил в столицата, а не в котловинния Казанлък, дали щеше да изпитва тези тъй дълбоки съмнения. Знае се, че в началото на миналия век целият ни културен елит идва в София от т.нар. провинция. Чудомир остава верен на родната Турия и на Казанлък и с делото си превръща този град в един малък духовен център. Той избира по-трудното: да стърчи над средното ниво и уравниловката, но заплаща това скъпо – с душевните си пропадания.
Още през 1947 г., верен на навика си да се вглежда дълбоко в себе си, писателят декларира безхитростно: „В себе си виждам много недостатъци, които имаха и моите родители. Петдесет и седем години ги виждам, мразя ги, боря се с тях и не мога да им надвия“. Тук отново се налага паралела с психоаналитичния подход. Какво правим в кабинета на терапевта – следвайки свободните си асоциации, говорим напълно откровено за своята природа. С убеденост можем да кажем, че дневникът на Чудомир е всъщност неговата психоаналитична работа, неговата асоциативна мъчителна среща със себе си, неговото изправяне срещу чувствата. И още един паралел – Фройд прави подобно разголване пред света още в далечната 1900 г. с книгата си „Тълкуване на сънищата“. В по-късните си трудове той неведнъж припомня, че е бил напълно откровен – риск, който не всеки може да поеме. Дневникът на Чудомир включва неговите сънища наяве – било по-завоалирано, било буквално. Той също поема риска на себеразголването.
Записаното две години по-късно, на 24 август 1949 г., показва, че вътрешната борба продължава: „…един опит за композиция, но се уплаших от себе си. Колко много съм забравил от туй, което знаех. Написах и един хумористичен доклад за траките, но не посмях да го прочета пред студентите. Все неможене, все страх, все съмнение в силите“. Наред с тези съмнения Чудомир изповядва и друго кредо. Още в първата година, когато започва да води дневника си, той вписва цитат от Толстой: „Леко пишат само бездарните, лишените от самокритика хора и още по-леко графоманите“. По-късно, през септември 1949 г., е удостоен със сребърен орден на труда, за който отбелязва лаконично: „Доста хубав в своята простота“. Дори и това признание не променя ниската му самооценка.
Чудомир е реалист по отношение на времето, в което живее. Той смята, че култът към личността е чужд на реализма на българина и признава, че всичко това му „причинява известна досада“. Не скрива, че мъчно пише на свободни теми, че непрекъснато го ограничава руслото на единопартийността.
Скептик и хуморист по природа, Чудомир непрекъснато напипва фалша и налепостта от вкарването на българския селянин в кооператива: „…За другото, опакото в управлението никой нищо не казва. А там пъка, гъмжи от хумористични сюжети и то тъкмо за мене. Най-хубавият сюжет, другари, според мен е: „Ганчо строи социализъм!“. Няма да е пресилено да кажем, че в тези времена, когато политическата дейност е задушила културно-просветната работа, смехът спасява Чудомир от драматичните му душевни пропадания.
Как се развива неговото разбиране за смеха през тези двайсет години, в които пише своя дневник? На 19 април 1947 г. Чудомир си записва няколко разсъждения за хумора от бележити творци. Още тогава прави равносметката, че създаването на хумористична творба е тъжно занимание. Цитира Киркегор и неговите думи, че „хуморът е двулицев Меркурий, който с едното си лице се смее на плача на противоположното лице“. Видно е, че харесва и Гоголевата безкомпромисност: „Да се смееш над собствените си недъзи е повелителна нужда на чистата съвест“. А също и Пушкин: „Хуморът и сатирата за обществените недъзи са като упойката и хирургическият нож за гангрената“. Още преди това – през февруари 1947 г., споделя впечатленията си от Подвързачов (на доста места в дневника си Чудомир споменава Подвързачов) и неговата печална самоирония: „Едно разбрах с положителност на този свят, че навсякъде може и без мен“. По-късно през същата година записките сочат, че чете и безспорния теоретик на смеха – Бергсон.
През 1951 г. Чудомир споделя, че е преуморен от колективни дела, от самодейност и журита. „Никому да не е чудно, ако умра, заседавайки някъде“, пише той в дневника си. Още преди четири години е изрекъл метафорично: „Календарът пъшка от празници“. И всичко това трябва да се отрази от народната власт с агитки и приветствия. Затова, когато го подканят да изобрази народния подем, тъй като имало оскъдица откъм весели материали, той пъшка, както би изпъшкал някой от героите му: „Знам, знам – хумор е то, не е речи по площадите – мъчно нещо е“. На картина от разказите му прилича и един пасаж от май 1951 г.: „Много често превалява дъжд. Земеделците са се омърлушили. Нивите са налягали. От утре започва панаирът в града, вече са издигнати много парцаливи бараки, люлките се люшкат, дойде и циркът“. Написана през следващия месец, още по-метафорично и саркастично звучи забележката: „Свършила се е червената боя. Цапаха, плескаха де щяло и де не – сега няма ни кармин, ни цинобър, ни на прах, ни акварели, ни нищо“.
Струва ми се, че в пълна мяра можем да отнесем към Чудомировите размисли едно твърдение на Фройд, изречено още през 1927 г.: „Главното е намерението, което хуморът постига, все едно дали е насочен към собствената си личност или към чужди лица. Той иска да каже: виж, ето това е светът, който ти изглежда толкава страшен. Детска играчка, нищо по-лесно от това да се пошегуваш с него!“[2]
Колкото и тъга да има в Чудомировия хумор, видно е колко жизнелюбива е въпреки всичко нагласата му за света. През 1957 г. той си записва думите на Шамфор: „Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж“. Проследявайки дневника, ще видим още как в зрелите си години, през 1963 г., Чудомир споделя убеждението си, че сатирата е един от най-трудните жанрове.
Той страда от дребнотемието. Говори за „временце“ и „хорица“. Сравнява събранията с панаир. Неколкократно пише, че животът му е минал все в „преходен период“. Добре знае, че безкомпромисните не живеят дълго, че леко пишат само бездарните, че човешката суета е всъщност една комедия. Когато през 1953 г. му предлагат контрактация да напише комедия, макар и едноактна, той отговаря, че да напишеш комедия не е шега работа. Все тази негова самовзискателност и чувството, че не е голям творец. Това чувство го съпровожда през всички тези двайсет години, през които споделя в дневника си и катадневните битки, и житейските си прозрения.
Идва и последната 1967 година. През февруари надеждата за живот го кара да напише: „Почнах да вярвам, че ще дочакам да ям прясна коприва. Дано дочакам и черешите“. Предстоят му няколко месеца на борба за живот. Все по-често го спохожда споменът за родната Турия. Песимистичното „Моля се да умра“ от края на предходната година, отстъпва пред жизнелюбието. Но през декември 1967 все повече се замисля над това да си помогне сам. Може би природните сили неслучайно са дарили човека с възможността да си помогне сам при отхождането от тоя свят. Фройд също си помага сам, когато решава да го напусне.
Чудомир, бащата на незабравимите и колоритни „нашенци“, си отива от този свят седем месеца, след като е написал на 12 май 1967 г.: „…Раздадох си смеха на хората и на мене не остана нищо“.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.
[1] Зигмунд Фройд, Траур и меланхолия, вж. Зигмунд Фройд, 4 основни текста. С:, 2018, с. 22.
[2] Зигмунд Фройд, Хуморът, вж. Зигмунд Фройд, Естетика, изкуство, литература. С:, 1991, с. 567.
