1
2744

ЧУЖДЕНЕЦЪТ ОТ БИБЛИЯТА

wiesel1

Можем да се запитаме защо появата на чужденеца в Библията е свързана с обещание. И защо е част от Завета? Кой е чужденец? Как се става такъв? И какво трябва да направиш, за да престанеш да бъдеш чужденец?

„Един голям теолог на нашето време”. Така кардинал Жан-Мари Люстиже озаглавява свой текст, посветен на Ели Визел, изтъквайки, че творчеството на този голям еврейски писател и Нобелов лауреат за мир (1986) е всъщност неотделимо от неговата съдба, свързана с Аушвиц и оцеляването му от Холокоста.

Ели Визел е роден на 28 септември 1928 г. в Сигет, Румъния, в религиозно еврейско семейство. През 1940 г. Сигет е присъединен към Унгария, а през май 1944 г. всички евреи от града, включително и семейство Визел, са депортирани в Аушвиц, където загиват майка му и неговата сестра. Ели Визел заедно с баща си са преместени в Бухенвалд, където неговият родител умира от болести и изтощение. През април 1945 г. съюзниците освобождават затворниците от Бухенвалд и Ели Визел заминава за Париж. Научава френски, следва философия в Сорбоната и започва да работи като журналист. От това време е и решението му да пише на френски, въпреки че първата му книга излиза на идиш в Аржентина. Заминава през 1955 г. като журналист за Ню Йорк, а от 1962 г. става американски гражданин, като в последните години започва да пише и на английски. През 1958 г. излиза на френски език романът му Нощта (бълг. издание на „Сиела” 2003 г.), с предговор на Франсоа Мориак, който му носи световна известност. Следват Зазоряване (1960) и Денят, 1961. Посещава СССР през 1965 г., за да проучи съдбата на евреите там, в резултат на което се появява книгата Евреите на мълчанието (1966), в която призовава международната общност да подпомогне емиграцията на съветските евреи. Бил е дългогодишен преподавател в университетите в Бостън, Йейл и Джорджтаун. В периода 1980 – 1986 г. е председател на американския Мемориал на Холокоста. Известен е с обществената си дейност, а от юни 2010 г. е сред инициаторите на международната кампания в подкрепа на Михаил Ходорковски. В края на 2012 г. беше обявено, че Ели Визел и Барак Обама пишат съвместна книга. Предложеният тук текст L’étranger de la Bible е от книгата Paroles d’étranger, Paris, Seuil, 1982.

 

Чужденецът от Библията

 

Една нощ или един ден, текстът не го уточнява, Авраам имал видение. Бог му потвърдил обещанията Си: той ще има наследник, пътят му на земята не ще бъде заличен, нито забравен; цялото човечеството ще гледа бъдещето през неговите очи.

Авраам: първият от една редица, основател на народи. Първият, вдигнал глас срещу мрака и неговите идоли, първият, който заявява, че Бог е Бог, сиреч, че задачата на човека е да бъде човечен. След него историята ще има различен ход: нищо не ще бъде както преди.

Погледни небето – казва Бог – и изброй звездите, ако можеш ги изброи; толкова ще бъдат твоите потомци.[1]

И все пак Авраам изпитва безпокойство, породено от неговите съмнения. Бог му обещава тази земя, но Авраам изисква доказателства: по какво ще позная, че ще я владея?[2]

Тогава Бог го кара да извърши доста странен ритуал: Авраам взима тригодишна телица, тригодишна коза, тригодишен овен, гургулица и млад гълъб, разсича ги наполовина и слага една част срещу друга, само птиците не разсича. Налитат върху труповете грабливи птици, но Авраам ги разпъжда. По залез слънце го наляга тежък сън, обзема го ужас и голям мрак. Тогава Бог му казва:

Знай, че твоите потомци ще бъдат пришълци (чужденци) не в своя земя, ще ги поробят и ще ги угнетяват четиристотин години; но Аз ще съдя народа, който ще ги пороби; след това те ще излязат (за насам) с голям имот[3]

Междувременно слънцето се скрива и настъпва пълен мрак. Авраам вижда как дим, като че от пещ, и огнен пламък преминават над разсечените животни. И Бог сключва завет с него: На твоето потомство Аз давам тая земя, от Египетската река до голямата река, река Ефрат[4]

Този алегоричен и смущаващ пасаж привлича вниманието ни, защото съдържа за първи път термина „чужденец”. Разбира се, Адам (а не Авраам) е първият чужденец в Историята – пред Ева и особено пред Бог, който го зове и търси – Ayekha (Где си?[5]). Адам има типичния рефлекс на бежанец: той бяга, крие се, иска да остане невидим.

Ала Авраам е първият, който научава думата „чужденец”: неговите потомци ще бъдат чужденци на чужда земя. Уведомление, което Авраам получава, докато си е още у дома, в земята, която Бог е отредил за децата му и техните потомци. Другояче казано: Авраам се намира в обетованата земя, когато Бог му казва, че един ден неговите потомци ще бъдат изгнани и третирани като жертви от угнетяващи ги народи.

Можем тогава да се запитаме защо появата на чужденеца в Библията е свързана с обещание. И защо е част от Завета? И още: какво е точното значение на думата чужденец? Кой е чужденец? Как се става такъв? И какво трябва да направиш, за да престанеш да бъдеш чужденец?

Човекът е по дефиниция чужденец: идващ от никъде, той се потапя в свят, който е съществувал преди него и ще съществува след него; свят, който изобщо не се нуждае от него.

Чужденец, той прекосява съществуването, съпроводен от други чужденци, които обича, завижда им или ги мрази; дадено му е да се сближи с другите единствено за да измери разстоянието, което завинаги ще го отделя от тях; те са заедно, но не са подобни.

Защото съществуват три категории чужденци:

Първият чужденец е неутрален, над тълпата, безразличен, почти отсъстващ. Един християнски моралист от XIV в. би трябвало да е имал предвид него, когато е съветвал: „Нека поведението ти на земята да е това на чужденец или пътник, когото светските дела не засягат”.

После имаме чужденеца, който подбужда, стимулира, който стъписва: достатъчно е да се яви и обществото, закостеняло в привичките си, грейва. Опитвате се да го впечатлите, да го очаровате, да съществувате за него. Той е положителният, добър, творчески чужденец. Чрез появата си ви помага да се превърнете в изпъната струна, а не в откъсната и повехнала клонка. Той е живописен персонаж, носител на тайна. Поетът вагабонт. Той е принцът на върха на славата и на богатството си, както и мъдрецът в своята зрялост: това е зовът на бурята, която ще се стовари върху вълните.

Третият, това е враждебният, ако не и ненавистен чужденец: той извиква страх, отказва да се разкрие. Той иска да вземе, не да даде. Злосторен по своята същност, той прониква в настоящето не за да го обогати, а за да го накърни и принизи. Негови средства са ненавистта, коварството, подозрението. Затворен в себе си, той се ненавижда и иска да приличате на него. Гневът му не стихва, освен ако не ви стъпче с крака в калта. Това е окраденият крадец, който иска да краде отново, пропусналият жертвата си убиец, който вярва само в смъртта, и то във вашата смърт. Това е маскираният палач, който сее смут. Това е врагът.

Откриваме тези три категории в Библията. Преди да ги проучим отблизо, нека само отбележим, че проблемът, който поставя чужденецът, е от най-съществените през този век – и може би през всички векове.

В наши дни човекът е обзет от усещане за провал и изолираност, макар то да се опровергава от целия му технологичен триумф. Чувство на отчуждение, на безполезност, на абсурд: човекът се чувства изпразнен, отчаян, чужд на света и на самия себе си; между аза и неговото съзнание има разрив, а не комуникация. Каквото и да прави, човекът е осъден, прокуден. Принуден да странства, той, в края на краищата, забравя началната си отправна точка. Откъдето идва и неговата болезненост и депресия: той се чувства „никъде” у дома си. И вече не иска да търси: всичко е изпробвано, всичко е казано. Всичко е преживяно.

Ето защо той се съмнява във всичко: неспособен е да обикне и да откаже любовта, да се определи като смъртен сред смъртните, да предложи или приеме помощ. Той се съмнява в собственото си съществуване: сигурен ли съм, че живея живота си? Ами ако живея участта на другиго?

Тогава започва да използва наркотици, доближава се до смъртта и лудостта; бива привлечен от мистицизма, нихилизма, насилието и ненасилието; той върши каквото и да е, заедно и срещу когото и да било, за да се разтърси, да се пробуди, да се включи в мрежа от приятели, да участва в някакво човешко дело: да живее пълноценно, интензивно. Ето защо има толкова мъртъвци зад нас и около нас, за които мислим и с които сме съпричастни. Защото е по-добре да принадлежиш на мъртвите, отколкото на нищото. Мьорсо, чужденецът на Камю, убива може би за да почувства, че живее. По-добре е да усетиш наказанието, отколкото да го избегнеш. По същата причина хора се отдават на смъртта. Убиецът и жертвата съществуват един за друг по един и същи начин, в едно и също време, обвързани от едно и също деяние. За осъдения палачът не е чужденец.

За евреина този проблем е особено тревожен. Причините са очевидни. Още от началото, с някои изключения, той е чужденецът. Преследван, гонен, той предизвиква омраза, каквато се изпитва към всички, които не принадлежат към клана, към племето. Ето защо антисемитизмът е барометър, който надхвърля еврейския въпрос. Човечността на една национална или етническа общност се измерва чрез нагласата й към чужденеца евреин, тоест към Евреина.

Познаваме тази нагласа в редица страни. Но… каква е еврейската концепция за чужденеца? Какво е съждението, което еврейската традиция има спрямо някой, който живее навън, от другата страна или редом с общността на Израил? Казано още по-конкретно – какво мисли един евреин за някой, който не е евреин?

Чужденците – езичниците – от Библията нямат основания да се оплакват. Евреинът е по-скоро благосклонен към тях, нека го признаем. Амалик[6]? Това е едно изключение: става дума все пак за врага, който е искал да унищожи, да изтреби до крак и последния евреин. Другите, като цяло, са представени вълнуващо. Исав много повече от брата си извиква състрадание, Исмаил – също. Фараонът: въпреки злото, което причинява, не успяваме да го намразим истински. Впрочем Бог не го иска от нас. А Бог е този, който дърпа конците, той „ожесточава” сърцето на Фараона. Клетият Фараон: играчка на Бога и жертва на евреите. Друго недоразумение: Валаам[7], „пророкът”, който не успява да прокълне Израил; той композира фрази, поеми, с които иска да каже зло за еврейския народ, а накрая казва добро: как да не съчувстваме на мъката му?

Което означава, че всички тези езичници са ни наистина близки и те са интегрирани в библейския пейзаж: всеки притежава име, функция, собствена участ. Трудно е да ги възприемаме като чужденци.

Какво или кой е чужденец? В Библията откриваме различни негови наименования: Guér, Nokhri и Zar. Тези три понятия претърпяват драматична промяна в талмудическата литература.

Guér и Nokhri в библейски контекст обозначават едно юридическо и географско положение, докато Zar възниква на полето на духовните и религиозни възгледи. Другояче казано: първите два термина имат профанно приложение, докато третият предполага сакралното.

Guér живее сред нас: на еврейска земя, в еврейска среда и обкръжение; той не е приел юдейската вяра, но се съобразява с нейните обичаи и зачита нейните ценности. Неговите приятели са евреи, неговите клиенти също, неговите снабдители, неговите събратя, неговите съседи: той не е като тях, но е част от тяхното общество.

Nokhri, обратното, е Guér, който държи да остане различен, затворен в самия себе си. Докато Guér се приспособява и дори понякога свободно се асимилира, Nokhri иска да е чужденец. Той не е враждебен – не е като Zar например – но не е и от нашите и държи това да се знае.

Следователно еврейската традиция е безкрайно по-доброжелателна към Guér и дори към Nokhri, който, в края на краищата, не е враг, но е извънредно суров със Zar.

Привилегирован персонаж, Guér е един вид избраник. Ние сме длъжни да му засвидетелстваме любов и разбиране. Забранено е да отблъснеш Guér, да го оскърбиш, да му причиниш вреда; трябва да му помагаш дори в по-голяма степен, отколкото на всеки друг гражданин, и то не само да го подкрепяш, но и да го разбираш, да го накараш да почувства, че е добре дошъл; трябва да го обичаш. Терминът Veahavta (и ще възлюбиш) се използва на три пъти в Писанието: ще възлюбиш твоя Бог, ще възлюбиш твоя ближен и ще възлюбиш Guér, чужденеца.

В дългосрочен план това минава в обсесия. Напомнят ни го още и още, по какъвто и да е повод: Guér е специално същество, толкова специално, че заслужава безрезервно внимание и отдаденост. Казват ни и ни повтарят защо: Ki Guerim hayitem beeretz mitzraim – самите вие бяхте чужденци в Египет, както Авраам го бе провидял във видението си. Поука: не правете на другия онова, което са ви направили, бъдете различни. Страдали сте толкова много като чужденци по причина на другите? Бдете другите да не страдат по причина на вас.

Стига се дотам да ви предпишат да се съобразявате с чувствителността на Guér: не трябва той да усеща състоянието си на Guér. Множество еврейски закони се прилагат за него: тези за Шабат и за Йом Кипур, които засягат семейните отношения. Както и тези за Пасха, при условие че предварително склони да се обреже. Трябва да се направи всичко, за да не се почувства той изолиран, белязан, в някакво гето.

Guér е обичан до такава степен, че с времето терминът започва да означава обръщенец, прозелит. Guér ще започне да означава Guértzedek, праведен обръщенец, или по-скоро обръщенец към праведността, някой, който иска да стане част от нашия народ не поради повърхностните основания за удобство или благосклонност, а поради дълбокото убеждение, че въпреки неговото страдание или по причина на него юдаизмът е обвързан с вечното търсене на човешката истина и на справедливостта.

Ето защо в Талмуда – където ни учат да обезсърчаваме кандидатите за обръщане, защото мисията на евреина не е да юдаизира света, а да го хуманизира – Guér е обречен на щастие. Покриват го с почести и с отличия, отредени са му всякакви блага. Нищо не му е отказано. Стига се дотам да се заяви първенството му спрямо нас: Бог изглежда, че го предпочита пред нас. Обяснението на рави Шимон бен Лакиш: чедата на Израил са приели Тората по принуда, понеже са видели светкавиците и са чули грохота им, докато Guér, чужденецът обръщенец, идва към Бога и идва към нас без външен натиск, в порив на свобода и признателност.

Неговата позиция в Библията е равна на тази на левит, до степен, че самият Мойсей намира за нужно да протестира пред Бога: как да сравним Guér с левит? С какво Guér е заслужил тази почит? И Бог, в защитата Си, използва аргумент, според който Guér не е движен от интерес:  Пред целия ти народ ще направя чудеса, каквито не са станали по цяла земя и у никой народ; и ще види целият народ, между който се намираш ти, делото Господне, защото страшно ще бъде онова, което Аз ще сторя за тебе.[8] Докато Guér, чужденецът, не се нуждае от всички тези знаци и чудеса: без да е призован, той съблюдава Закона.

Ето защо той заема толкова висока позиция в еврейската социална и духовна система; нашите корени се смесват и обединяват: Guér успява да осъществи това, което сам Бог не може – нито иска – да предприеме: той променя миналото си.

Нещо повече, всеки Guér може и трябва да се позовава пряко на Авраам – първия Guér, първия прозелит, баща на всички, които ще последват неговия пример, първия евреин, почувствал се чужденец далеч от страната си, който е бил третиран като такъв в странстването си от страна на страна, от едно общество в друго, от една култура – в друга.

Guér ще има и окончателната привилегия да въплъти живата връзка между хората и техния Спасител: Месията, сина Давидов, който ще бъде потомък на една жена обръщенка – Рут.

Човек, чиито предци са били номади, а еврейската история и традиция ще увенчаят някой ден като цар и месия: ето най-голямото от признанията, което по този начин отдаваме на онези, които смятаме за чужденци сред нас.

Особена нагласа, защото, както казахме по-горе, в човешки и социологически план чужденецът е някой, който ни препраща към непознатото, забраненото и заклейменото; той съблазнява и привлича, ранява и си тръгва. Това е някой, който идва от място, което никога не сте посещавали и никога не ще посетите, изпратен от злосторни сили, осведомени за вас повече, отколкото вие за тях, които ви мразят заради онова, което сте, или чисто и просто, защото живеете, дишате и се надявате.

Чужденецът представлява това, което вие не сте, онова, което, не бидейки като него, вие не бихте могли да бъдете. Между него и вас всеки контакт изглежда невъзможен освен страха, подозрението, отблъскването.

Чужденецът, това е другият. Вашите закони и вашите спомени не го засягат: нищо не го задължава да ги спазва или да им се подчини; неговият език не е вашият, както и неговото мълчание. Той е пратеник на насилието и злото. Или на смъртта. Няма съмнение, че той идва от другата страна.

Ето защо обичайно го отхвърлят, изолират и осъждат. На страха, който той вдъхва, отговарят с терор.

А това е скитникът, търсещ къде да подслони глава, веселякът, просещ хляб и вино, болният, умоляващ селото да не го праща при прокажените, просякът, търсещ някое приветливо лице, беглецът, следван от размирици, лудият, преследван от сенките, принцът, който си търси приятели: независимо дали търси утешение или прошка, чужденецът е прогонван или обезвреждан. Такъв е законът на племето: то иска да си остане единно, чисто, затворено в себе си. Непознатият само смущава, обърква правилата, подрива установения ред. Решението? Трябва да се изтласка чужденецът. Или да се елиминира. А най-добре е той да се екзорцира. В някои от така наречените еманципирани или цивилизовани общества му позволяват да се интегрира, да се асимилира. Това му се предписва. Или, за да оцелее, той трябва да се обезоръжи, да се разсъблече, да се трансформира. Той може да остане, дори да живее уютно, ако се откаже от името си, от предишната си участ, от миналото си, с една дума, от своята идентичност: един евреин например трябва да стане християнин, мюсюлманин, комунист или космополит или какъвто и да е друг. Предоставя му се възможността да живее – дори да живее щастливо – при условие че се подчини на неизбежните местни обичаи, тоест да се промени, да се подложи на един вид метаморфоза. Искате да бъдете от нашите: бъдете като нас. Бъдете нас.

Съществува и друг метод, по-радикален, изобретен от нацистите. По време на тяхното господство страхът от чужденеца, омразата към чужденеца достигнаха краен предел.

Някои сред нас все още си спомнят за това: присъствието на чужденеца извикваше у нацистите расисти атавистични фрустрации, първична ненавист. В техния фанатизиран Райх социалната асимилация, религиозната и културна асимилация престанаха да бъдат валидни възможности. Преди да изчезне, чужденецът трябваше да бъде измъчван, обезобразяван, сведен до нищо, унижаван. По-жестоки от варварите през Античността, нацистите държаха да дехуманизират своите жертви, преди да ги убият: те свеждаха чужденеца до състоянието на обект.

Само ислямът – религия и култура, вкоренени в пустинята – се показва по-гостоприемен към чужденците. За хората от пустинята глътка вода или място на сянка не се отказват на никого. Толерантен към индивидите в човешки план, ислямът обаче не е такъв към общностите в религиозен план. В крайна сметка ислям означава подчинение. Често чужденецът в исляма трябва да се подчини или да умре.

Чужденецът като суверенно същество може да бъде открит най-вече в юдейската традиция. Разбира се, той е за нас непознатият, но неговото въздействие над нас се обяснява с любопитството и очарованието, не с омразата. Бихме желали не толкова да го погълнем, колкото го окуражаваме да си остане независим, верен на самия себе си. С редки изключения ни е забранено да практикуваме насилствено обръщане. Правили сме го по времето на цар Янай, ала сме били принудени да се каем за това при цар Ирод.

Юдаизмът ни учи да поставяме акцент върху автентичността. А тя е възможна единствено чрез вкореняването в собствената култура, тоест в своята памет.

Нашата цел никога не е била да превърнем християните или будистите в юдеи: ние ги почитаме заради това, което са. Ние не искаме от чужденеца да ни предостави това, което вече притежаваме – или това, което би могъл да заеме от нас – а онова, което има и го има само той. Ние не желаем той да ни наподобява и не желаем да го наподобяваме. Вместо да ровим в него, за да намерим онова, което ни е близко, ние търсим да разберем онова, което е различно от нас. Какво го прави чужденец? Ето какво ни интересува, ето какво ни се струва плодотворно.

Затова човекът, съзнаващ както своите граници, така и желанието си да ги преодолее, вижда как чужденецът поставя под въпрос не само своето битие, но и отношенията между човешките същества. Изправен пред чужденеца, аз осъзнавам, че съм чужденец за някой друг; само Бог остава равен на Самия Себе Си, във всичките Си отношения, без никога да стане друг.

В човешки план това означава, че у човека има една част, която не му принадлежи; че една зона у него си остава неведома; сблъсквайки се с един чужденец, той се надява благодарение на него да опознае сам себе си. Защото човекът не може да стигне до истината – или до Бог – без да мине през другия, както и Бог може да осъществи делото си само посредством човека.

По време на всички поколения – от Адам до Ной и от Ной до Авраам – Бог властва само на небето, там горе, казва Мидраш: едва когато Авраам Го разпознава и опознава, Той започва да господства и на земята. Без участието на човека Бог се дезинтересира от една част от своето творение. Другояче казано: човекът се нуждае от Бога, за да бъде човечен, а Бог се нуждае от хората, за да разкрие славата Си.

За един евреин чужденецът е и покана за свят, който трябва да обитаваме, да украсим и да спасим. Очакваме го с нетърпение, пожелаваме му добре дошъл, признателни сме му за неговото присъствие. Величието на Авраам според нашите мъдреци било в топлия прием, който той оказвал на всички пришълци, на всички чужденци: ангели или пришълци, той ги канел у дома си. Рави Елиезер става баща на Баал-Шем-Тов[9], на „Учителя, знаещ Доброто име на Бога”, в замяна на своето гостоприемство към анонимни просяци. Защото в еврейската традиция някой чужденец може да е и важен персонаж: предрешен пророк, скрит праведник. И защо не Месията. Вместо да превръщам чужденеца в отражение на своя аз, аз го приемам такъв, какъвто той е, с надеждата да получа част от тайното му познание, искрица от неговия пламък и може би ключ към неговото светилище.

Остава проблемът с естеството на размяната: трябва ли да стигна до чужденеца на неговия или на моя език, на неговото или на моето равнище? На неговия или на моя терен? Отговорът е категоричен: забранявам си да приема неговите термини. Размяната трябва да изключва всеки елемент на подчинение или поражение. Подчинението на чужденеца, за да се сближа с него, неизбежно би довело до разпад на моето битие.

Заплаха, чиято опасност изобщо не бива да се подценява. Защото у човека съществува такова желание, наред сред толкова други, което го подтиква към подобно решение, към този вид смърт. Желание, което ни подтиква да скъсаме с нашето обкръжение, със своята общност и минало – с всичките си придобивки и опит – за да се изгубим в масата, да се разтворим в нея, като разрешим проблема за съществуването и идентичността, изличавайки се, като станем други, като живеем живота на някой друг, участта на друг, приемайки да умрем като чужденци, за да забравим болката, смъртта, греха и да изчезнем, без да оставим следа.

Физическо или морално самоубийство, което се обяснява със слабостта на човека, открил непълноценността си пред лицето на чужденеца: той се вижда с очите на чужденеца. Това го смущава и го кара да се чувства зле. По-добре е да не го осъзнава.

Понякога подбудите са още по-възвишени: те отговарят на искрената и похвална потребност на човека от обновление – да премисли всичко наново, да се преоткрие, наново да огледа изминатия път, за да осъзнае по-добре неговия смисъл. Човек става сутрин и ненадейно скъсва с приятелствата и привичките си, като решава да се потопи в едно общество, чиито закони и нрави не познава – отива там, защото не ги познава. Той отхвърля всичко привично. Мечтае за непознаване и неразбиране. Избира изгнанието, за да се сдобие с нов опит, за да изпита човешката участ в нейните изменчиви форми, за да стане друг. Ето защо той иска да избяга: никога да не остане на същото място, при същия народ, никога да не пусне корен в едно и също събитие. Той върви, за да се разтовари от бремето си, не да го утежни. Колкото повече напредва, толкова по-малко притежава. Навсякъде той ще остави частица от своето битие, една от маските на душата си. За да стане чужденец, първо трябва да се откаже от своя най-дълбок аз.

При едни това свършва добре: Аврам скъсва със своите и става Авраам; Мойсей напуска царския дворец и става водач на народа. Авраам е станал чужденец в очите на баща си, както Мойсей в очите на своя цар. Тяхното премеждие ще си остане триумф за човечеството.

При други всичко свършва зле: Флавий[10], Маркс, Вайнингер[11]. Привлечени от другата страна, от чужденеца, те не проявяват благоразумие. Позволяват на чужденеца да надделее над тях и в крайна сметка се уподобяват на него. Неспособни да окажат съпротива на съблазнителните изкушения на чужденеца, те забравят учението на юдейската традиция: трябва да обичаме чужденеца, докато той изпълнява ролята си на чужденец, тоест, докато тайната му разколебава нашите очевидности и ни кара да преоценим ангажиментите си, докато той представлява въпрос. Но трябва да му се противопоставим и да се борим с него, щом започне да ни се налага като единствен носител на истината, като единствен носител на единствената истина. Ако тогава не му се възпротивим, означава да се превърнем в негова карикатура.

Добродетелта на Guér е в това, че той си остава Guér. Обърнат в юдаизма, той съхранява специфичното си качество на Guér в течение на поколения: предпочитаме да не го лишаваме от тази негова съществена черта, която прави чужденеца в него наш брат.

Какво е валидно за втората категория? Nokhri поради избора си е поставян под Guér . Текстът подчертава разликата между тях: трябва да обичаме Guér, но не ни се предписва да обичаме Nokhri. От което произтичат някои дискриминации от практическо естество: позволено е да се взема лихва от единия, но не и от другия. Нечистото месо се дава на Guér, но се продава на Nokhri.

Каква е причината за тази разлика? И двата термина означават чужденец. Но докато Guér означава движение, импулс към евреина, Nokhri, обратното, обозначава едно отдалечаване от евреина. Разбираме го от спрежението на два глагола: lehitnaker идва да покаже как се противопоставяш на една група, как се извличаш от една общност, как избираш свободното отчуждение, докато lehitgayer превежда волята за причастност, да се сближиш, да се обърнеш.

Има в термина Nokhri нещо, което изисква решение, план, решимост да се държиш на дистанция: ето някой, който използва и злоупотребява със статута си на чужденец, за да се противопостави, да потисне и да унижи.

Докато Guér в библейски контекст е пришелец, който идва отдалеч, за да остане с вас в радост и страдание, Nokhri не крие намерението да си тръгне; той е тук временно, утре ще си замине с придобитото. Привързан към друго огнище и друга система, той ще се завърне там рано или късно. Дори когато е заедно с вас, той принадлежи към друг свят.

Ето защо Авраам, обръщайки се към жителите на Хеброн, казва: Guer vetochav ani imakhem. Разбира се, той се намира сред чужденци и го знае, ала неговото поведение спрямо тях е това на Guér, а не на Nokhri. Йосиф използва същия израз: на чужда и враждебна земя, той се възприема като Guér, а не като някакъв друг. Евреинът не трябва никога в отношенията си с другия да играе ролята на Nokhri: не му е позволено да използва своя юдаизъм, за да атакува, омаловажава и осмива, да обругава друго същество, друга традиция, друг закон.

Но третата категория е най-лошата по своята природа и в своите деяния: Zar също означава чужденец, но неговият отвратителен характер го прави презрян човек. Казват ни да обичаме Guér, да зачитаме Nokhri, но да обърнем гръб на Zar. Първите двама са под божествена закрила, третият – не.

Кой е той? В началото става дума за някой от онези евреи, които обикновено живеят извън структурата на Храма. Сетне пророците използват този термин, за да опишат профанните и разрушителни елементи на обществото.

Zar e по-пагубен от Guér и Nokhri, защото той е евреин: терминът се прилага само към евреин. Това е евреин, решил да бъде чужденец към другите евреи и към самия себе си. Религиозно, социално и метафизическо противопоставяне, отнасящо се до идентичността: юдей, който мрази своя юдаизъм, своите братя, своите предци, своите корени; един евреин враг, най-лошият от враговете, това е Zar.

Твърде опасен е контактът с него: той е в състояние да си служи със своя юдаизъм, който мрази, срещу евреите. Ето защо всичко, с което се заема, всичко, което проектира, е идолопоклонство: Avoda zaara; той обслужва чужда сила и интереси. С течение на времето терминът става все по-отрицателен. Чуждите мисли са нечисти. Двамина синове на Аарон умират, защото са внесли чужд огън в светилището. Когато Бог изразява неодобрението Си, погнусата Си от някои човешки деяния, Той възвестява, че всичко това е Lezarali, всичко това Му е чуждо, това Го гневи и Го отвращава.

Защо такова отвращение към този чужденец? Защо е тази неизменна твърдост в нашето поведение? Защото представлява нещо опасно за човека – и за евреина особено.

Съществуват различни начини да живееш като чужденец и те не си приличат.

Бих могъл да бъда или да искам да бъда чужденец в отношенията си с чужденците. Понякога това е неприятно, болезнено и даже абсурдно: намирам се лице в лице с една личност и знам, че нашата връзка е на непознат с непознат, които случайността е събрала за миг, една мимолетна среща. Да му протегна ръка? Той вече си е тръгнал, срещата е забравена.

Бих могъл и да се дефинирам като чужденец спрямо някой приятел, колега, брат. Каин и Авел не са врагове, а са си чужди един на друг, което е най-лошото. Приятелството, преобразувано в омраза, е за предпочитане пред безразличието, забравата. Гледам едно човешко същество: мисля, че принадлежим на един и същи свят, че споделяме едни и същи тайни, обвързани сме от спомени, блянове, необозрими проекти. Но ето го другия: чужденеца. Което означава, че и аз съм за него чужденец; разпознавам се като чужденец в него, чрез него. Другояче казано, възможно е чужденецът в него да съм аз.

Това е тежко, но има и нещо по-тежко: да се открия като чужденец за самия себе си, да се сблъскам с чужденеца в себе си, някой, който иска да каже „да” или „не” вместо мен, който търси да живее живота ми или моята смърт, бутайки ме във вихрушката или в тревогата, обърквайки сетивата ми и възпламенявайки разума ми, подбуждайки ме към омраза или отвращение към самия себе си. Някой злосторник, който ме насилва да гледам към света и другите с неговите очи, който ме принуждава да се откажа от всичко, назовавайки смъртта, моята смърт, с неговия глас: той иска аз да бъда него, преди изобщо да престана да бъда.

Ние отхвърляме това поведение. При всяко обстоятелство, във всички ситуации. А да обикнеш чужденеца може да означава: направи така, че чужденецът редом до теб да обикне сам себе си.

Вярваме в това, защото през векове на изгнания и преследвания и особено по време на нацисткото господство врагът е правил всичко, за да ни внуши страх и срам от нас самите: той ни е лишил от благата ни, от нашите огнища, от нашите социални обвързаности, от нашите имена, свеждайки ни до състояние на обект или номер. Целта е била да се убие човечеството в нас, преди той да ни убие; сами да изпитаме презрение и отвращение. Той е искал евреинът да стане негов враг и палач; чужденецът в нас, врагът в нас, е искал да ни елиминира от историята.

Никога ние няма да действаме като него.

Ето в какво юдейската традиция се различава от някои други, що се отнася до чужденеца: имаме дълг да се покажем щедри и гостоприемни към този, който идва отвън, и безжалостни към онзи, който вътре в нас символизира нашата слабост и дори възможното ни поражение: позорният евреин, евреинът автор и жертва на собствената си омраза, евреинът убиец, както и самоубиец. Самоубийството ни е забранено, защото не трябва да позволяваме на врага в нас, на чужденеца в нас, да избере смъртта от наше име.

Да се върнем сега към видението на Авраам през онази драматична нощ, когато, смазан от тревога, той чува за първи път божественото известие, че неговите потомци ще бъдат чужденци на чужда земя. И че изпитанието няма да е временно. Че огънят ще ги изгори и просветли. Че между Израил и Неговия народ ще бъде сключен Завет. И Авраам вече не се бои. Той разбира, че изгнанието е неизбежно и необходимо: да живееш, без да бъдеш в контакт с някой чужденец, означава животът ти да обеднее, да живееш редом с някой чужденец, без да имаш постоянния дълг да се питаш за смисъла и целта на съществуването или на съсъществуването, е начин да се омаловажиш. Опитът на чужденеца – както страданието и изгнанието – е плодотворен и би могъл да бъде плодотворен, при условие че го спреш навреме, че го демаскираш и обезоръжиш, при условие че не го налагаш на другия.

В обещанието Си Бог дава на Авраам да разбере, че неговите деца ще познаят изгнанието далеч от своето отечество; че ще бъдат чужденци в чужбина, сред чужденци: ето в какво заплахата е станала обещание. Защото има и по-лошо: изгнанието в себе си, да бъдеш чужденец за себе си. Това изпитание потомците на Авраам нито ще изпитат, нито ще причинят.

Успокоен, Авраам разбира, че всичко минава, че всичко има край. И че всичко е обгърнато в смисъл: дори затворът, дори изгнанието, тъгата, носталгията и очакването, защото Бог е във всичко, Бог е всичко: Бог не е чужд на творението Си. Не трябва обаче да го третираме като чужденец, нито да Му бъдем чужди.

Разбира се, ние не можем да избираме между пълното вкореняване и окончателното изкореняване: люшкаме се между двете. В края на краищата, ние сме чужденци на тази земя, но ни е дадено да се опитаме да не бъдем такива. Дадено ни е да останем верни на това, което сме, тоест да живеем нашия опит, споделяйки го, да поемаме нашата истина, съобщавайки я на нашия ближен, който провъзгласява своята със същото усърдие и вяра. Един ден всички ние ще приемем сред нас някой, който още не е дошъл, но ще дойде, защото ние го очакваме.

И този ден Той не ще дойде като чужденец, защото вече няма да има чужденци, защото Месията във всеки от нас ще придаде на бляна на Авраам неговия окончателен завършек.

 

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в 85 брой на сп. „Християнство и култура”


[1] Бит. 15:5.

[2] Бит. 15:8.

[3] Бит. 15:13.

[4] Бит.15:18.

[5] Бит. 3:9.

[6] Син на Елифаз и внук на Исав (Бит. 36:12). Б. пр.

[7] Числа, глава 22-25. Б. пр.

[8] Изх. 34:10.

[9] Рави Израил бен Елиезер, наричан Баал-Шем-Тов (1698 – 1760) – еврейски мистик, основател на движението на хасидизма. Б. пр.

[10] Йосиф Флавий (ок.37 г. сл. Хр. – ок.100 г. сл.Хр.) – известен еврейски историк, автор на Юдейската война, който става римлянин с едикт на император Веспасиан. Б. пр.

[11] Ото Вайнингер (1880 – 1903) – австрийски философ от еврейски произход, автор на съчинението Пол и характер. Приема протестантството след защитата на докторската си дисертация. Б. пр.

1 коментар