Чуйте Стеван Тончич

В поредицата „Модерна европейска лира“ на издателство „Ерго“ излезе книгата с избрана поезия „Преди да ме е отнесъл дяволът“ на сръбския поет Стеван Тонтич. Публикуваме послеслова на Александър Шурбанов и няколко стихотворения. Преводът от сръбски е на Ал.Шурбанов и Рада Шарланджиева.

Стеван Тонтич (р. 1946 в Сански мост, Западна Босна и Херцеговина) е едно от най-ярките имена в съвременната сръбска поезия. Освен поезия той пише проза, есета, литературна критика и е един от най-изявените преводачи на немска поезия в своята страна. Завършил е философия и социология в Сараевския университет, работил е като редактор в издателска къща в Сараево. В разгара на войната, търсен за принудителна военна мобилизация, успява да емигрира с помощта на международната писателска общност и девет години живее в изгнание в Берлин. През 2001 се завръща в Сараево, а от 2014 живее и твори в Нови Сад.

Автор е на редица стихосбирки, сред които се открояват: Наука за душата и други весели истории, 1970, Тайна преписка, 1976, Хуля и посвещавам, 1977, Неделята е черна майка, 1983, Сараевски ръкопис, 1993, Моят псалм, 1997, Благословът на изгнанието, 2001, Свято и проклето, 2009, Всекидневен край на света, 2013 и Христовият луд, 2017. Издал е сборниците с избрани стихотворения Ангел нахлу през решетките ми, 2010, Вярната звезда, 2012, романа Сърцето ти, заеко, 1998, и две книги с есета. Съставител е и на няколко знакови антологии.

Стеван Тонтич е носител на редица национални и европейски литературни награди. Творбите му са превеждани на повечето европейски езици. Настоящата стихосбирка е първата му книга на български език. Тя е издадена с подкрепата на Министерството на културата на Република Сърбия и на Фонда за книгоиздаване в Централна и Източна Европа, Амстердам.

Стеван Тонтич, „Преди да ме е отнесъл дяволът“, изд. „Ерго“ София, 2017, съставителство Александър Шурбанов, превод от сръбски Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева, художник Капка Кънева.

Чуйте Стеван Тончич

Поезията на Стеван Тонтич не съобщава, а поражда смисли. Отделните фрази, изречения, образи в нея понякога са неясни, но стихотворението като цяло внушава силни идеи и чувства. Тук всяко нещо е сякаш разместено, нелогично, несвързано, а в края на краищата всичко се събира в един общ ослепителен като светкавица фокус.

Преживяванията на неотдавнашната братоубийствена вакханалия на запад от Тимок са толкова разтърсващи, че могат да намерят израз само в един език на границата на безумието. Стиховете на Тонтич ми напомнят за военните картини на Гоя. Те повтарят с днешен акцент трагическото откритие на испанския художник, че сънят на разума ражда чудовища. Чудовища, които се разпореждат с живота и смъртта ни. Които разклащат самите основи на съществуванието. Най-близкото до тази поетика у нас, струва ми се, е стихосбирката „Пролетен вятър“ на Фурнаджиев. Но интонациите са днешни – по-близо до тези на Константин Павлов.

Това, за което Тонтич през плач пее, не е съновидение, а кошмар наяве. Нещо страшно се е случило в съседната къща, при хората, които са от нашата черга и са ни най-близки не само по манталитет, но и по кръв – по пролята кръв. Хора, които пишат с нашите букви, говорят с лесно разпознаваеми думи, живеят с мъки и ядове досущ като нашите. Стена до стена, врата до врата сме с тях, а със скандинавците, с латиноамериканците и с японците по-добре се познаваме, повече знаем за тяхната история и нрави, по-често четем тяхната литература.

Гласът на Стеван Тонтич пробива невидимата преграда между нашите разделени от родството и от общата си нерадостна история народи и се врязва в уж по-спокойното българско пространство с един драматизъм, който не може да ни остави безразлични. Война като тази у съседите у нас, слава богу, не е имало и дано никога да няма, но всекидневните грабежи и насилвания, взломовете в незащитените от никого домове, гаврата с изоставени от децата си старци, зверствата по улиците и пътищата, изстъпленията на настръхнали получовеци в училища, болници и кръчми са не по-малко ужасяващи и разбиват устоите на разума с подобна ярост. Тонтич говори на език, който разпознаваме с болката на сърцата си.

Александър Шурбанов

СПОМЕН ЗА ОТСИЧАНЕТО НА БРЯСТА

Точно преди двайсет години
(в мен тази сцена още е жива)
големият бряст на нашия площад
бе отсечен и бездушно нарязан за огрев
от двама въоръжени войници.

Следихме работата на триона и брадвата
скрити зад запердените прозорци.
Гражданският ни протест се отложи
от страх пред дулата на пушките,
които ни държаха под око.

Та тъй падна нашият бряст.
Заради него и днес нещо ме гложде.

Скоро след като дървосекачът си отиде,
падна пълен мрак.
Можеше да почне сеч
на нежелателните жители в града.

ОЧИ

Убит съм,
разкъсан,
на бесни кучета хвърлен.

Изяден съм,
останаха само очите ми,
сами в полето росно,
загледани нататък, откъдето
и на сън не са се извръщали.

Кучетата се отдръпнаха уплашени,
огледали се в ямите на моите зеници –
в тях още тлее огънят
на предълбокото небе.

Очите ми на стража,
очите ми на цветната поляна –
над поляната валят звезди новородени.

СТЕПЕНИ НА ЩАСТИЕТО И НЕЩАСТИЕТО
(Изповед на оцелелия)

Най-щастливи в целия този ужас
бяха тия, дето, сварени в съня им,
са били очистени на място.
Бог за миг се бе смилил над тях.

Доста по-непълно беше щастието
на ония (няколко десетки),
дето денонощно ги измъчваха,
докато внезапно, на разсъмване
ги отвеждали да ги разстрелят.

Господ Бог за тях се сети късно.

Най-нещастните пък – като мене –
оцеляха, не за да разказват
за това, което се е случило,
а да ги споходят в мирно време
всички невъобразими
мъки и терзания.

Бог за нас напълно бе забравил.

ПРЕЗ МОЙТЕ РЕШЕТКИ АНГЕЛ ВИДЯХ

През мойте решетки ангел видях
да влита и рече (светлина ме окъпа):
Това, че позна адска мъка несносна,
премина през битки, куршуми и страх,
ти приеми като участ и милост най-скъпа:
ръката на Бога сама те докосна.

Най-после си зрял – вече си нищо,
освободен от страсти, от оковите на плътта,
освободен от ближни, от дом и огнище,
на родния край от магията и тежестта.
Следвай звука на съдбата си, сине –
това е всичко: песента ти не гине.

Вестителят буди в теб тръпен завeт,
в мълчание стихва на кръста викът.
Смъртта който надпее, той е моят поет.

Пееш ли, ти да лъжеш не знаеш.
Могъщ е – и литна – на съдбата звукът.
Ще следя от какво стиховете си ваеш.

МАЙКА МИ НА СМЪРТНО ЛОЖЕ

Тялото отпаднало – на смъртно ложе.
Само да достигне до спокойния си пристан!
Устните помръдват – чуй я, Боже!

Даде знак да приближа – аз само.
Гледаме се, трепетните пръсти стискам.
Шепна: не се бой, там няма болка, мамо.

Знаем, за последен път сме заедно,
тази нишка от Вретеното се скъсва,
твърде слабичка е – свърши се тъкането.

Воденицата вселенска спря да мели.
Още миг и ето, тя издъхва.

Тъмен повей в миг над всичко лъхва,
вдига лястовиците от нейната постеля.

ЛЯСТОВИЧАТА ОПАШКА
На Кайоко Ямасаки

Понякога ми се ще едно само лято
глух и сляп на света да прекарам,
па след това да напусна земята,
с бръснещ полет, преобразен
в лястовица кръстата.

Цял живот най-много ми пречат
(и оттам иде моето отчаяние)
натрапчиво шарените и шумни неща,
които уши и очи бомбардират.
Количеството поети от сетивата тътнежи
биха заситили не едно поколение.
В мозъка-мъченик вече те никъде
място не си намират.

А на мене ми стига това,
че досега от сърце се радвах
на листатите дървеса,
на черешите разцъфтели,
или на тази вода, пред която
ей тъй просто се изповядвах.
Най-честит бях, когато в усамотение
хвърлях във водата – пльок! пльок! –
камъчетата си толкова скъпоценни.

А сега наистина ми се ще да усетя
на глух и сляп участта сиромашка
и тук да оставя следа като тази,
която мълниеносно изписва
една лястовича опашка.