0
1855

Чухте ли?

Придвижването за него не беше лесно нещо. Отнемаше му близо половин час да стигне от блока до спирката на тролея. За да стигне до спирката, трябваше да пресече и на светофара. Колите бързаха, не изчакваха. Очите му сълзяха, главата му се маеше и той не знаеше дали да гледа пред себе си, в краката си или да върти глава, за да следи колите. Все пак накрая се оказваше от страната на спирката. Трябваше да излезе с проходилката, но с проходилката го беше срам да върви. И затова креташе с двата бастуна. Тролеите бяха два вида, нови, с по-ниски стъпала, и от онези, вехтите, на които стъпалото беше на половин метър височина и добре че ръцете му бяха още силни, той се хващаше за дръжката и със сила, като алпинист, наистина, един вече ръждясал алпинист, се изтегляше нагоре. Беше само за две спирки, но и вътре, в тролея, трябваше да внимава. Ако не се държеше здраво, можеше да полети напред или назад, при рязко натискане на спирачките от шофьора или при внезапното потегляне. И да вземе да си разпори бузата на стърчащия като кама език на перфоратора.

После трябваше да слезе, слизането беше по-трудно и от качването, ако само се качваше в тролеите, а не слизаше, нямаше да може и да си представи, че има нещо по-трудно от качването, но ето, че имаше, слизането; да пресече този път две улици със светофари, за да стигне най-сетне до къщата, в която се помещаваше Отдел „ХУСУ”. Къщата беше стара, неизмазана, с тлъсти като варани зелено-черни графити по стените, влизаше се в един разкъртен вход, от който десет стъпала водеха на полуетажа, където се помещаваше самият отдел. Долу на площадката имаше само един разнебитен стол и щастливецът, който беше дошъл пръв, можеше да се настани на него. Останалите чакаха на стълбите, като едновременно с това изпъваха вратовете си, за да се ориентират как точно се попълват безчислените образци на различните формуляри, които трябваше да представят. Образците на формулярите бяха разлепени високо на стената, хората присвиваха очи, изправяха се на пръсти и се питаха един-друг какво пише там горе, докато натискаха листовете върху изровената мазилка и се опитваха да пишат с химикалката по тях. По някое време вратата на мистериозния Отдел „ХУСУ” се отваряше и извикваха един човек и той, разбира се, беше човекът, седнал чак долу, на разнебитения стол, който се сещаше, че е дошъл редът му и скачаше, доколкото му позволяваха силите, но докато пробие тълпата и се изкачи горе, някой друг вече беше влязъл, той започваше да си търси правата, да се опитва и той да влезе зад заветната врата и веднъж разпалена, глъчката трудно можеше да бъде потушена.

Но този път хората търпеливо чакаха и кротко си говореха, това се дължеше най-вероятно на факта, че навън се беше показало слънчице, студът беше изчезнал и на припек даже беше много приятно, ей така, просто да седнеш на някоя пейка и да си погрееш старите кокали.

Той трябваше да се разпише на някакъв формуляр, защото бяха увеличили инвалидната му пенсия с 3 лева и 16 стотинки. Докато чакаше реда си, се заслуша в разговора на двамата пред него. Те явно бяха начетени хора. Стана му много интересно, внимателно слушаше и се опитваше да запомни казаното от тях. Говореха нещо за слънцето. Добре че опашката вървеше бавно, та можа да чуе целия разказ. Изчака си реда, влезе вътре, разписа се. После излезе от къщата, слънцето ласкаво напече раменете му и реши да поседне в близката келява градинка, да му се порадва още известно време, на него, на слънчицето. Пейките бяха четири, в каре. На едната седяха двамина другари в работни комбинезони, а помежду им тържествено като обелиск стърчеше двулитрова бира. Те си говореха за щрангове, резби и цолажи и през равни интервали от време ту единият, ту другият надигаха бирата. На другата пейка седяха три ученички, които пушеха тъй, сякаш участваха в състезание. На третата пейка седеше една клошарка с дълга мъжка шуба до земята, която като в крепост се беше оградила с пет претъпкани и вързани с канап найлонови торби, а очите ѝ бяха като на картечарка, свършила патроните. На четвъртата пейка седеше една млада майка, която говореше по телефона си и полюшваше дръжката на бебешката количка. Той попита майката дали може да седне до нея и тежко се изтърси на пейката. Тя скоро свърши разговора, но продължи да гледа в телефона си. Възрастта му позволяваше лесно да заговаря млади жени и той го направи. Поиска още веднъж позволение, този път за това дали може да ѝ разкаже нещо. Момичето реагира нормално, погледна го с хубавите си будни очи и кимна. И той бързо, сякаш беше малко дете и се пускаше по пързалка, се опита да ѝ предаде разговора, на който беше станал свидетел преди малко.

Младата майка го изслуша, наистина ѝ беше станало интересно, а когато той свърши да разказва, си взе любезно довиждане и тръгна с количката по тротоара, но още веднъж се обърна да го погледне.

Когато се прибра вкъщи, младата майка нахрани детето и го сложи да спи, а после веднага се обади на мъжа си в редакцията, попита го дали има възможност да я изслуша и му разказа чутото от възрастния човек. Отне ѝ време, защото искаше да се придържа плътно към разказа му. Съпругът ѝ обаче я изслуша с внимание, сетне ѝ изпрати целувка в слушалката, която проглуши ухото ѝ и щом затвориха телефоните, се надигна, излезе в коридора, влезе в съседната стая, извика приятеля си и двамата излязоха на терасата да пушат.

Там той му разказа онова, което току-що беше чул от жена си.

Приятелят му беше зевзек, ти ще кажеш едно, а той четири, но този път мълча и слушаше. Изпушиха по три цигари, докато дойде краят на разказа. Като се разделяха, се разбраха да се видят в събота, за да се наберат с щеките пеш до Черни връх. Приятелят седна на бюрото си, но не го свърташе. Погледна си часовника, изключи компютъра и изхвърча навън. Сви зад ъгъла, за да не го гледат от службата и се почуди с кого да сподели чутото. И реши да се обади на научния си ръководител, той правеше докторантура, така и така отдавна не се бяха чували. Преподавателят вдигна, но се оказа, че е зает. Щял да се освободи след два часа. Разбраха се да се видят в подлеза на Университета. Когато се срещнаха, си взеха по едно воднисто кафе, седнаха на омазаните с пържени картофи маси на заведението за бързо хранене и докторантът предаде в пълнота чутото, без да прави никакъв коментар.

Сетне се разбраха кога да се видят, за да говорят за докторантурата и се разделиха.

Преподавателят се отправи към спирката на тролея. Качи се, имаше свободни места, седна и постави издутата си чанта на коленете си. Разказът, който беше чул, му звучеше странно познато. Когато се прибра вкъщи, първо се обади на баща си да го попита дали е свършил работа днес и баща му каза, че е свършил. Той му пожела лека нощ, а после застана пред етажерката с книгите в коридора и започна да ги разглежда. Но тук не намери това, което търсеше и отиде при камарите с книги в стаята си и започна да ги раздига една по една. Накрая май се натъкна на тази, която търсеше. Разлисти бързо страниците. Точно така. Това беше.  Разказът, който беше чул, се намираше на 203 стр. в книгата.

Погледна пак заглавието и името на автора. „Итанесиес”. Сигизмунд Кржижановски. Превод Ася Григорова и Даря Хараланова. И се зачете:

„С една дума, какво е това мистично нещо, което отличава твореца на културата от нейните потребители?”. Отговорът на Влоб бил тъжен и кратък: „Честността. Единствено тя”. И виждайки вероятно подскочилите нагоре вежди на събеседника си, със същата тъга пояснил: „Е, добре. Нима не ви е идвало наум, че слънцето свети на кредит? Всеки ден и на всекиго от нас то дава назаем лъчите си, позволява да го разграбват милиони зеници с надеждата, че си има работа с честни длъжници. Но на практика земята гъмжи почти само от даромгледци. Всички те умеят единствено да вземат, да спекулират, да зрителстват и да примижават капризно. Като ненаситно разхищават находищата от отблясъци, звуци, лъчи, не си и помислят да се разплащат: с мазки, букви, звуци, числа. Никой не смее да погледне открито слънцето: дали защото съвестта на длъжниците му не е съвсем чиста? Разбира се, да върнеш всичко, до последния отблясък, е непосилно, но можеш поне да се постараеш според силите си, да дадеш поне мед срещу златото, поне нещичко срещу всичко – това е безспорен дълг на всеки, който не желае да ограбва собственото си съществуване. Талантът е именно това нещо, елементарна честност от страна на „аз” по отношение на „не аз”, плащане по сметката, представяна от слънцето: живописецът плаща за цветовете с боите на своята палитра, музикантът плаща за хаоса от звуци, даряван на кортиевите му спирали, с хармонии, философът се издължава за света със светогледа си. Та нали самата дума „талант” на гръцки означава везни. Правилно изграденият талант представлява непрекъснато поддържано равновесие между даваното отвън и отдаваното навън, вечно колебание на везните, които претеглят: какво получаваш и какво връщаш, „на мен” и „аз”. И затова талантът – продължавал да изтезава събеседника си Влоб – не е привилегия и дар свише, а пряко задължение на всеки, стоплен и озарен от слънцето, и само метафизически нечестните хора, с каквито впрочем е пълна земята, кръшкат от дълга си да са талантливи.”

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа новата дзен книга на Людмила Балабанова
Следваща статияКонцерти, които носят надежда