0
1505

Шалтерът

откъс

Но това не напомняше ли някакви други времена, помисли си Александра, докато се насочваше към красивия розариум, създаден съвсем скоро, времената на нейната баба и дядо, на нейните Никола и Райна и нещастните им съдби след деветосептемврийския преврат през миналия век, не, разбира се, не в тази степен, но ядката беше същата, манталитета и психиката на тези, които бяха заплашили злощастния генерален директор до такава степен, че той в паниката си просто да дръпне шалтера на най-слушаната програма, това беше същото онова деветосептемврийско отношение към другите, същата онази агресивна арогантност, алчност за власт и безпардонно отношение към хората, наричани „обикновени“ и смятани просто за безропотни пионки или винтчета от механизъм, които трябваше да обслужват интересите им, да гъделичкат угоднически суетното им себелюбие, да засищат хищническия им глад за власт и пари, да ласкаят чувството им за непогрешимост и за божественост, което придобиваха заедно с властта и парите, това беше същият онзи арогантен деветосептемврийски манталитет на малообразованите и некадърните, на мързеливите и амбициозните, които ламтяха да се настанят в домовете на онези, които мразеха, да стъпват върху килимите им, да се хранят с приборите им, да спят в леглата им, да облекат балтоните им, да направят жените им свои любовници, и след това да ги разстрелват с чувството, че извършват върховен акт на справедливост в името на човечеството и на прогреса. Този манталитет мутираше от десетилетия насам подобно на устойчив грипен вирус, усъвършенстваше се в своята приспособимост от поколение на поколение, неговите закономерности и стандарти започваха да стават норма на поведение, единица мярка за успех и всички, които не ги приемаха и ги отхвърляха, започваха да бъдат смятани за лузъри и нещастници, или просто за обикновени глупци, които не успяваха да се възползват от обстоятелствата, които предлагаха ветрило от възможности за лично облагодетелстване, защото каква по-голяма ценност в живота можеше да има от личното облагодетелстване? от извлечената материална полза за себе си? от придобиването на пари и още пари, и още пари? от заемането на всички номенклатурни постове в дипломацията, в посолствата, в министерствата, в агенциите, в търговските дружества и всевъзможните паралелни частни фирми с държавни пари, опериращи с всичко, от селскостопанска до космическа продукция, без да се пропуска най-престижното – банките. И медиите, разбира се. Шалтерът на медиите не можеше да не бъде в техните ръце. Дърпането на шалтера не можеше да бъде оставено извън техния контрол, тази дейност изискваше да си обут с ботуши и да се чувстваш удобно в тези ботуши, да ги носиш под елегантния си костюм, дори под фрака, дори с папийонка, дори в леглото, дори на плажа, да си сраснат с тях, да са сраснати с теб, с кожата ти и с душата ти, тази сраснатост се изгражда поколение след поколение, тя е генетична, тя е била белег за класова принадлежност, а впоследствие мутира в белег на класов аристократизъм. Тази класово-генетична принадлежност изисква да бъде поддържана и подхранвана, за да бъдеш припознаван от себеподобните си, защото ако техният елит не те припознава, ти си отхвърлен, а няма нищо по унизително и жалко от това, защото ставаш все едно клошар, ставаш обект на снизходителен присмех и дори на саркастична ирония, започват да те вземат на подбив дори низшестоящите, тогава ботушите вече започват да ти стоят нелепо като театрален реквизит от читалищна трупа. И за да не изпаднеш в това унизително положение, си длъжен винаги да си верен на деветосептемврийската клетва, да спазваш деветосептемврийските завети, в душата ти да са вкоренени деветосептемврийски идеи, да си животрептяща струна, настроена на деветосептемврийския марш, независимо на коя партия си член сега, да бъдеш верен на заветите на партията-майка. За да не станеш сирак без майка, за да не станеш лузър, за да можеш да стискаш винаги шалтера в железния си юмрук и да си служиш с този юмрук винаги, когато се наложи, когато ти наредят, когато те притиснат. Ботушите и юмрука – ботушите да са лъснати и юмрукът да е стиснат, това трябва да помниш, това да бъде твоят партиен устав, твоята конституция, твоята клетва за вярност. И да не забравяш, че винаги има някой, който те наблюдава и насърчава, който те закриля, който ти дава път в живота и който може да те бутне в пропастта, ако се отклониш от пътя.

По този път трябваше да вървим всички, да стъпваме в стъпките, белязани от ботушите на нашите водачи.

Май само литературата и театърът или поне част от тях, се бяха превърнали в зона, свободна от този манталитет или поне частично свободна, мислеше си Александра, докато разглеждаше поувехналите вече рози в розариума, зона, трепетно охранявана от заразата на този манталитет, литературата и театърът бяха останали едни от малкото територии, в които все още съхраняваха стародавните и демодирани ценности като милост и съчувствие към другите, като детска доверчивост, любопитство, възторг, като непрекъснато търсене на смисъла на света, като вярата в Бог, но именно тези ценности излязоха на първа линия, когато пандемията ги застигна само за няколко дни и „забързаното време“ изведнъж спря, както спира влак, когато някой дръпне внезапната спирачка, именно тези ценности спасиха държавата по време на беснеещата световна пораза, която покосяваше наред и лузъри, и нещастници, и величия, пренасящи деветосептемврийския манталитет от поколение на поколение. В окото на бурята различията между величията и лузърите изчезваха, първенството се сменяше, а величията или поне някои от тях изпадаха в унизителна и неконтролируема паника, в неизпитван до този момент душевен смут и утеснение, защото величието им го ядяха молци, а и то се оказа безсилно да спаси посочените от пръста на съдбата, която те си въобразяваха, че контролират. В паниката си те се хванаха за конспиративните теории, които единствено ги спасяваха от тяхното безсилие, но тези теории се оказаха също толкова безсилни като самите тях.

Юмрукът все така стискаше шалтера, но земята продължаваше да се люлее под ботушите им. Не бяха подготвени за този момент. Маршовата им стъпка по разклатената земя не беше уверена.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияФилмът „В кръг“ с Голямата награда във Висбаден