Здравият разум изисква този път да се състави редовно правителство на всяка цена. Бедата не е в това, че в противен случай отиваме на седмите поред предсрочни парламентарни избори. Бедата е, че порочният цикъл може да продължи до безкрайност. Ако стигнем, да речем, до седемнайсети избори при непрекъснато управление на служебни кабинети, е много вероятно да се зарадваме, че спрямо шестнайсетия вот избирателната активност се е покачила двойно – да кажем от три на шест процента – и 66-ото НС има респективно двойно по-висока легитимност от 65-ото, че гражданите вече са дали убедителен сигнал на партиите да загърбят противоречията помежду си и да направят много широка коалиция. Тук трябва да имаме предвид една специфична особеност на българската избирателна система – бариерата от 4 процента за влизане в парламента се изчислява въз основа на общия брой на подадените гласове, а не въз основа на регистрираните по списък избиратели. Казано с други думи, колкото по-малко хора гласуват, толкова повече партии и коалиции имат шанс да я прескочат. Следователно в 66-ото НС при споменатата активност от шест процента е много вероятно поне петнайсет формации да са прескочили бариерата, а при по-висока степен на мобилизация на гражданите, които имат турски етнически произход, не е изключено първата и втората парламентарна сила да са наследници на крилото на Ахмед Доган в ДПС, а третата и четвъртата – на крилото на Делян Пеевски. Разбира се, това няма да застраши представителството на българския етнос, защото зад него ще стоят останалите единайсет формации. Така широката коалиция ще бъде абсолютно задължителна, защото зад нея ще трябва да застанат минимум десет парламентарни групи, доколкото системата Д’Ондт не позволява една формация да вкара по-малко от дванайсет народни представители. Утопичният разказ може да продължи в стила на откровения сарказъм – например служебното правителство отделя специално перо в държавния бюджет за трикратно провеждане на предсрочни избори в рамките на календарната година; НС, поради настъпилата трайна дисфункция, въвежда пожизнен мандат за членовете на всички регулаторни и държавни органи, които то избира, като приема, че в случай на смърт съответният орган продължава да функционира в намален състав; президентът е принуден да сезира Конституционния съд, защото при първия или при втория мандат има парламентарни групи с еднакъв брой народни представители и не се знае точно коя от тях трябва да го получи, а процесите на разпад са започнали още преди политическите консултации при държавния глава… Но нека спрем дотук с абсурдните сюжети.
Формирането на кабинет точно сега е въпрос, който вече попада в контекста на институционалната криза. Антагонизмът между партиите е достигнал връхната си точка. Намираме се на етапа на преобръщане на дневния ред. Виждаме, че НС се занимава само с изслушвания и не работи, защото в него няма мнозинство. Едва в петък започна ускореното приемане на правилника. Все още не е пропуснат шансът за наваксване на изгубеното време. Но както отбеляза и проф. Светослав Малинов, за да може да се свърши нещо, първо трябва да се избере някакво консенсусно неутрално експертно техническо правителство, което да позволи на парламента да функционира. От рационална гледна точка предложението на проф. Малинов е напълно приемливо, то начертава стандартния път за излизане от кризата и би следвало да получи широка политическа и обществена подкрепа. В напрегнатата ситуация, която се променя буквално с всеки изминал час, има два константни проблематични елемента. Ще фокусираме вниманието си върху тях, защото те са ключът към излизане от кризата.
Първият елемент е на институционално равнище. Ако бъде избрано „техническо“ правителство, противниците на идеята питат с какво ще се занимава то. Дали ще бъде антикорупционно или прокорупционно? Отговорът, който предлага настоящият анализ, вероятно би скандализирал не само автора на идеята, но и широката общественост. България сега се намира в особен етап от своето развитие, в който основен приоритет е запазването и съхраняването на държавността. Първо трябва да имаме парламент, който да приема бюджет, закони и ратификации, и редовен кабинет, който да ги внася. След като се достигне до естественото състояние на трайно установена политическа нормализация, е възможно да се поставят на масата и останалите приоритети като антикорупционната и съдебната реформа.
Вторият елемент касае процесите, протичащи в партийната система. Фрагментацията предпоставя влизане в нежелани, но неизбежни коалиции. Ниската активност може да се тълкува и като граждански отговор на изострените политически противопоставяния. Политиците се намират в режим на перманентна предизборна кампания, в която не престават да чертаят разделителни линии помежду си и да очернят своите опоненти. Именно очернянето е ключовият фактор, който отблъсква избирателите. Не бива да се подценява и ролята на различни пиари, анализатори, журналисти и тролове. На мястото на належащите партийни взаимодействия се настаниха партизанските войни: ГЕРБ обяви, че ще подкрепи само свое правителство с първия мандат; ДПС се разцепи; ПГ на „Величие“ се разпадна; „Възраждане“ набира мощ с проруската си пропаганда; БСП е пред избор на ново ръководство; ПП се чуди какво да прави с втория мандат и не успява да стикова позицията си с ДБ.
Погледите сега са отправени именно към групата на ПП-ДБ като сигурен мандатоносител. В публичното пространство надделява реалистичната прогноза, че се върви към предсрочни избори. Същевременно пред ПП се отваря трети исторически шанс да извади страната от кризата, но рискът и той да бъде пропилян е твърде висок. През 2022 г. Кирил Петков обвини партия ИТН, че представлява мафията и е свалила неговото правителство заедно с Пеевски, Борисов и Митрофанова. Тази година, пак според Петков, Борисов и Пеевски свалиха кабинета на ПП. (Разбира се, става дума за кабинета „Денков–Габриел“, избран с подкрепата на ПП-ДБ и на ГЕРБ, но изглежда, че това са допълнителни подробности.) Сега част от онези, които ПП припознава като „представители на мафията“, декларират готовност да подкрепят втория мандат, а когато те поддържат мафиоти, не е чак толкова лесно да паднеш от власт. Имаме заявка от ИТН, от крилото на Доган, от БСП. Разпадналата се група на „Величие“ едва ли ще предприеме курс към разтуряне на парламента. Показната погнуса срещу моралната нечистоплътност на елита не е ефективна политическа стратегия. Аритметиката сочи, че ако ПП-ДБ иска да управлява самостоятелно, трябва в процентно изражение да утрои настоящия си електорален резултат. Подобна прогноза не би прозвучала реалистично дори и за най-ортодоксалните привърженици на коалицията. Реформисткият проект, предложен от формацията, не печели достатъчно широка обществена подкрепа, защото идеите му не са добре артикулирани, звучат абстрактно и елитарно. Така възниква парадокс, обусловен от съчетанието между антиелитистки политически послания, адресирани към широките народни слоеве, и абстрактни елитарни идеи за конституционни и законодателни промени, които са понятни само за една много тясна специализирана аудитория. Тези идеи не срещат нито обществена, нито политическа подкрепа. Дневният ред на ПП-ДБ постепенно започва да се разминава с дневния ред на държавата и обществото. Оформя се интересен дебат с представителите на ГЕРБ. Публични говорители като Делян Добрев твърдят в прав текст, че от „промяната“ са „натресли едни калпави закони в Плана за възстановяване и устойчивост, които нямат нищо общо с ковид пандемията, и тяхното приемане нанася щети на държавата, които са неоправдани с оглед взимането на някакви пари“. Цитатът не е дословен, но възпроизвежда добре известната теза. Контрааргументът на ПП-ДБ е, че трябва да си реформираме съдебната система, регулаторите и службите, за да се възстанови справедливостта и да живеем в „нормална европейска държава“. Това словосъчетание се повтаря регулярно от лидерите на формацията и вече е придобило статут на „празно означаващо“ (според терминологията на Ернесто Лакло). ПП и ДБ са на път да се маргинализират, защото техният дневен ред не е припознат от обществото. Близка до съзнанието е историческата аналогия с краха на Консервативната партия след края на Режима на пълномощията, защото през онзи бурен период именно консерваторите са защитниците на идеята за институционална, политическа и икономическа модернизация, която е обвързана с ценностен и най-вече с идеологически избор. (Впрочем идеологическата плътност на тяхната програма не позволява да разглеждаме визията им за модернизация в смисъла на безсъдържателните популистки лозунги, които все по-често навлизат в употреба през XXI в.)
Важна е още една аналогия, която възниква в съзнанието в деня на писането на статията – 12 юли. Именно на 12 юли 1991 г. е подписана настоящата Конституция. Тържественото заседание на 7-ото ВНС не е уважено от 39-те депутати от СДС, които отказват да работят по проекта за основния закон и са обявили продължителна гладна стачка с искане за предсрочни избори. По ирония на съдбата сега ПГ на ПП-ДБ се състои точно от 39 народни представители, които трябва да решат какво ще правят с втория мандат, с незавършената конституционна реформа, която виси в КС, както и с останалите реформи. Видно е, че съпротивителните сили на статуквото са трудно преодолими, а реформаторските усилия днес са почти толкова болезнени, колкото и в първоначалния етап на прехода. Разликите с онзи период обаче са твърде много. Една от тях безспорно се изразява в тенденцията към свиване на представителството на реформисткия проект, който става все по-трудно да бъде наричан „десен“, тъй като голяма част от политиците, стоящи зад него, предприемат радикални антиинституционални действия. Нека да си представим какво щеше да се случи, ако през лятото на 1991 г. България беше останала без Конституция. Нека да си представим какво може да се случи и днес, ако държавата затъне в дългосрочна изборна спирала. През 2022 г. за „Продължаваме Промяната“ изглеждаше неприятна перспективата да управлява с ИТН и „да преглътне“ факта, че Корнелия Нинова е вицепремиер и министър на икономиката. През 2023 г. формацията трябваше да приеме подкрепата на ГЕРБ и да се примирява, когато Борисов действаше с негласната подкрепа на Пеевски. През пролетта на 2024 г. „сглобката“ беше счупена; през лятото се оказа, че само гласовете на ГЕРБ не са достатъчни, а и не могат да бъдат получени; същевременно шансовете за формиране на кабинет рязко намаляха. За есента перспективата е още по-неясна. Не се знае какво ще се случи с „Възраждане“, с клановете на ДПС, с БСП, която започва нов процес на обединение, с президента, който засега остава пасивен, с неизвестните формации, които мобилизират своите избиратели в социалните мрежи.
В тази сложна ситуация пред ПП-ДБ стоят две опции: едната опция е да вземе втория мандат и наистина да състави стабилно правителство. Вече се говори открито, че партиите са уморени от избори и не са в състояние да финансират кампаниите си. Втората опция е да надделее радикалното крило и страната да затъне в изборна спирала. (Борисов има да отмъщава на ДПС за провала на кабинета „Желязков“ и на ПП-ДБ за проваления мандат на кабинета „Габриел-Денков“. ПП има да отмъщава на Борисов, Пеевски и Трифонов за падането на правителството на Кирил Петков и за провалената ротация, без да е ясно по чия вина протекоха така събитията. Нинова има да отмъщава на Петков за това, че осветли схемите за износ на оръжие за Украйна през трети страни, осъществени през 2022 г. ИТН също има да отмъщава на Петков заради разкритата схема с „бебетата на Гроздан“, каквото и да означава тя, а Асен Василев продължава да е най-голямото зло за държавата в очите на Тошко Йорданов.) Скобата беше необходима, за да изброим поне основната част от фронтовете, които успя да отвори ПП, докато води своята епична битка с корупцията. Това не означава, че омаловажаваме „приноса“ на останалите партии. По време на една от предишните политически кризи някакъв вестник беше пуснал сполучливото заглавие „Игра на мандати“. От днешна гледна точка то сякаш придобива друг смисъл: конституционният мандат за съставяне на правителство се подхвърля от политиците като безполезна играчка, като нещо, което не върши работа. Изборната спирала се превърна в норма. Сега ПП получава четвърти шанс да пречупи тази тенденция. Първият беше при преговорите след падането на правителството на Кирил Петков, вторият – след парламентарните избори от 2 октомври 2022 г., третият – след оставката на акад. Денков, гласувана на 6 март 2024 г. Асен Василев често повтаря, че само глупакът се спъва два пъти в една и съща мотика. По силата на тази логика, ако някой се спъне за четвърти път, вече би трябвало да се постави диагноза. А диагнозата е болестно състояние. Когато тя е политическа, тегне върху плещите на цялата държава.
Дотук приведохме достатъчно аргументи в полза на тезата, че ПП-ДБ трябва да състави правителство с втория мандат. Всичко друго би било абдикация от отговорност.
