След като Спилбърг собственоръчно „оплеска“ емблематичното си серийно начинание с „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“ (2008), събратът му Джордж Лукас или по-скоро създадената от него компания Lucasfilm (която от 2012 г. принадлежи на The Walt Disney Company) явно са предпочели друг да застане зад камерата на петия, заключителен епизод от сагата за археолога професор Хенри „Индиана“ Джоунс Младши. Идеята режисурата да бъде поверена на Джеймс Манголд (за когото вече се знае, че е поел от Дж. Дж. Ейбрамс и бремето на Междузвездните войни) се оказа доста успешен ход.
„Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“ е блокбастър в ретростил, който успява да съживи приключенското кино от миналото с изкусителна комбинация от нови и стари „номера“, умножавайки намигванията и препратките към „корените“ на сюжета, като същевременно привнася и нотка модерност. Откривайки основните елементи, отговорни за успеха на поредицата – приключения, екшън и самоирония – зрителят може да въздъхне с облекчение и наслада: добрият стар Индиана е все така забавен.
Със започването на филм номер 5 го откриваме във влак… с нацисти, и – о, изненада! – той съвсем не е стар. За 20 минути се чувстваме като в машина на времето, която се тресе и сияе с емоциите от детството (подозрението за неумела „манипулация“ е занулено, когато видите и дигитално подмладения Мадс Микелсен). След стремителната интродукция от периода на Втората световна война тупваме в Ню Йорк през 1969 г., където нашият герой вече не е толкова наперен, чаровен и шеговит. В зората на пенсионирането си дядо Инди все още дава уроци по археология на студенти, които задрямват в залата, интересувайки се повече от стъпването на човека на Луната (първа от многото заявки за бъдещето, което побеждава миналото в „Реликвата на съдбата“). Загърбил годините, когато професор Хенри Джоунс Мл. беше обожаван от всички, старият мърморко изглежда разочарован от един свят, в който се чувства безполезен… Докато в дома му не нахлува кръщелницата Хелена Шоу, търсейки половината от древно устройство, създадено от Архимед, което баща ѝ Базил е поверил преди години на своя другар в приключенията. С Антикитера могат да се локализират пролуки във времето и примерно да се промени ходът на Историята, така че Хелена и Инди далеч не са единствените почитатели на Древността, които се интересуват от притежаването му…
Индиана Джоунс е паметник на популярната култура, кинематографична икона, с която са израснали милиони деца от 80-те до днес. „Реликвата на съдбата“ деконструира с деликатност образа, за да го изправи пред предизвикателствата на свят, който той вече не разбира. Човек, обърнат към миналото, Инди се озовава лице в лице с Хелена – олицетворение на бъдещето, и носталгията на това историческо закотвяне се превръща във водеща нишка в сюжета. „Той трябваше да се пенсионира със стил – настоява Харисън Форд. – Затова избрахме да се върнем към корените на неговата страст с едно археологическо проучване в есента на живота му“.
Темата за наследството, историческо или семейно, се вписва съвсем естествено между отдаването на почит към първоизточниците на сагата и меланхоличния размисъл за старостта, между изтичането на времето и осъзнаването, че „светът става все по-сив и по-сложен“. А сцената с преследването на кон, насред демонстраци за мир в сърцето на града, е колкото спираща дъха, толкова и символична за застаряващия Индиана Джоунс, който се появява като каубой от уестърн в епицентъра на съвременните битки, където вече не му е мястото… Но все така запазил опустошителното си чувство за хумор и детското учудване пред неочакваните открития.
Лудо темпо, безкрайни преследвания с кола, тук-тук или пеша, дестинации – всяка по-екзотична от друга (Танжер, Егейско море, Сиракуза, да не говорим за онази, още по-„нереалната“, когато целият този малък свят пропада в пукнатина във времето…), без да броим дела му от змиорки и скорпиони, усложняващи нещата: тази пета част от сагата запълва графите в „бележника с ангажименти“ на Джоунс и пресича в зародиш всеки упрек за повърхностен сценарий. А 80-годишният Харисън Форд превръща остаряването в нов източник на самоирония и както винаги се справя страхотно с ролята, без нито за момент да изглежда нелепо или неправдоподобно (случвало се е с други американски суперзвезди, които отказват да приемат възрастта си!). И формира невероятен дует с Фийби Уолър-Бридж, която динамизира историята с неизчерпаемата си енергия.
След натрупания опит с „пенсионирането“ на Логан Върколака Джеймс Манголд отново е натоварен с тежка отговорност. „Реликвата на съдбата“ полага финалните щрихи на сагата, проявявайки отлично разбиране към основните мотиви на филмите от поредицата и централния им персонаж. Манголд се отнася с уважение към наследството на Спилбърг и същевременно вплита собственото си „ноу-хау“ в диалога между мита и човека. В известен смисъл не само образът на Индиана Джоунс е придружен по възможно най-достойния и елегантен начин към изхода, но и на американския „семеен блокбастър“ му е подсказано (без агресия, дори с нотка нежност), че може би най-сетне е дошло време да продължи напред.
