0
1829

Шарените великденски яйца

христо

Ако речем да характеризираме нашите шарени великденски яйца в сравнение с тия на други народи, можем да изтъкнем по-засилената илюстративност у тях и по-големия дял на реалната природа.

За да изрази потребността си от творчество и художество, народът е намерил обект и в червените великденски яйца. Поизгубили силата на първоначалното си значение, те по-късно – у някои народи и в някои области – дават възможност за създаване на множество и твърде хубави живописни образи и форми, често пъти интересни успоредици на такива при други материали, а често и съвсем оригинални, зависещи изключително от естеството на яйцевата повърхнина, на инструментите и на материалите, с които се работи по нея.

С извънредно хубави шарени великденски яйца се славят някои области на Украйна, Великорусия, Чехословашко и Полша. Свои прелести, високи в художествено отношение, притежават и някои области в Румъния, Югославия, Унгария и пр.

Що се отнася до нас, и ние бихме могли да се похвалим със свой дял в това отношение. Трябва обаче да добавим веднага, че за съжаление много места в българските краища не познават шарените яйца или, ако ги познават, то е в твърде първобитен вид и то с първобитност, изключваща и най-елементарните белези за естетичност, която би била залог за художествено развитие. Това е начинът на цапане с пръст. Но стремежът към по-изтънчена украса е довел народния художник до мисълта да става това с нарочна писалка. С нея той има вече възможност да дава по-точни и по-подробни изображения на идеите си. С тази писалка, върху чието устройство няма да се спираме тук, се чертаят с разтопен пчелен восък фигурките. След боядисването този восък отпада и на мястото му остават бели следи, които върху червения (а може и върху другоцветен фон на яйцето) произвеждат често пъти неочаквано добро впечатление.

Богатството на образите по шарените яйца у нас е твърде значително, въпреки че областите, в които тази култура още проявява макар и слаб живот, са значително малки. А тази област е именно Западна България около Рила, западно от Витоша и около Западните Родопи. Само в тия места, само в няколко самоковски села по шарените яйца човек може да чете продължително време отраженията на цялата природа – от космографските й прояви до най-близките на човека, включително и в самия него. И то отражения не само типични, обезсмислени вече, ами и твърде осмислени, с вложени лични разбирания и вкусове.

Първобитните схващания, разбира се, не винаги могат да се открият само по наблюдаване на чертежа. Те блясват и изпъкват твърде често едвам след наименуването на образите от самата художница. Ето защо покрай честите, до известна степен реалистичните образи, имаме и такива елементарни стилизации, които, освен с чисто художествената им страна, представляват твърде ценен извор за проучване психологията на първобитния човек. Тази простота – било в по-реалистичните, било в най-индивидуалните стилизации – са наблюдава при рисунки из всички области на природата.

Твърде често художничката на великденските яйца чертае слънца, месечини или звезди.

jaiza09

Животинският свят също дава сюжети за изображения: тука ще именуват фигури с рак, крив рак (обр.1), рибета, пилета, пеперуди, скрипя (обр.2), паяк, (обр.3), мушички (обр.4), змийчета и т.н. Интересни в това отношение са опитите да се нарисуват човешки образи. Прави впечатление, че за случая се вземат тържествени, празнични сюжети. Ето как например в с. Калково (Самоковско) се рисува не какъв да е човек, а „моме”, естествено с всичките му накити, каквито само в празник може да има (обр.5): китки по главата, обици, сукман (твърде стилизиран), а на задната страна на яйцето коцалът (носен едно време). Друга художница от същото село рисува невеста, чийто образ в разгърнат вид е даден на шестата рисунка.

Твърде често животинската природа е яко съчетана с растителната, така, както бива в действителността. На едно яйце художничката самоковка означава „пужолье”, тоест охлюви, а всъщност то представлява триклончесто цвете (обр. 7). Авторката обаче, без ничия помощ, разсея учудването ми, обяснявайки, че това са пужолье, кацнали по трева, по коприва.

Често пъти се дават цветни клончета, разположени във формата на т. нар. свастика (срв. обр. 9), от която чисти случаи по нашите яйца не срещаме, но която, освен в посочения случай, в някои означения на слънцето по яйцата или по паяка (обр. 3), намираме в образи, обозначавани с „воденичарско колело”, което ни подсеща за напълно оригиналния зародиш и развой на този живописнически елемент върху нашите яйца.

Чисто растителни изображения по великденските яйца срещаме почти най-често и най-много. Тук имаме всевъзможни по форма „перя”, „китки” и „цветя” – общо название. Но много често имаме и по-конкретни означения: „трандафил”, „лоза”, „литрак”, „тиквени семки”, „дренки”, „карафилье”, „кукурушки”, „веньочета”, „менекшета”, „заромкадета”, „лалета”, „обечки”, „ябълка”, „слива”, „борчета” „клек”, „дъбов лист”, „теменужка” и т. н.

Тук можем да наблюдаваме най-разнообразни естетически склонности: към пестеливост в изображението; към съсредоточеност в рисувания образ, представляващ сам цел на рисуването, заради което е даден самостоятелно, сред широко незаето поле (обр.10); към витийно пленничество на стъбла, листа и плодове, наумяващи твърде много резбарските колонки и фризовете из старинните ни черковни иконостаси. Такъв един разгърнат образ е даден на фигура 11. И нищо чудно в това: тъкмо тия сложни рисунки се правят от монаси и монахини из манастирите. Има и по-средни техники, които дават често пъти завидно хубави растителни стилизации (обр. 8).

Техническата култура из домашния бит е също тъй източник на образи: кръстета, кукички, барячата, воденичарско колело, чоречета и т.н.

В колоритно отношение българските шарени яйца са двуцветни: бели рисунки на червено поле. Това червено поле е особено типично в онзи виненочервен тон, който му придава баграта, получена от т.нар. вардзия (бразилско дърво), която за жалост вече се изгубва от употреба.

Като се изключи споменатият по-горе грубо-първобитен, многоцветен начин, трябва да споменем още някои прояви на многоцветна пъстрота по великденските яйца. Единият от тях, сравнително нехудожествен, е нашарване бялото и вече обварено яйце с писалка и разтопен восък както при двуцветните, а след това някои от частите на рисунката се изпълват с разноцветно обагрен восък.

По-хубави художествени резултати се получават при разноцветни рисунки, правени както при двуцветните, но с няколкократно прерисуване и пребоядисване.

Ако речем да характеризираме нашите шарени великденски яйца в сравнение с тия на други народи, можем да изтъкнем по-засилената илюстративност у тях, по-големия дял на реалната природа и по-слаби отношения на чист геометризъм и линеарност, господстващ при някои славяни.

Не би било зле да се подчертае и обстоятелството, че модерните чуждестранни начини на шарене на великденските яйца твърде енергично доубиват този хубав дял от народното ни изкуство. А това не би трябвало да се допуска. Би извършил голяма заслуга в случая всеки учител в такива села, където има още стари, които знаят старинско шарене на яйца, ако използва това умение, за да упражни и своите възпитаници.

Публикува се по сп. „Българска реч”, 1934, с. 239-242.

Проф. Христо Вакарелски е български етнограф и фолклорист. Роден е на 15 декември 1896 г. в Момина клисура, област Пазарджик. Завършва средното си образование в Пазарджик. От 1919 до 1923 г. следва славянска филология в Софийския университет, след което е учител в Панагюрище, Роман и Самоков. Специализира славянска етнография във Варшава през 1925-1927 г. От 1927 до 1940 г. е асистент и уредник в Народния етнографски музей в София. Сред дейностите, в които участва по онова време, е организирането на голяма българска етнографска изложба в Хелзинки (24 ноември12 декември 1937), която намира широк отзвук във финландската преса. През 1941-1944 г. е директор на Народния музей в Скопие. Директор на Народния етнографски музей в София от 1945 до 1948 г., в който работи до 1962 г. Основател и председател на Българското природонаучно дружество. Неговите проучвания и студии го определят като един от водещите български етнографи и фолклористи през ХХ век. През 1965 г. получава Хердерова награда. Умира на 25 ноември 1979 г. в София.