Определението „шарлатани” беше употребено от наш политик с най-висок ранг по адрес на негови едновремешни протежета, които по-късно го разочароваха. Но този текст иска да обърне внимание върху шарлатанията не в изолирания случай, а като всеобхватен и дълбок политически проблем.
Произходът на думата ни отвежда към френски и италиански – към измамници, търгуващи с измислени лекарства, към бръщолевене и разиграване на сцени с цел нечестна печалба. Човек би казал, че в преносен или направо в пряк смисъл описанието покрива политическото занимание въобще.
Защото какво друго правят политиците, ако не това – да предлагат лъжовно лечение на обществените болести, като създават внушения с много приказване и какви ли не инсценировки. Ние се нагледахме и наслушахме на всякакви изпълнения в този дух с натрапчива интензивност в последно време.
Ту едни, ту други се открояват с откровено шарлатанско поведение – не бихме казали, че то е запазена марка само за някого. Даже често, както в поговорката „Крадецът вика – дръжте крадеца”, шарлатанин упреква шарлатанина и обратно на „гарван гарвану” от пословицата, иска да му извади окото.
Политиката е шарлатанска надпревара, предизборните кампании са парад на шарлатанията, а последващите действия са разгръщане на нейните ежедневни употреби. Управляващи и опозиция са двете страни на фалшивата монета – откъдето и да я погледнеш, няма да видиш истината.
Не бихме били толкова крайни в оценката си, ако някой политик решеше да бъде по-открит и да говори за реалното състояние, вместо да насърчава заблудите. Такава задача се оказва трудна, доколкото да говориш за реалното състояние носи риска от политическа загуба – никой не иска да се сблъска с реалността.
В основата на шарлатанията стои не толкова нечия склонност да се вършат измами, колкото предразположението на хората да бъдат мамени. Един вид – каквото повикало, такова се обадило. Политиците имат алибито, че отговарят на нужда, те са шарлатани по маркетингова необходимост.
Патриотичните и националсоциалистическите лъжи, лъжите за равенството, братството и за комунистическото светло бъдеще, за справедливостта и „нулевата толерантност към корупцията”, за прогреса и богатството, за личното и общото здраве – всички те са сякаш пожелани от клиента и затова предоставени.
Някой естествено би възкликнал, че не обсъждаме задължително лъжи, а валидни идеи в развитие. Нима бихме заподозрели религиите, изкуствата и изобщо културата в нечисти намерения, при положение че политиката също е явление от този ред?… Истината е, че и на тях не е спестена критиката.
И все пак – религиозните или художествените послания са непременно обвързани с изстрадана утеха, с мъченичество и катарзис, културното издигане – с последователни усилия, с усърден труд. И благата не са за собствено тукашно ползване, а се отнасят към възвишената сфера и даряването на другия.
Различното при политиката е нейната непосредствена утилитарност, обещанието за конкретен „видим” резултат – оттук произтича шарлатанията. И ако ставаше въпрос за дребни практични решения, всичко щеше да е наред, но политиците са изкушени да гарантират свобода, достойнство, благополучие и безсмъртие.
Може да звучи прекалено и преувеличено, но е така. В шарлатанската надпревара залозите стават големи, защото да извършва малки услуги е по силите на всеки. За да победиш конкурентите си, ти си длъжен да се целиш далече и високо, да стопляш сърцата, да окриляваш душите и да сбъдваш мечтите.
Но ако самите човешки копнежи предполагат насрещен отговор, защо да наричаме отговарящите с нелюбезни имена, защо да са шарлатани? Носят ли вина политическите ентусиасти, които срещу заплащане се опитват да удовлетворят исканията в този момент? Не може ли да зачетем амбицията им като благородна?
Тези питания ни връщат към един абзац по-горе, в който се споменаваше, че шарлатанията почива върху склонността на хората да бъдат мамени. Тази констатация ни води към причината за подобна склонност – неудовлетворения копнеж по онова безценно, което някак ни е отнето.
Ако приемем, че чувството за неудовлетвореност е, както се казва, съдбовно, то много внимателно трябва да се отнесем към детайла на отнемането. Дали си неудовлетворен, защото нещо ти е отнето, защото някой го е отнел? На този въпрос религията отговаря по един начин, психоанализата – по друг.
В първия случай отиваме при грехопадението, при загубения рай и ако вярваме на този разказ, животът ни се ориентира по вертикала, търсим възстановяване на връзката с отвъдното. Психоаналитиците пък казват, че културните забрани създават представата, че нещо ти е отказано, а истината е, че такова нещо няма.
Обаче политиците не пропускат да се възползват от възможността да яхнат тази неудовлетвореност, като забъркат в манипулациите си и малко религия, и малко психоанализа, но само за цвят. Главното е да хвърлят вината върху своя опонент: той ви е забранил щастието, заради него не сте в рая, а с мен – веднага там.
Злоупотребата с човешката природа, която политиците извършват, ги прави шарлатани. И оправданието, че те самите са подвластни на страсти, върху които трудно се упражнява личен контрол, не може да бъде уважено, защото за да заемат постовете, за които претендират, този контрол им е необходим.
Без осъзнаване на присъщите за политическата територия рамки и овладяването на утопичните стремежи наистина се затъва в шарлатания до шия и вместо лекуване на обществените заболявания се стига до тежки кризи. А знаем, че действителното лечение разчита на реална диагноза и скромна прецизна работа.
