Начало Идеи Актуално Шарлатания до шия
Актуално

Шарлатания до шия

2608
Франческо Сасо, „Селският шарлатанин“, ок. 1750 г.

Определението „шарлатани” беше употребено от наш политик с най-висок ранг по адрес на негови едновремешни протежета, които по-късно го разочароваха. Но този текст иска да обърне внимание върху шарлатанията не в изолирания случай, а като всеобхватен и дълбок политически проблем.

Произходът на думата ни отвежда към френски и италиански – към измамници, търгуващи с измислени лекарства, към бръщолевене и разиграване на сцени с цел нечестна печалба. Човек би казал, че в преносен или направо в пряк смисъл описанието покрива политическото занимание въобще.

Защото какво друго правят политиците, ако не това – да предлагат лъжовно лечение на обществените болести, като създават внушения с много приказване и какви ли не инсценировки. Ние се нагледахме и наслушахме на всякакви изпълнения в този дух с натрапчива интензивност в последно време.

Ту едни, ту други се открояват с откровено шарлатанско поведение – не бихме казали, че то е запазена марка само за някого. Даже често, както в поговорката „Крадецът вика – дръжте крадеца”, шарлатанин упреква шарлатанина и обратно на „гарван гарвану” от пословицата, иска да му извади окото.

Политиката е шарлатанска надпревара, предизборните кампании са парад на шарлатанията, а последващите действия са разгръщане на нейните ежедневни употреби. Управляващи и опозиция са двете страни на фалшивата монета – откъдето и да я погледнеш, няма да видиш истината.

Не бихме били толкова крайни в оценката си, ако някой политик решеше да бъде по-открит и да говори за реалното състояние, вместо да насърчава заблудите. Такава задача се оказва трудна, доколкото да говориш за реалното състояние носи риска от политическа загуба – никой не иска да се сблъска с реалността.

В основата на шарлатанията стои не толкова нечия склонност да се вършат измами, колкото предразположението на хората да бъдат мамени. Един вид – каквото повикало, такова се обадило. Политиците имат алибито, че отговарят на нужда, те са шарлатани по маркетингова необходимост.

Патриотичните и националсоциалистическите лъжи, лъжите за равенството, братството и за комунистическото светло бъдеще, за справедливостта и „нулевата толерантност към корупцията”, за прогреса и богатството, за личното и общото здраве – всички те са сякаш пожелани от клиента и затова предоставени. 

Някой естествено би възкликнал, че не обсъждаме задължително лъжи, а валидни идеи в развитие. Нима бихме заподозрели религиите, изкуствата и изобщо културата в нечисти намерения, при положение че политиката също е явление от този ред?… Истината е, че и на тях не е спестена критиката.

И все пак – религиозните или художествените послания са непременно обвързани с изстрадана утеха, с мъченичество и катарзис, културното издигане – с последователни усилия, с усърден труд. И благата не са за собствено тукашно ползване, а се отнасят към възвишената сфера и даряването на другия.

Различното при политиката е нейната непосредствена утилитарност, обещанието за конкретен „видим” резултат – оттук произтича шарлатанията. И ако ставаше въпрос за дребни практични решения, всичко щеше да е наред, но политиците са изкушени да гарантират свобода, достойнство, благополучие и безсмъртие.

Може да звучи прекалено и преувеличено, но е така. В шарлатанската надпревара залозите стават големи, защото да извършва малки услуги е по силите на всеки. За да победиш конкурентите си, ти си длъжен да се целиш далече и високо, да стопляш сърцата, да окриляваш душите и да сбъдваш мечтите.

Но ако самите човешки копнежи предполагат насрещен отговор, защо да наричаме отговарящите с нелюбезни имена, защо да са шарлатани? Носят ли вина политическите ентусиасти, които срещу заплащане се опитват да удовлетворят исканията в този момент? Не може ли да зачетем амбицията им като благородна?

Тези питания ни връщат към един абзац по-горе, в който се споменаваше, че шарлатанията почива върху склонността на хората да бъдат мамени. Тази констатация ни води към причината за подобна склонност – неудовлетворения копнеж по онова безценно, което някак ни е отнето.

Ако приемем, че чувството за неудовлетвореност е, както се казва, съдбовно, то много внимателно трябва да се отнесем към детайла на отнемането. Дали си неудовлетворен, защото нещо ти е отнето, защото някой го е отнел? На този въпрос религията отговаря по един начин, психоанализата – по друг.

В първия случай отиваме при грехопадението, при загубения рай и ако вярваме на този разказ, животът ни се ориентира по вертикала, търсим възстановяване на връзката с отвъдното. Психоаналитиците пък казват, че културните забрани създават представата, че нещо ти е отказано, а истината е, че такова нещо няма.

Обаче политиците не пропускат да се възползват от възможността да яхнат тази неудовлетвореност, като забъркат в манипулациите си и малко религия, и малко психоанализа, но само за цвят. Главното е да хвърлят вината върху своя опонент: той ви е забранил щастието, заради него не сте в рая, а с мен – веднага там.

Злоупотребата с човешката природа, която политиците извършват, ги прави шарлатани. И оправданието, че те самите са подвластни на страсти, върху които трудно се упражнява личен контрол, не може да бъде уважено, защото за да заемат постовете, за които претендират, този контрол им е необходим.

Без осъзнаване на присъщите за политическата територия рамки и овладяването на утопичните стремежи наистина се затъва в шарлатания до шия и вместо лекуване на обществените заболявания се стига до тежки кризи. А знаем, че действителното лечение разчита на реална диагноза и скромна прецизна работа.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии