0
1437

Шахматни етюди (I)

Вилхелм Щайниц (седнал отдясно) по време на гастрол в Ню Орлиънс, 1883 г

Баден-Баден, 19 юли 1870 г.

Участниците в турнира решиха да напишат контестация. Не защото войната[1] избухна почти под прозорците им. И не защото Висамбург вече е в пламъци. Просто Щайниц е ужáсен. И което е още по-лошо – направи турнира като себе си. Мисленето му е нетърпимо. Всъщност не е съвсем сигурно размишлява ли, или издевателства над противниците си. Защото не може докато на съседните маси хората правят цели партии, той с часове да обмисля третия си ход. Това е не шах, а инквизиция. При мисълта, че ще трябва да преживеят подобен кошмар, мнозина от майсторите си тръгнаха преждевременно. Казаха, че нямат излишно време за губене. Но не в това е драмата. Ако срещите загубят очарованието си, ще изчезнат и публиката, и спонсорите… Това, заради което шахът бе надживял вековете – бляскавата и комбинативна мисъл, импровизацията и въображението, бавно и методично се унищожаваше. Скуката ще убие всичко! Банкери като Ротшилд и Епщайн ще изгубят интерес към играта и финансирането на турнирите ще става все по-трудно. Не се ли вземат мерки, и то спешни, през XX век шахът ще изчезне.

Вицепрезидентът на турнирния комитет – руснакът Иван Сергеевич, знаеше, че не бива да избързва с отговора. Знаеше, че партията „бащи срещу деца“ е вечна. Тя не е започнала през XІX век, няма да свърши и през XX. А и фактът, че някой има неприятен характер не е основание да бъде дисквалифициран от турнира. Пък и да упрекнеш шахматист за това, че мисли, е нелепо. Но все пак с Щайниц трябваше да се разговаря. Защото…

– Длъжен съм да ви информирам за жалбата – деликатно започна вицепрезидентът. – От мен се иска да поговоря с вас не само за този турнир, но и за бъдещето на шаха. Съществува мнение, че онова, което ни събира, е играта. Започнем ли да я възприемаме прекалено сериозно, тя ще престане да бъде игра и съответно – ще се обезсмисли. Вие как смятате?

– Смятаммм… – нещо жегна Иван Сергеевич. Не може интелигентен мъж като Вилхелм Щайниц, човек, който знае четири езика, да започва така изречението си. Толкова дразнеща интонация, а и тази високопарна дикция… Но нали възпитанието е именно в това – да не забелязваш грешките на събеседниците си. А и както учеше Квинтилиан – дори да сме оратори, не сме оратори на всички езици. Още повече че този рижаво-червендалест чудак бе дошъл в Баден-Баден не за да изнася сказки, а да играе шах. –  Сматаммм… – усещайки, че вицепрезидентът не слуша внимателно, повтори, дори потрети той. – Да обвиниш шахматист, че мисли по време на партия, е повече от нелепо. Все едно да блъснеш старица по стълбите и да я питаш защо се е забързала.

– Така е… – деликатно се съгласи Иван Сергеевич. – Но нали всичко, дори и мисленето, трябва да бъде в границите на някакво приличие? Защото ако в търсене на съвършения ход днес мислите три часа, утре може да ви потрябват седмици, месеци, години… Тогава ще заиграете (или заспите) сам срещу себе си и шахът ще изчезне…

– Ако това, което казвате, е вярно, не по-малко вярно е и точно обратното – грозно, показвайки кривите си зъби, се ухили Щайниц. – Пука ли ви колко дълго е мислена „Одисея“? Дори Омир да е писал по-дълго, отколкото е траел собственият му живот, тя не губи нищо от това. Ако не ми вярвате, питайте Стаунтън[2], той е писател и ще ви каже, че колкото по-бързо се създава една поема, толкова по-глупава става. Ако Гьоте беше измислил „Фауст“ за една шахматна партия време, съмнявам се дали някой щеше да се интересува от книгата му.

Само че Станутън твърди точно обратното, щеше да каже Иван Сергеевич, но прецени, че спорът е безсмислен. А и темата за литературата нямаше нищо общо с факта, че от двайсет години англичанинът настояваше за въвеждането на шахматни часовници. Нещо повече, точно на този турнир – тук и сега – жалбата срещу Щайниц бе внесена именно от Стаунтън, само че… нали е казано: „не на вас е дадено да съдите“, гузно премигна вицепрезидентът. Защото (днес се навършваха 40 дни от смъртта на Дикенс и Иван Сергеевич нямаше как да не се сети) има и такъв разказ[3], в който шишкавият скандалджия прави не друго, а онова, което се иска от всички ни – умножава талантите си. Видимо безличен, макар и с огромна като дирижабъл глава, този посредствен човек беше мъдрец. Или – антимъдрец (което сигурно е едно и също). Ами ако не той, а враговете му грешаха? Нали ако шахът си останеше във времето на Филидор[4], точно тогава би се изчерпал? Ако играта е мимолетно удоволствие, какъв (по дяволите) е смисълът от нея? И тези красиви като залеза комбинации, няма ли един ден да станат досадни? А може би ще изчезнат? Защото геният на Морфи е възможен само на фона на посредствеността. Всъщност какво ли би станало ако срещу Морфи стоеше Щайниц? „Шахматният Салиери“, написа в тефтерчето си Иван Сергеевич и реши да приключи този разговор. Не от надменност искаше да си тръгне. Просто бързаше. Бе обещал на Флобер, че някой ден ще му прочете „Мъртви души“ на френски. Мопасан настояваше за Лермонтов. От Оксфорд очакваха „Евгений Онегин“ и „Малки трагедии“ на английски… толкова ангажименти бе поел, а животът бе само един и не се знаеше каква част от него вече е изтекла. 

– Или не можете, или не искате да ме разберете – догони го Щайниц. – Аз имам мисия. Аз ще превърна шаха в нещо повече от наука…

– Никого не бих посъветвал да започне две поредни изречения с местоимението „аз“ – видимо се подразни руснакът. – Нека прекъснем този разговор. Моля ви! Не бива да ставаме център на вселената. Уморително е …

– Ще ме изслушате – извика в изстъпление Щайниц. – И за да се убедите, че нито съм луд, нито съм глупак, ще ви кажа, че знам какво си мислите! Защото – макар и странно, като вземането en passant[5] – отгатването на чуждата мисъл е правило в шаха. Разбира се, както не съм длъжен да взема пешката, която прескача бито поле, така не съм длъжен да мисля като вас. Така или иначе, чудесно знам, вие смятате, че Морфи е Моцарт, а аз – Салиери. Но това е романтичен предразсъдък. Направо глупост! Защото вашият поет не е разбирал от музика и не е знаел, че Антонио Салиери е два пъти велик. Веднъж като теоретик и втори път като педагог. Не забравяйте, че негови ученици са Бетховен, Шуберт и Лист; и че до ден днешен учим хармония, полифония и контрапункт по неговите учебници. Ето защо трябва знаете, че когато до третия ход съм мислил два часа, то е защото мисля с две епохи напред. Мисля как да разложа[6] играта на съставните ѝ елементи. И да ги събера. После пак ще ги разложа, и пак ще ги събера… Чували сте, че има такъв познавателен принцип: „теза – антитеза – синтеза“, но не подозирате, че аз ще направя за шаха това, което дори и Хегел не е успял да направи за философията. Ще видите, че след сто години никой няма да знае кой е Вилхелм Хегел, а за Вилхелм Щайниц ще говорят всички… Особено играещите шах.

– Ех, как се нуждая от вашето самочувствие – иронично го прекъсна Иван Сергеевич. – И аз бих искал да вярвам, че след сто години някой ще прочете моите повести. Но в основата на тази вяра е лудостта. За нея все още няма наука. Както и няма наука за шаха. Вероятно ще се родят едновременно. Ще се появят учени, които ще анализират всяка фуга в душата ви. За да я опознаят, ще изследват дори името на любимото ви шахматно кафене – „Куропатка“. Между другото, думата е славянска. Но няма да ви кажа какво означава.

– Защо – ококори се Щайниц? – Роден ли си в гето като дванайсето дете в семейството, „Куропатка“ се превръща за теб в нещо много повече от дом. Така и не разбрах откъде идва думата и какво значи…

– Пука ли ти, както би се изразил самият ти… – хладно и сдържано отвърна руснакът… – Защото с тази неистовост рано или късно вие ще станете световен шампион. И ще задминете Морфи! Не само в шаха, но и в лудостта. След което спокойно ще можете да умрете в приют за душевноболни. Все едно къде… Москва[7], Виена, Ню Йорк…. Светът е ваш… Все още…

На главната страница: Рицари тамплиери играят шах, Книга за игрите, 1283 г.

–––––––––––––––––––––––

[1] Френско-пруската война.
[2] Участник в турнира, приятел на Дикенс, Стаунтън (макар и поостарял тогава) е едно от най-значимите имена в шаха през първата половина на XІX в. Мнозина го определят като неофициален световен шампион през четиридесетте години. В историята на играта е известен с това, че (още от петдесетте години) настоятелно изисква въвеждането на шахматен часовник. Идеята му е приета едва 13 години след скандала в Баден-Баден. (От 1883 до 1900 г. часовникът е бил пясъчен, като се отмервало време от 15 минути не за партия, а за ход.) Автор е на книгата Chess handbook (1847).
[3] Алюзията (произволна, разбира се) е към Джеймс Каркер – един доста неприятен персонаж в „Домби и син“.
[4] Повече известен като бароков композитор, Филидор (1726–1795) въвежда понятието „шахматна теория“. В „Анализ на шахматната партия“ прави интересна аналогия между фугата и шахматната композиция.
[5] En passant – вземане чрез преминаване.
[6] За да подразни събеседника си, Щайнц цитира стих от „Моцарт и Салиери“ на Пушкин: „музыку я разъял как труп“.
[7] Иван Сергеевич нямаше как да знае, че четвърт век след този разговор престарелият (за онези години) Щайниц ще играе великолепно на Московския турнир през 1896 г. След което, заради невъзможното си поведение (и халюцинациите), ще изкара няколко седмици в Морозовската психиатрична клиника. Година по-късно същата история ще се повтори във Виена. И то не един път. Но за болестта на маестрото все още не е измислена диагноза. Затова и Щайниц се отправя към Новия свят. Където на 11 февруари 1900 г. шампионът умира в приют за душевноболни.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияСмъкването на маската
Следваща статияИван Вазов. Началото