0
2436

Шахматни етюди (IV)

Алехин срещу Капабланка, 1927 г.

Буенос Айрес, 15. ІX. 1927 г.

Тук, в Буенос Айрес, започва пролетта, а в родния му град – Москва – сега е есен и децата тръгват на училище. Светът е с главата надолу и никога няма да стъпи на краката си. Особено след думите на Короленко: „Ти дори и предател не си. Защото твоята родина – Русия, изчезна, а за Съветския съюз не съществуваш. Ти си Никой и ще останеш никой, дори да покориш целия свят“. Александър Александрович Алехин преглъща мълчаливо думите, пуши и крачи по брега на Малдонадо. След Одисей сигурно съм вторият Никой на земята – мисли си той. Само че аз ничие око не съм вадил и не виждам защо циклопите трябват да хвърлят камъни срещу мен. И защо тази ярост, след като хиляди, дори милиони пъти казах, че нищо освен шахът не ме интересува. Единственият човек на света, който може да ме нарече свой враг, е Капабланка. При все че непобедимият Хосе Раул няма врагове и не мрази никого. Сега сигурно е с Карлос Гардел. Обкръжени от танцьорки, пет пари не дават за моето съществуване. Танго и фиеста до края на света. Защото с парите, които събрах[1] за мача, дори да направи невъзможното, тоест да загуби, Капабланка ще може да празнува до края на дните си. Тогава, за да бъде позицията симетрична (макар че когато играеш с черните, симетрията е винаги в твой ущърб), и аз ще вляза в първото кафене. Ей така, за едно коняче време; да си спомня добрата стара Русия и онзи невъобразим сладострастник Фьодор Карамазов, който можеше да мисли за Бога само на чаша коняк.

Точно в този момент Александър Александрович нямаше как да знае за нощта срещу Благовещение на 1946 г., когато в един португалски град, в една хотелска стая – между символите на живота му – шахматна дъска, томче стихове и бутилка коняк, щяха да го намерят мъртъв. А и да знаеше… Така или иначе мачът щеше да почне утре привечер. Освен това ще смеси коняка с чай… никой няма да разбере. Но и чист да е, Саша (така го наричаха като малък) умееше да контролира ситуациите. Пък и колко са стотина грама…

– А може би най-добре ще е да пия едно ирландско кафе – замислено погледна към сервитьорката, мулатка.

– Сеньор, в „Кафе Паломита“ никой никога не е пил ирландско кафе. Дори не знам какво е това. Дали ще бъдете любезен да си поръчате нещо друго?

– Коняк. Ако може – „Хенеси“.

– Позволете аз да почерпя – намеси се в разговора двайсет и пет-трийсет годишен младеж. Всъщност младежът беше зрял мъж, ала имаше нещо простодушно и инфантилно в чертите му… и тази странна (бог знае чия) приумица: английско-испански овал на лицето, плюс чудноватата смес на креолско-семитска кръв. И погледът… Сякаш играеше блинд на много дъски… комбинация от слепота и прозорливост, от умора и загадъчна, трескаво-импулсивна мисъл.

– Разбира се, че може, младежо – отвърна нервно руснакът. – Макар че думата „младежо“ звучи нелепо. Делят ни, както е видно, не повече от десетина години.

– Девет са – уточни той. – Роден съм на 24 август 1899 г., а вие сте Александър Алехин и тъй като аржентинските вестници не спират да пишат за вас, всеки ви познава. Макар и да не е всеизвестно, че сте роден в един и същи ден[2] с Фьодор Михайлович Достоевски; и че поръчвайки коняка, си мислехте за Фьодор Карамазов.

– Сеньор, вие наистина ме удивлявате. Хората с толкова комбинативна мисъл се броят на пръсти и повечето от тях ги познавам. Лично! Кой сте вие?!

– О, аз съм Никой – с известна маниерност отвърна младежът.

– Е, вече станахме трима. Като в руската пословица: „Бог любит троицу“.

– С Него сме четирима – изопнаха се чертите на лицето му. – Интересна компания се събрахме: ние двамата, Бог и Одисей – четири въображаеми същества, подредени за партия чатуранга.

– Явно познавате историята на шаха – засмя се Алехин. – Трябва да сте чували, че Пол Морфи, най-великият гений в историята на играта, наистина играе с дявола… дори побеждава. С гамбитна жертва на здравия разум и с цената на класическа лудост в ендшпила.

– Е, кой не знае Морфи… Между другото, би могъл да ми е дядо. Баба ми по бащина линия е англичанка. През 1858 г. се запознават на турнир в Бирмингам. Няколко години са били приятели. Всъщност това е причината дядо ми да я доведе тук, в Аржентина. Както и да е… Семейните хроника не са интересни. Но любопитна за вас, мосю Алехин, може би ще е връзката между Пол Морфи и вашия сънародник Николай Гогол. Помните ли „Портрет“? Идеята за разказа идва от картина на Морис Ретц[3]. Нарисувана е позиция[4], в която дяволът – с черните естествено – ще обяви мат в три хода. Морфи пренарежда фигурите от картината на дъската и показва, че белите печелят… След това полудява. Между другото мнозина вярват, че на платното наистина е изобразен дяволът и затова „Шахматисти“ е най-често похищаваната картина в историята на изкуството.

– Удивително! – Изправи се на крака Алехин. – В най-обикновено кафене, на края на света, да срещна човек с ум по-бляскав от този на Капабланка.

– Е, сеньор Алехин, кафене „Паломита“ не бива да бъде подценявано, нито Капабланка трябва да се надценява. Той не е по-умен от сервитьорката, която ви взе поръчката. Ако имате време да поговорите с нея, ще разберете защо мачът ви е тук, в Буенос Айрес. Ще научите и неща за Капабланка, които в книгите ги няма. Не говоря за това, че смята невероятно бързо. Нито за паметта му. Нито за удивителната му интуитивност. Той е като водата, която винаги намира път. Защото знае, че онова, което му хрумне веднага, без никаква мисъл, е най-умното. Точно с тази си интуиция обърква всички и винаги печели. Но това е уловка. Ако не вие играете срещу него, а той срещу вас, ще обърка стъпките. Ще бъде като античния Антей в хватката на Херакъл. Защото те с Капабланка са герои от един и същи мит – непобедими, когато са здраво стъпили на земята. От вас се иска да го накарате да скочи на крака ви; да повярва, че е хванал Ахилесова пета[5]… И световен шампион ще бъдете вие. Мога дори да се обзаложа.

– Младежо, ако се окажете прав и наистина победя Капабланка – Алехин се зарадва като дете при мисълта, че думите на непознатия могат да се сбъднат – ще ви поменавам в молитвите си до свършека на дните си.

– Не е нужно… просто трябва да си спомняте, че на родния ви език шахматната дама се нарича „ферзь“ и на един много, ама много стар руски – тази дума означава „мъдрец“.

– Хм… – замисли се Алехин. – Това и на теория не е възможно. С буквата „ф“ не може да започне никоя славянска дума… невъзможен ход… Макар че в Русия няма и слонове, както наричаме офицерите. Любопитно защо топовете са „кораби“? Може би защото тръгнеш ли пешком с пешките, доникъде няма да стигнеш. За да завладееш една далечна страна, явно трябват мъдреци и кораби.

– Ето, видяхте ли с какво ще победите Капабланка? В неговия език (който е и мой) дамата е просто дама. И офицерите са офицери… А топовете[6] са крепости. В тях няма движение.

– А пешките – трескаво подскочи Александър Александрович?

– Баба ми, но другата, по майчина линия, казваше, че пешките са ладиноси – конвертирани евреи, като нея. Бавни, прозрачни, почти призрачни. И точно поради тази причина могат да правят каквото си искат. Казваше още, че който играе шах, като гледа пешките, трябва да си представя цар Давид[7]. С две думи – ако шахът има душа, тя е в пешките.

– Ех, приятелю, не съм наричал никого така от векове… ако знаеш как ми се ще да пием още по едно коняче, но трябва да тръгвам, защото утре ми предстои труден ден. Кажи ми поне името си на раздяла…

– Аз… аз съм човекът, който обича да си измисля въображаеми същества. Едно от тях – победителят на непобедимия Капабланка, сте вие.

– Спасибо! – Без за разбере защо, Алехин отговори на родния си език.

– За нищо – отвърна тайнственият събеседник, след което се разделиха. Завинаги.

––––––––––––––––––––––––––

[1] Според изискване, въведено от Капабланка, този, който поиска да оспорва шахматната му корона, трябва да осигури финансирането на мача и награден фонд от 10 000 долара, като 7000 от тях, независимо от резултата, остават за Капабланка.
[2] Трийсет и първи октомври, съответно през 1820 и 1892 г.
[3] Friedrich Moritz Retzsch (1779–1857). Картината „Шахматисти“ е нарисувана през 1830 г. Три години по-късно Гогол започва да пише „Портрет“.
[4] След трийсет години, през 1957 г., сцената ще бъде запечатана във филма на Бергман „Седмият печат“.
[5] Ахилесовата пета е и шахматен термин. Означава поле, пазено единствено от противниковия цар.
[6] В испанския шах топът е torre (оттам и на български „тур“).
[7] Дали неизвестният аржентински младеж говореше за битката с Голиат или за жертвата на Урий, съпруга на Вирсавия, Алехин не разбра до края на живота си.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияЛогосът на любовта
Следваща статияМеста до поискване