0
2049

Шахматни етюди (VII)

Василий Смислов, Амстердам, 1964 г.

Нов, 2010 г.                                       

Василий Смислов, седмият световен шампион, влезе едновременно както в деветото си десетилетие, така и в кардиологичната клиника „Боткин“. Отдавна бе с миокардна исхемия, почти бе свикнал с нея; но сега коронарните му артерии съвсем се запушиха. А и съчетанието с аритмия и старческа пневмония не вещаеше нищо добро.

Въпреки това от „Бърза помощ” разбраха за инцидента по друг повод. Жена му, Надежда Александровна, малко по-голяма и много по-болна – отново колабира. Но този път шампионът беше безсилен. Не само не успя да я вдигне, дори да стане от леглото си не можеше… Добре че беше телефонът…

В реанимацията се озоваха едновременно. Бяха в една и съща стая, вероятно защото и по пътя към Отвъдното не биваше да се разделят. Несъмнено „певецът на ендшпила”[1], гросмайстор Василий Смислов играеше последния си ендшпил. И при все че бе виртуоз – еднакво добър както в защита, така и в атака, партията бе изгубена. Но можеше да се отложи… Само че с колко? Седмица? Месец? Година? Две, три… сто години… Рано или късно флагчето щеше да падне и някой – очевидно старецът – да изгуби по цайтнот. Освен ако с Надя не напуснеха този свят едновременно. Подобен развой се считаше за добър, почти победа. Та нали пораснаха и остаряха заедно. И като всички влюбени се молеха да бъдат едно, не само в Живота, но и в Смъртта. „Чего же больше?”[2]. А повече – въпреки Войната и тежките следвоенни години – можеше. Защото Смислов излезе от дебюта с великолепна позиция. Освен божествената дама – Надя, с която се венча през 1938 г., все още ученик – имаше два неукротими топа: операта и шаха. Вярно, заради безбройните турнири не стана щатен баритон в „Болшой театър”, но никой не можеше да му отнеме Рахманинов и „Алеко”, нито „Демонът”[3] на Рубинщайн, нито Чайковски, Верди и Масне, Гуно и Леонкавало… И какво че не гастролираше като Шаляпин и Карузо по световните сцени? Нали с другия топ компенсираше? Заедно с Тал, Петросян и Спаски (и с патриарха Ботвиник, разбира се) направиха непостижимото. Непобедими като Червената армия, те създадоха най-ярката шахматна ария. Беше като в приказките. Дали оттам не идваше и любовта на Смислов към старите руски билини[4]. В една от тях, поне така настояваше приятелят му Юрий Авербах[5], яхнал ветрена колесница, Иля Муромец громеше Калин-цар[6] и татарската му конница. За съжаление маестрото до края на живота си не сдвои топовете на една линия; не написа операта за приказния шах и за онзи богатир, който, заключен в погреб, стои и чрез сокол-птица кораби[7] мести[8]. Неведнъж това му се присънваше. Понякога соколът беше орел или ястреб, друг път – гълъб или врана; чайка, жерав, буревестник… Ала сънят винаги си оставаше един и същ: през девет земи в десета юнашкото пиле долита и Калин-царя намира. В пурпурна шатра татарин седи, главата му – меден котел, дланите – лопати елхόви; сам царят – от столетен дъб по-голям, едната му устна – златна, другата – сребърна. Първата партия губи, първа си щерка на Иля предлага. Втора си щерка залага, втората партия губи. Трижди залага и три пъти губи. Люто гневи се татарският хан, сили от тартара вика. Двери се черни отварят, Змеят Горянин и Чудото-Юдо пристигат. Но Иля е хала! Игра превъзходно и всички матира!

Смислов вярваше, че има такава опера и че някой ден ще пее в нея. Но приказката остана недосънувана и шахматният „Борис Годунов” не се появи на сцена.

И в авиацията не стигна далеч. Не успя да се запознае с Екзюпери. Като малък научи от баща си – Василий Осипович, че в началото на играта, когато се замесва тестото, играят само леките фигури. Те ще наредят масата (казваше той). И понеже тогава не вярваше, че леките фигури могат да имат по-голяма тежест от тежките, до изнемога изследваше книгата на Алехин „Мои лучшие партии”. Беше подарък от баща му по случай първия учебен ден. Още оттогава старият бухгалтер[9] искаше да внуши на сина си, че логиката е винаги алогична и че човек (често) се препитава от онези случайни неща, които в така наречения „реален живот” имат неизмерима тежест. Затова го изпрати първо в боксовата школа, а после – във висшето училище по авиотехника… Бяха военни години, когато и врагове, и приятели повтаряха до изнемога, че с пистолет и добра дума човек ще постигне повече, отколкото само с добра дума. Не му беше по мярата тази философия, затова и се вдъхнови от идеята, че животът е самолет, летящ над вселенското блато. Някога – сънуваше на глас средношколецът – леките фигури били слонове, а сега са станали още по-леки и са се превърнали в самолети… Беше прочел подобни думи у френския пилот Антоан дьо Сент Екзюпери и повярва, че и неговият свят може да се издигне. Само че през 1944 г. бащата на „Малкият принц” отлетя завинаги. Младият авиатор Василий Василевич изгуби интерес към летенето и също изчезна за авиацията. „Времето на маршировките не е за поезия”… Това бяха едни от последните думи на баща му, когато – на смъртното си ложе – обясняваше защо е изгорил тетрадката си със стихове и, отказвайки се от мечтата да полети, е станал търговски представител в Астрахан… Макар че „ръкописите не горят”[10]

„Господи, каква симетрия”, прекръствайки се, прошепна старецът. Исках да бъда пълната противоположност на баща си, а се превърнах в съвършеното му копие. Но за разлика от него оставих поне един стих. Защото заглавието на книгата „Тайны ладейнаго эндшпила” си беше стих, все едно от коя поема…

Никога в живота си Смислов не се бе чувствал по-изморен. За пръв (и по всяка вероятност за последен) път мисълта му тежеше. Като щанга… Дори спомените – бледи и смътни – го изтощаваха… И откъде се появи тази глупава идея, че топовете трябва да се сдвояват… шах, опера и авиация… Иля Муромец и Екзюпери… Усети внезапен отлив на сили. Прилоша му и… заспа. Дали така изглеждаше смъртта? Или шахматната приказка? И защо ли птицата, която местеше фигурите, се бе променила? Досега в никой сън не е била гарван и никога не беше пяла: nevermore! Но този път нещо се обърка. А може би още от първия ход, от началото си беше така. И птицата никога не е била нито сокол, нито орел или ястреб. Нито чайка, нито жерав, нито буревeстник… и сякаш винаги е пеела не друго, а: „nevermore!” Дали с безбройните си арии гросмайсторът не се опитваше да я заглуши?! Не се ли опитваше още от детските си години да я надиграе в ендшпила?!

Приеми ремито – проговори му с човешки глас гарванът и правата линия на кардиограмата потрепна за миг. – Иля Муромец те чака. Сбирал отбор богатири… Тал, Петросян и Ботвиник за битка с татарите стягал; че царят им – казват – нова земя е заложил. Затова и другарите стари те викат…

Малко по-късно Надежда Александровна, единственият човек, който можеше да разкаже тази история, също почина. Погребаха ги заедно в Новодевическото гробище…

–––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Смислов (буквално до края на живота си) е бил измъчван от въпроса: коя страст у него е по-истинска? Тази към музиката или тази към шаха? Подобна дилема е имал и пианистът Марк Тайманов (който до загубата си с 0:6 от Фишер е в топ 10 на най-добрите шахматисти [през шейсетте]).
[2] „Какво повече” – обичайна фраза, но и стих на Пушкин (писмото на Татяна, в „Евгений Онегин”).
[3] Смислов записва грамофонна плоча, в която изпълнява арии от въпросните опери.
[4] Средновековни руски народни приказки (юнашки епос) в мерена реч.
[5] Връстник (роден е през 1922 г.) и приятел на Смислов, Юрий Авербах е един от най-задълбочените изследователи на шахматната история. 
[6] Калин-цар е руското име на Кидан хан [ок. 1205–1260], син на Угедай и внук на Чингис хан. При неговото управление Монголската държава (обхвайщайки териториите от Япония и Корея през Китай, Тайланд и Русия, достигайки до Полша и Германия) става най-голямата държава на всички времена.
[7] Руските шахматни топове (както неведнъж е отбелязвано) са ладии, тоест кораби.
[8] Идеята за кореспондентен шах от онова време е причудлива, но според Юрий Авербах съществуват множество билини, които разказват, че Иля Мурумец и Калин-цар са играли на шах. Археологическите извори индиректно свидетелстват, че играта влиза в Русия, благодарение на хазарско-персийското и монголско-китайското влияние.
[9] Руската дума за счетоводител отзвучава в българската дума за бухалка. Алюзия за това, че Смислов – паралелно с шаха – е тренирал и бокс.
[10] Прословутите думи на Воланд от „Майстора и Маргарита”.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияПолитическата поезия на Пламен
Следваща статияТрилърът като вражеска територия