Самарканд, декември 1960 г.
Почти от месец Михаил Тал е всенароден любимец. Новият световен шампион е отнел короната не на кого да е, а на самия патриарх – Михаил Ботвиник. Ала не само затова е обичан. Все още юноша, двайсет и три годишният „дивак от Рига“ е сред най-обаятелните фигури в историята на спорта. Неподражаем и виртуозен, той е „шахматният Паганини“. Дори и тези, които са далеч от играта, също знаят, че Тал е „великият комбинатор“[1]. Макар и с три пръста на дясната ръка, момчето е прекрасен пианист, несъмнен артист. Явно дружбата на майка му Ида Григориевна с Рахманинов, Шаляпин и Пикасо е проникнала в гените му. И това е една от причините за поканата в Самарканд. Трябва да изнесе поредица от беседи в двореца на пионерите. Защото, от една страна, както казват любимите му Илф и Петров: „Узбекистан е Стар завет плюс съветска власт, минус електрификация“, а от друга – при мемориалния комплекс Шахи Зинд са открити най-старите шахматни фигури в света. Хорезъм, Согдиана и Бактирия… хети и хурити… а може би и още древните асирийци са играели шах по тези земи. Нещо подобно Михаил Нехемиевич ще разкаже на децата. Не защото такива са фактите, а защото няма нищо по-интересно от Измислицата. Особено ако звучи правдоподобно. И увлекателно! А кой по-увлекателно и по-правдоподобно от него ще може да разкаже, че шахматните топове[2] са омагьосаните правнуци на птицата Рух[3]. Днес те са от камък, кост или дърво, а някога – когато шахът е бил все още млад и непокварен, заедно с мореходеца Синдбад, яхнали птицата-слон[4], те кръстосвали Земята по вертикали и диагонали. От Басра до Барселона, от Багдад до Хиндукуш. Кеф им – в Ефес, кеф им – на остров Серендип[5]…
И при все че (иска ли питане) малцина бяха сладкодумците, които можеха да се сравнят с разказвач като Михаил Тал, беседата пропадна. Така се случи, че вместо в двореца на пионерите, шампионът попадна в милицията. И то не за да разказва истории, а за да ги слуша. След което (като човек с IQ над 150) трябваше експертно да отговори на въпроса: може ли да съществува такъв тъпак като поета Йосиф Бродски. Защото идеята да се отвлече самолет за Термиз[6] и да се кацне в ирано-американската военна база Мешхиде можела да дойде само в главата на абсолютен имбецил; същество по-нелепо и абсурдно дори от птицата Рух… Вероятно се касаеше за безобидна митомания. Хлапакът е фантастен психопат и говори врели-некипели, но това (все още) не е престъпление. И при все че този тунеядец е като гъгрица в ориза, може би мястото му е в психиатрията, а не в затвора. Но не беше невъзможно да работи за чуждо разузнаване. Най-малкото защото всеки, който носи фамилията на древните бродници[7], е повече от съмнителен. Ами ако се окаже, че самолетната авантюра е начало на пъклен план?!
– Ето го човека – каза, отключвайки килията, майор Ковальов. – Ще ви помоля, другарю световен шампион, да размените няколко думи с него и да кажете какво е вашето становище. Ще ви чакам в кабинета си. Като свършите разговора, дежурният ще ви съпроводи.
– Самаркандски аеропорт, а – приветливо се усмихна Тал. – Сигурно е заради стиха: „А умирать поедем в Самарканд, на родину предвечных роз“[8]?
– О, вие познавате Ана Ахматова – мрачно, с видима неохота отвърна арестантът?
– Дори мога да ви запозная. Ако я спечелиш на своя страна, съдът ще бъде благосклонен към теб. Защото едно е да си поет тунеядец, друго е да си приятел на Ахматова.
– Честно?! – Не скри възторга си хлапакът.
„Прекалено е спонтанен, за да бъде зъл. Със сигурност не е терорист“, каза си Тал и внимателно се вгледа в чертите на момчето. При все че беше навършил двайсет години, Йосиф Бродски имаше вид на средношколец, който – счупил училищен прозорец – се чуди как да се измъкне от ситуацията.
– Да, млади момко, защо да не познавам Ана Ахматова?! Ако имаш късмета да станеш световен шампион, познаваш кого ли. Ще ѝ кажа добра дума за теб. Дори ще помоля двама от учителите си по литература да свидетелстват за таланта ти. Мисля, че Ефим Еткинд[9] и Волдемар Адмони[10] няма да ми откажат. Само ще те помоля да не разправяш под път и над път, че другарят Микоян е третокласен сатрап от времето на Бродски…
– И това безкористно?! – Не вярваше на ушите си поетът.
– Предполагам… – замисли се Тал. – Ще докладвам, че у вас всичко е полет на фантазията, че живеете като птичка и че самолетът е само метафора.
Бродски не вярваше на ушите си. Досега познаваше единствено вкуса на предателството. Като се почне от авиоисторията и кацането в Иран… кой биеше по главата приятелите му Олег Шахматов и Александър Умански да изпеят всичко в милицията? Още повече, че самите те прекрасно знаеха: цялата работа е само фантазия. Та кой от нас не си мечтае да се събуди на другия край на земното кълбо и да започне живота си от начало? Особено след толкова провали… незавършен (защо ли) осми клас и трудова практика в ленинградската морга… После – асфалтова база, след нея – циментова. Да си на двайсет години и да знаеш, че животът ти е свършил… тогава какво друго ти остава, освен да сънуваш с широко отворени очи… И изведнъж световният шампион по шах ти заговаря в стихове. Нещо повече, предлага ти да те запознае с Ана Ахматова и да те освободи от затвора…
– Наистина не ви разбирам! Всичко, което ми казвате, звучи невероятно. Защо ви е да го правите – гласът на Бродски идваше сякаш от преизподнята.
– Може би защото самият аз съм невероятен – театрално отговори шампионът. – А може би всичко е заради Чехов. Обичам го не по-малко от вас; вероятно защото сме герои в негова повест. Сещате ли се коя?
– „Палата №6“ – светкавично отвърна арестантът.
– Ето, отгатнахте! Разговорът с вас е нелош спаринг и това е основание да ви помогна. С хора, познаващи Чехов, е приятно да се говори. Без тези разговори животът е като партия шах с човек, който не знае какво е ендшпил. И да го победиш, безвкусно е някак. Безсмислено!
Искаше му се да обясни, че си представя дните на все още безименния поет като екзотичен гамбит. Още неописан в теорията „гамбит Бродски“. Игра, в която жертваш всичко, дори и душата си, за да напишеш пет добри стихотворения и да изнесеш няколко лекции в американски университети. Да станеш академик и да получиш Нобелова награда… Но (по-скоро на себе си) каза, че е уморен от дългия път и трябва да си почине.
По стълбите към кабинета на майор Ковальов Михаил Тал сякаш не вървеше. Той бягаше по тях. Почти хвърчеше. Знаеше, че така умът му се възстановява от първия разговор и едновременно с това се подготвя за следващия. Дългото бягане, футболът, хокеят, фехтовката… (на турнира в Севиля ще пробва и корида) бяха неоценим помощник в шахматните тренировки, затова и стълбището му се видя чудесно решение.
– Заповядайте, другарю шампион – приветливо го посрещна майорът. – За нас е чест! Да предложа малко водчица? Ей така, за настроение…
– Защо не – съгласи се гросмайсторът. – И без друго ми се приядоха огурцы – разбира се, че Тал можеше да каже: „кисели краставички“, но защо ли реши да говори на родния си език; на нещо средно между руски, идиш и латвийски. И защо ли си спомни как майка му (когато трябваше да бъде на една маса с дядя Роберт[11]) страстно повтаряше: „Миша, научи се да говориш на човешки език“. – Естествено, че не бих отказал…
Първите три водки Тал изпи светкавично. Все едно играеше блиц. И отново се появиха онези черни, яростни петна в погледа му. Гросмайстор Пал Бенкьо ги наричаше: „магически огньове“ и настояваше, че рижкият вълшебник е продал душата си на дявола. Но майор Ковальов си оставаше атеист и подобни бабини деветини не го вълнуваха… да го питаш защо ли се присети за тях…
– Знаете ли – сякаш през усилвател се чу гласът на световния шампион. – При залог едно към един милиард[12] бих се обзаложил, че по-скоро аз бих отвлякъл самолет, отколкото онзи нещастен младеж в ареста. От което не следва, че той е нормален човек. Медицината нарича неговата болест „Флоберов синдром“. И настоява, че това е най-елегантната лудост; да повярваш, че си герой от нечий роман. Все едно дали е „Йосиф и неговите братя“ или е библейската книга Битие. Казват, че тази болест се лекувала единствено с литература. И че най-доброто лекарство срещу Флобер били Дикенс, Тургенев, Мопасан… а защо не Балзак или Стендал. Другият вариант е да оставиш хората да си живеят в книгите. За да не полудеят наистина. Или сам да ги измислиш. Аз, за съжаление, не мога… затова играя шах.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] На героя от романа на Илф и Петров Тал посвещава дипломната си работа. Любопитна подробност е, че когато връстниците му започват да учат висше образование, Тал вече се е дипломирал.
[2] Преди да стане топ (или тур) фигурата е била известна с арабско-персийското си име el-roh. И понеже името Рох/Рух не е говорело нищо, изписвали го като roca (камък, крепост); оттам и „рокада“.
[3] В Библията Рух (или Руах) е Духът Божий (Ruah Haqodesh), който „се носеше над водите“ (Бит. 1:2). Но Ру[а]х е и всеки дух – все едно дали е човешки, ангелски или демонски. С това си значение думата е употребена 378 пъти в Писанието. Отделно от това тя означава и вятър. Ruah iam – западният вятър, е „бащата на дъжда“ (ІІІ Царств. 18:44–45), Ruah kadiim (Иов 1:19; Иеремия 4:11) – източният вятър, е вятърът на пустинята, северният вятър, който разпръсква облаците, е Ruah tsafon (Иов 37:9), а буреносният, южен вятър е Ruah darom (Исаия 21:1).
[4] Според персийско-узбекското предание птицата зиме живеела в земята на янгите (северозападен Тайланд), а снасяла яйцата си на остров Мадагскар, където – докато малките укрепнат и се научат да летят – ги хранела с каркадани (носорози). Освен това в руския шах (както е добре известно) офицерите са слонове.
[5] Персийското име на остров Шри Ланка. В епоса („Осем райски градини“ и „Седем красавици“) – приказна страна, в която всички са неизказано мъдри.
[6] Град на руско-афганистанската граница.
[7] Вероятно руските милиционери са използвали думата „бродники“. Нейното значение (народ чужд и различен от нашия, странна и нелепа смесица от кумани, печенеги и хазари) е доста по-различно от българското.
[8] „Да идем в Самарканд и да умрем – в родината на розите предвечни“ (преводът е мой, Н.П.).
[9] Еткинд е едно от големите имена в съветското литературознание, автор е на книгите „Изкуството да си читател“, „Стихове и хора“, „Божественият Глагол“, „Психопоетика“. Наистина участва в делото срещу Бродски през 1964 г. като застъпник на поета.
[10] Брат на композитора Йохан Адмони, професор Владимир/Волдемар Адмони е един големите съветски лингвисти и преводачи. Известен с книгите си за Ибсен и Томас Ман, той също е застъпник в процеса срещу Бродски.
[11] Генетичният баща на Тал (при все че малкият Миша бил невероятно силно привързан към съпруга на майка си – доктор Не[х]емия Тал).
[12] Подобно е съотношението в песента (тогава все още ненаписана) на Висоцки за Тал.
