0
4959

Шахматни етюди (XI)

Боби Фишер

Варна, 1962 г. 

И двамата са тийнейджъри. Единият вярва, че целият свят е длъжен да знае за него, другият – че не е длъжен да знае никого. Общото между тях е, че говорят еднакво лош френски. И че трябва да намерят език, на който да се разберат. Защото деветнайсетгодишният американец пристига на петнайсетата шахматна олимпиада съвършено сам. По неизвестни причини той отказва да лети с националния отбор на САЩ и каца на летището в Белград. До „Златни пясъци“ дошъл с някой си Биелица[1]. Разбира се, всичко това не би имало никакво значение, ако по пътя гросмайсторът не бе загубил личните си документи. Пристига в хотела, но момчето на рецепцията, седемнайсетгодишен хлапак от село Пейчиново, добре знае, че не може да предостави VIP стая на безпаспортен чужденец. Още повече, че американците са другаде. Тук, в „Родина“, са само руснаците.

– Аз съм Боби Фишер – уверено заявява младежът.

– А аз съм Фазана, Малкия Фазан – влиза в тона му другият младеж.

– Все ми е едно кой си. Защото един ден ще стана световен шампион по шах и целият свят ще ми се покори.

– Е, квит сме. На мен също ми е все едно ти кой си. Защото не играя шах и нямам никакво намерение да ставам световен шампион по каквото и да било, а и не искам никой да ми се покорява.

След още една минута младежите разбират, че са наежени като петлета, защото твърде много си приличат. Еднакво неуправляеми са, а и възрастта (и останалото – поглед, походка, дикция, интонация)… всичко показва, че в един от възможните светове могат да са братя. Разбира се, когато на 15 години Боби става шампион на САЩ, а година по-късно мери сили с най-добрите в света, българинът е копаел лозето на дядо си. Днес, вече грохнал старец, едва ли ще си спомни какво друго е правил тогава. Но никой, дори самият той не може да отрече, че е имал своите празници. Та нали когато на 15. ІX. 1962 г. започва петнайсетата шахматна олимпиада, средношколецът трябва да е на есенна бригада в Полско Косово. Или като папуняк да дреме в Беленската гимназия. А може би трябва да е на военен лагер в Елхово; да мете плаца в Грудово или в Болярово, или в Звездец… нали затова е измислен триъгълникът на смъртта[2]. Ала точно сега Фазана (напук на всяка логика) е в най-скъпия хотел на „Златните“. Освен на рецепцията, работи като пиколо. И за две седмици ще изкара повече пари, отколкото майка му и баща му за цяла година. Нещо повече, ще постави Боби Фишер в шах. За по-малко от минута ще си заработи минимум сто долара… точно колкото в „Кореком“ струва една нова „Лада“. Добре де! Размечта се. Нека „Ладата“ не струва 100, а 1500 долара. До края на олимпиадата ще ги изкара. Само че…

– Мога да ви предложа апартамент на шестия етаж. Ще бъдете в съседство с Ботвиник. Но трябва да знаете, че руснаците, особено Тал[3], когато си пийнат, са доста шумни. За сметка на това говорят само за шах. Ако се правите, че не разбирате езика им, ще научите доста важни неща – Фишер усети, че българинът е изненадващо добронамерен, но в края на краищата защо да не е.

– А ти откъде знаеш, че говоря руски? – недоверчиво попита той.

– От една жена на име Регина. Дойде снощи. Каза, че ще закъснееш. Бил си уморен от дългото пътуване и си щял да нощуваш в Търново, в старата столица. Помоли ме да съм любезен с теб и ми подари няколко съветски учебника – по научен комунизъм, по история на КПСС[4] и по диалектически материализъм. Не знам защо, но ми даде и една книга на Енгелс: „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“. Любопитно как е разбрала, че ще кандидатствам във ВИНС-а[5].

– Офф, това са същите книги, които непрекъснато тикаше в ръцете ми. Започна се от времето, когато бях в утробата ѝ. Така че – честито! Запознал си се с майка ми – не на шега се разтревожи Боби. – Вземи 500 долара и ако пак влезе в хотела, изгони я с полиция. Инсценирай скандал и се постарай да я арестуват. Ще съм ти благодарен до края на дните си!

– Но… – разколеба се момчето от рецепцията. – Петстотин долара са много пари…

– Повярвай ми, че са нищо! Ако не ми вярваш, вземи хиляда! Или две хиляди! С тях си купувам най-великото щастие. Нямаш представа какъв кошмар е да живееш в един и същи град с Регина Фишер. Дори митичните харпии[6] са по-приятна компания от нея…

Вероятно (почти сигурно е) Боби и Малкия Фазан никога повече няма да се срещнат. Но няколко часа по-късно отново се виждат. Срещат се във Варна, на входа на Морската градина. Утре, на пет крачки оттук, в бившето „Морско казино“ Фишер ще играе първата си партия. Ясно е какво прави. Но защо българинът рита камъни и слага банкноти под тях? Едва ли вярва, че ако посее 10 долара, ще пожъне 100. Макар че в плановата икономика на Регина (и на съветския лагер) нищо не е невъзможно.

– Що за ход? Все пак това са моите долари – с добронамерена, приятелска сприхавост започна разговора американецът.

– Бяха твои, преди да ми ги дадеш – невъзмутимо отвърна Фазана. – Но сега аз ще си купя най-невероятното щастие. Защото до уши съм влюбен в едно момиче, ужасно напомнящо майка ти. По-властна е и от китайската компартия. Но засега това, заедно с усещането, че е превърнала валутата в религия, ме възбужда. Ето защо ще се направя пред нея на пророк и чудотворец. Искам да ѝ покажа, че в който и камък да се спъна, ще стъпя върху щатски долар.

– И после – разсмя се Фишер? – Представяш ли си колко дълго трябва да бъдеш световен шампион по шах, за да поддържаш подобна мистификация? Повярвай ми, аз получавам стотици пъти повече от целия олимпийски отбор на Русия, но майка ми пак е нещастна. Твърди, че съм отдавна провалил се некадърник и че съветските гросмайстори падат по милост от мен, понеже е работила за разузнаването им. За съжаление, твърди го толкова упорито, че и ФБР[7] ѝ повярва. След което Регина започна да се крие от всички, особено от данъчните и от полицията. Сменяхме квартирите през седмица. Понякога и по-често. Но това направи службите още по-подозрителни, а майка ми – още по-параноична.

– Да, но приятелката ми е друг човек – Фазана нямаше как да открие връзката. – Моето момиче е невероятно музикално. Чете партитурите на Шопен с лекотата, с която ти четеш шахматни партии. Ако знаеш как свири…

– Като майка ми – опита се да си я представи Боби Фишер. – И тя свири не зле… – Ето защо ти казвам: бягай далеч от нея. Ако не побърка теб, ще побърка сина ти. И да знаеш, по-лесно е да воюваш с Червената армия, отколкото да живееш с подобна жена. Ако ти кажа колко пъти ме е водила на психиатър, затова че вместо да си говоря с нея, предпочитам да играя шах или да чета книгите на Алехин…

– Започваш да ме плашиш – българинът нямаше опит с жените. Вероятно и Боби Фишер нямаше. А и не може всички момичета да приличат на Регина. Пък и да може… От това не му ставаше по-ясно как ще изглежда приятелката му след десет, двайсет или трийсет години. Помъчи се да я види като майка. Не успя. Но и себе си не виждаше като баща. Още по-нелепо би било да гадае как ще изглежда синът му след деветнайсет години. – Явно всичко е само фантазия – неволно, сякаш на себе си каза Фазана.

– Не е фантазия – ядоса се Фишер. – Както не е фантазия фактът, че някой ден – виждам го в началото на седемдесетте – ще бъда гений; в краен случай – най-добрият в света. Ще бъда по-голям от Съветския съюз. Тогава ти ще станеш баща. Ясно е като бял ден, като двуходова комбинация, която всеки може да отгатне. Трудно е другото. Да си представим как твоят син – подобно на Хемингуей – ще пръсне черепа си с ловна пушка. Сигурно знаеш, че отскоро[8] Папа[9] е завинаги на 62. Може би трябваше да изчака още две години. За да умре на моята възраст. На 64…

– Чакай, чакай… – Фазана почна да вика и ръкомаха все едно се караше на своя нероден син. – Ако сега си на 19, няма как да знаеш, че ще живееш още 45 години. Неизчислимо е!

– Кое е неизчислимо – бавно, уморено и провлачено отвърна Фишер? – Че шахматната дъска има 64 квадратчета? Че имаме по година за всяко от тях? Или че Регина, Царицата, може за нула време да обиколи дъската? Че може да играе за белите и за черните едновременно?! Или че третото лице на този чудовищен бог е твоята млада приятелка? И като казах „бог“ – след дълга пауза продължи Боби Фишер, – помоли се Някому друг да намери доларите, които сега сееш под камъните. Иначе рискуваш твоето момиче да се влюби в теб. И да ти роди син. Който ще е изкупителната жертва. И аз не знам на какво…

П.П. Спомням си, че научих за тази история съвсем случайно. Беше през 2010 г., две години след смъртта на Боби Фишер. Тогава татко реши, че трябва да отскочи до Рейкявик и да сложи шепа пръст на гроба му…

––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Всъщност Биелица не е „някой си“. Той е един от водещите югославски гросмайстори, а по онова време Югославия е втората шахматна сила в света. През 1972 г. той издава (в Сараево) книгата: „Боби Фишер учи как да играете шах“.
[2] В онези години отбиването на военна повинност в пограничния „триъгълник на смъртта“ се е приемало като наказателно-възпитателна мярка.
[3] Заради подобна шумна история (четири години по-късно, на олимпиадата в Хавана) отнемат правото на Тал да играе за националния отбор (друг е въпросът, че след толкова водка и след бутилка ром, разбита в главата му, на Тал му е все по-трудно да поддържа гениалната си форма от началото на шейсетте).
[4] По онова време съкращението е значело Коммунистическая партия Советского Союза.
[5] Висш институт за народно стопанство. По онова време така се е наричал Икономическият университет във Варна.
[6] Третата песен на „Енеида“ (почти в стилистиката на Фишер) ни ги представя като пустинни птици с момински лица, с кукести нокти и смрадливи кореми; пребледнели от глад, който никой никога не може да утоли. Свойствено за тях било да се спускат като соколи от високото и да оскверняват пировете. Неуязвими и зловонни – обяснява ни Вергилий – те с писъци поглъщат всичко и оставят след себе си единствено изпражнения.
[7] По-късно се оказва, че Регина е била наистина следена. Досието ѝ (обект на специален изследователски интерес) надхвърля 52 тома.
[8] Смъртта му е 14 месеца (и 14 дена) преди тази среща.
[9] Както интимно са се обръщали към Хемингуей по-младите му приятели (и приятелки).

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияЗа любовта към котката
Следваща статияМагията да си обичан