Начало Идеи Гледна точка Шаячена политика
Гледна точка

Шаячена политика

Тони Николов
05.06.2014
1155

TNikolov

Една от най-отвратителните черти на днешните управляващи е, че непрекъснато ни обясняват какво „те” мислят за България, без изобщо да се поинтересуват какво „тя” мисли за „тях”.

Затова не чуха и продължават да не чуват посланието, което „тя” им прати на европейските избори. Не чуха какво „тя” им изкрещя в лицето на протестите в София миналата година и то от устата на най-младите. Не чуха и продължават да не чуват даже глухия, но засилващ се ропот в дълбоката провинция, която „те” смятат, че феодално контролират, купувайки там гласове на едро и на дребно.

„Те” продължават да не разбират, че нещо „им” се случи. И, което е още по-лошо, „те” продължават да не разбират, че и нещо „ни” се случи.

На всички „нас”, ако личните местоимения все още имат смисъл в българската политика.

А трябва да имат, защото местоимението „ние” е ядро на политическия процес, сърцевина на политическото. Няма политика без политическо говорене, само така се постига споразумение. Така се стига до „общото дело”, което е от съществено значение за общността от граждани, независимо от неизбежните различия между „тях”.

Твърдя обаче, че това, което „ни” се случи този път, е много по-голямо от поредния срив, от поредната корупционна афера, икономическа некадърност или управленска идиотщина, каквито имахме при всички предишни управления.

За първи път от четвърт век бе поставено под съмнение мястото „ни” в обединена Европа, място, извоювано с цената на огромни жертви от няколко поколения на прехода.

Не знам какво би казал в тази връзка г-н Лютви Местан (след езикови консултации с г-жа Мариана Георгиева), но допускам, че отбягвайки съдържателната страна на въпроса (отношенията управляващи-народ и България-ЕС), би предпочел по-скоро да се впусне в обилни размисли за „меандрите на граматическата абстракция”.

Което би било поредното доказателство за „отчуждението”, което навява българската политика.

„Те” продължават да живеят в измисления си свят, да подменят реалните проблеми с псевдосоциални мерки, без да ги е срам да твърдят, подобно на Мая Манолова, че „хората” очаквали обещанията „им”.

„Кои”, „колко” хора и „как” (сещам се за миньорите от Бобов дол!) се видя на евроизборите, а „какви” са поетите от „тях” социални ангажименти стана ясно на 1 юни, когато парното в големите градове поскъпна с 12% (в Русе  – с 18 %).

Това вече е „реална политика”, а не е „граматическа абстракция”.

Нищо, че „те” продължават да си правят „задълбочени анализи” в сумрака на партийните си централи, че продължават да живеят в спарения въздух на кулоарните си дрязги и задкулисни козни.

А докато „те” бяха хипнотизирани от „себе си”, от местата в евролистата и от проблема “15:15”, „спешната помощ” се разпадна пред очите ни, за пореден път беше оплескана матура (този път по английски), а ЕК поетапно започна да „ни” спира еврофондовете. И това е само част от списъка с проблеми.

Какво разбраха от всичко това управляващите? Мандатоносителите от БСП се сбраха на Изпълнително бюро, сбърчиха чела, сведоха „дъбови глави” и отсъдиха: виновна за катастрофалната „им” загуба на евроизборите е проевропейската политика на собственото „им” правителство.

Гениално и категорично: виновна е Европа, а „те” са „невинни агънца”, „национални патриоти” и най-важното – „верни приятели на Русия”, „духовната връзка, с която ще пребъде”, докато „ЕС е само един икономически и несъстоял се политически съюз”, както заяви пред сп. „Газпром” депутатът от БСП и лидер на НД „Русофили” Николай Малинов. И тук му е мястото да изтъкнем още един факт, който остана почти незабелязан в кампанията около европейските избори. НД „Русофили” излезе с призив към русофилите в страната, посочвайки им кандидатите, които те да подкрепят на изборите:  на първо място беше Александър Симов, журналист от в. „Дума”, което е обяснимо, но пети в списъка беше проф. Станислав Станилов от „Атака”, което за пореден път ни връща към червено-кафявата окраска на българското русофилство.

Какво може да каже човек след всичко това?

Първо, че очевидно Русия е подсъзнанието на българската политика, ако си послужим с една формулировка на философа Борис Гройс. Нещо, което изплува като тревожен симптом при всеки вътрешнополитически трус, подсещайки ни за термина „задунайска губерния”.

И, второто, което си мисля, е, че русофилството на днешните управляващи е по-скоро инстинкт, а не „културна” или „духовна близост”. Убеден съм, че „те” действат по усет, според пророчеството на Осип Манделщам, без дори да се чели стиховете му (затова ги привеждам в превода на Димитър Калев):

Ний живеем без слух за страната под нас, 
десет стъпки встрани глъхне нашият глас,
 
но дори в полугласните теми
 
става реч за планинеца в Кремъл.
 

Да, за туй иде реч в днешната българска политика, а персонажът в Кремъл изобщо не е метафора, „той” си е съвсем на мястото.

Както съвсем конкретни са и „национално-отговорните политици”, поддържащи този изключителен „политико-експертен кабинет”, профанно носещ марката „Орешарски”, който тръгна на война с ЕК в защита на чужди газови интереси.

Че кой ще мисли за интересите на България, когато е заложено на карта най-святото – „векове на духовна близост” и най-вече „45 години от тях”?

Нима още преди 2007 г. социологът на лявата идея, вещо отгатващ резултатите на  всички поредни избори, пророчески не предсказваше нашето бъдеще: влизаме в Европа и рухваме. Както било и след 1878 г., когато българите напуснали цъфтящата Османска империя (тюх, да му се не види!), където се живеело добре, имало много храна, ама „те”, не, та не – независимост, плюс Европа. И ето го ужасът. Така че не ни е първица.

Тук ми се струва, че е крайно време да напуснем „полето на граматическата абстракция” в търсене на по-конкретна „културна матрица”. Затова и ще се върна към заглавието – реплика към прочутото есе на Цветан Стоянов „Шаячена интелигенция” –  което, макар и писано 1959 г., изобщо не е изгубило острата си актуалност.

Онова, което се е сменило, единствено е, че потомците на „шаячните интелигенти” днес като „шаячни политици” упорито нахлузват на врата ни воденичния камък на „шаячната си политика”:

Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло!…Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Какви умчета се крият само зад тях, тесни като килера на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай Боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаячният мирис става толкова силен, че може да ви задуши!...”

А днес можем да допълним – и не кой да е проблем решават „те”, а предрешават съдбата на България в Европа.

Ако „ние” им позволим.

И ако „те” не се провалят с трясък, преди още Европа да е започнала първите наказателни процедури срещу страната ни.

Защото не е знайно досега „те” да са намерили решение на някой проблем.

Освен на проблемите на „кой?”, превърнал се в проблем на България.

Тони Николов
05.06.2014

Свързани статии

Още от автора