Всичко трябва да се прави хубаво – и което се вижда, и което не се вижда.
(реплика на Йордан в „Понеделник сутрин“)
Още съм под въздействието на филма, който БНТ4 ни припомни. В събота вечерта беше „Понеделник сутрин“. Изряден постнеореализъм, съчетан и надграден до нещо автентично българско, в което се усеща не само пропагандата, но и реалният живот на 60-те.
Като си представя, че докато се снима „Понеделник сутрин“, Политбюро на ЦК на БКП е завършило чистката, която да заличи следите на лагерите и издевателствата в тях… И мисля, че това не е без връзка със съдбата на филма и неговата предотвратена премиера през 1966-а. В „Понеделник сутрин“ главната героиня е момиче, обвинявано в „битово разложение“. Такива като героинята Тони са били изпращани за превъзпитание в мрачни места. Наказвали са ги за грехове, в които ги е въвлякло едно общество, което обаче остава невинно като колектив… И ето че сценарият на Никола Тихолов предлага една друга възможна история – не отлъчване и изпращане в трудово общежитие, а „интегриране“ (според днешния речник) в бригада-отличник, където Тони „да попадне на хора“… Сценаристът и режисьорите разказват обаче една съвсем не пропагандна версия на живота. Може би затова филмът не е възбудил радост сред каменните глави. Въпреки че историята е не само възможна, но и убедителна, а и в голяма степен – красива, бих казал оптимистична. Явно на цензурата не са ѝ трябвали точно оптимизъм и красота. Освен самата история с нейните символични и знакови внушения, в „Понеделник сутрин“ има и прекалено много и твърде откровени дискусии. Спори се за това какво е конкретното измерение на абстрактните комунистически идеи, приложени в една човешка ситуация. Комунистическият морал, бригадният морал, груповата чест – тези едри лозунги срещат простотата на въпроса за личната отговорност на чувствата, за приятелството, любовта (дори). Отношенията далеч не са плакатни, а оттам и въпросите стават прекалено живи. Оказва се, че идеологията е опасна дори за самите идеолози, когато е направена човешки близка. Постановката е на такова ниво, с такова блестящо актьорско присъствие, че всички скрити и явни послания – дори по-директните словесни престрелки с размяна на термини като „колектив“, „отговор пред партията“ и пр. – всички тези едри и драматични контрасти наистина работят, свързват се с живота и отразяват по нещо от него. Да се чуди човек на този парадокс – един от най-хубавите творчески пилотажи върху идеологическа тема да не се хареса на партията и нейните цензори. Глупава и жалка присъда. Този филм-шедьовър е бил затворен и забранен за разпространение. Жалко за страхотните роли на Пепа Николова и Асен Кисимов, на Руси Чанев, на Пламен Дончев… и още поне дузина имена, всички толкова на мястото си, че не можеш никого да отделиш по-напред, нито някого да пропуснеш. Какво да кажем за Петър Слабаков? За Леда Тасева, която се появява за секунди и остава пред погледа ти дълго след това… Този филм е една огромна инвестиция на таланти и енергия, останала четвърт век без премиера. Може би проклятието на историята е, че ако компартията беше изградена от герои като персонажите на Кисимов и Слабаков, тя не би била сполетяна от тази участ – да трябва със срам да си смени името (1989). Само година преди това (1988), усещайки необратимите промени, режимът позволява на „Понеделник сутрин“ да излезе на бял свят. С какви надежди – че ще се покаже нещо от комунизма с човешко лице? Късно е било.
Но сега обратно към филма. Голямото удоволствие, което имах като зрител, беше от особената хармония между режисьорските решения, операторското изпълнение на сложни идеи и мизансцени и радикалната простота на монтажа.
В сценария има много смели и актуални за времето си скокове, сгъстявания. Един диалог – например в сцената на високите етажи в корабостроителницата между Тони (Пепа Николова) и Йордан (Асен Кисимов) – се прекъсва от паралелен монтаж на виртуално протичащи сцени. В тях се разменят иначе премълчани думи. Виждаме действия, които героите извършват може би само като намерение, движат се в една разширена реалност. Радикални монтажни решения и скокове в диалога, отлично споени в ясния разказ, без да го рушат. „Понеделник сутрин“ не прекрачва в „артхаус“. Остава реализъм, посветен на работническата тема, може да се каже, че партийната тема дискутира водещия „метанаратив“ на времето, но го прави толкова пластично, красиво, с вкус, против назидателството и против ниските чела. „Понеделник сутрин“ е съвременен филм, тема на своето време. Как да не го забранят? Заснет и монтиран, готов през 1966-а, остава да чака перестройката. Надали някой си спомня премиерата му през 1988-ма… Но междувременно Георги Марков го цитира в „Задочни репортажи“ като пример за антиконформизъм.
На няколко места режисьорите използват стоп кадри с прекъсване на буквалното действие и влизане в „мисловното действие“, сподавения диалог. Такава е клаустрофобичната сцена между Алекси (Кирил Господинов) и Тони под стълбите в театъра. На второ, трето и следващо ниво работят разни нюанси и скрити послания (защо гледат „Кармен“?, какво означават репликите на партийния мачо, който не е доволен нещо от Проспер Мериме?…)
Брилянтно разработената интермедия с въртележката в лунапарка – това е запазен знак на Ирина Акташева. Години по-късно тя пише сценария за „Живей опасно“, режисиран от дъщеря ѝ, Наталия Пискова. В „Живей опасно“ има реплика на същата сцена, разработена по-детайлно. Там Ваня Цветкова е на въртележката заедно с Георги Гавазов. Старата люлка със синджири от „Понеделник сутрин“ се е превърнала с прочутия осемдесетарски „паратропер“, а операторът Стефан Иванов е успял да направи невъзможното, снимайки близките планове от субективна гледна точка на героите.
Но да се върнем на черно-белия „Понеделник сутрин“ и 1965–1966-а. Оператор е Димо Коларов, това име само е достатъчно, за да обясни много неща. Камерата работи в най-добрите традиции на времето, Коларов е съвременник на Отело Мартели и Сергей Урусевский и спокойно се конкурира с тях.
Толкова талантливо и свежо като постановка! Сценарий, в който „многото“ идва с малкото, с простото действие. Имам чувството, че сме загубили някаква способност, която е била в ръцете на българските автори – хора като Ирина Акташева и Христо Писков – те са я владеели. Това кино, от което „Понеделник сутрин“ е част, като естетика е европейско и световно, не се боя от такива обобщения. 1966 година в България.
И сега няколко прекрасни реплики, които стават още по-силни, извадени от контекста на конкретния епизод:
„Мирише ми на бизнес. Наш, социалистически бизнес“ (казва Директорът).
„За съжаление, идеалите се измислят“ (ще промърмори Данчо, когато му говорят за силата на идеите и идеалите).
И пророчеството на авторите на филма за собствения им труд:
„Всичко трябва да се прави хубаво – и което се вижда, и което не се вижда.“
Е, филмът не е видял бял свят, когато му е било времето. Но е направен толкова професионално и „хубаво“, че може да ни каже нещо и днес.
PS
Извънредното положение и отмяната на София филм фест и куп други кино събития отложи малко срещата ни с „Мълчание с достойнство“. Това е документален филм на Адела Пеева, посветен на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков. „Понеделник сутрин“ е една от темите в документалния разказ за трудната и много достойна биография на Акташева и Писков като част от елита на българското кино през повече от три десетилетия. Още един повод за размисъл – за творческата свобода, за това дали я имаме. И ако да, за какво я използваме.
Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Балкански ритуал“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
