Will Matters: за 15-ото издание на Международния Шекспиров фестивал в Крайова

Международният Шекспиров фестивал в Крайова, Румъния е официално признат през 2025 г. за най-големия фестивал, посветен на Барда. Мащабът му изпреварва дори фестивали с традиции във Великобритания и САЩ. Той се провежда на всеки две години и събира през 11-те си дни не само артисти, вдъхновени от Шекспир, но и театрални критици и историци, университетски преподаватели и техните студенти, преводачи, селекционери на фестивали, а тази година предложи и уъркшоп за млади критици под егидата на Международната асоциация на театралните критици (IATC). Създаден през 1994 г. от тогавашния директор на театъра в Крайова Емил Борогина, фестивалът постепенно се разраства, за да проникне днес – от 21 до 31 май 2026 г. – във всяко кътче на града. Петнайсетото му юбилейно издание предложи над 500 събития на 40 езика, с участието на повече от 3000 артисти от над 30 държави, на повече от 60 сцени (на открито и закрито). Шекспировото село – възстановка от Елизабетинската епоха – през деня предлагаше програма за всички възрасти, а вечер отваряше врати за концерти и визуални спектакли с дронове. Общият брой зрители на фестивала се оценява на над 260 000. Темата на тазгодишното издание беше Will Matters. Will e това, което движи Шекспировите персонажи: воля за живот и за щастие, за действие, за преодоляване на трудности. През 2026 г. фестивалът се сблъска с всеобщата финансова криза, която сериозно засегна културния сектор, но въпреки това мениджърът на фестивала Влад Драгулеску с упорство и инат, като истински Шекспиров герой не се подчини на реалността и не само запази, но дори разви постигнатото през изминалите 30 години.

Буквално иззад всеки ъгъл на Крайова надничаше Шекспир. Най-неочаквани места се превръщаха в сцени на открито. Може би Шекспир изобщо не ви интересува и просто искате изпиете една бира в Biergarten Bar? Нямате шанс, дори и там ви причаква Шекспир: ще бъдете въвлечени в спектакъла на открито „Елизабетински клюки“ (Сабина Краеску, НУТФИ, Букурещ). Търсите спектакли, подходящи за хора с аутизъм? „Дванайсета нощ за хора с аутизъм“ (Кели Хънтър, Англия) е интерактивен и сензорен спектакъл, в който зрителите са поканени се включат. („Всеки участник е аплодиран, вплитаме неговото име в песента ни и така му показваме, че го познаваме и че го ценим.“) Възрастните хора също не са забравени. Театърът прониква в старческите домове и хосписите на Крайова с рецитали по Шекспировите сонети. За по-малките населени места около Крайова е организирана Шекспирова каравана – мобилна сцена, която приобщава възрастни, младежи и деца към театралната магия.

Твърде осъвременените и свободни прочити на Шекспир от официалната програма не са ви по вкуса? Тогава излезте от огромната и гостоприемна сграда на Националния театър „Марин Сореску“, минете по очарователните улички на старата част на Крайова и влезте в безкрайния парк „Романеску“ (един от най-големите в Европа). Тук близо до хиподрума ще откриете Шекспировото село и сякаш с машина на времето ще се върнете 400 години назад. През деня тук се играят спектакли на открито за цялото семейство върху дървена сцена точно като по времето на Шекспир, готви се храна по рецепти от 1600 г., а вечер има големи светлинни шоута с дронове и музикални концерти. Именно тук, седнала на купа сено, гледах великолепния спектакъл „Отело“ на английската трупа „Хората на лорд Чембърлейн“ (реж. Питър Стикни), поставен така, както се е играл по времето на Шекспир: с мъже в женски роли, с елизабетински костюми, песни, музика и танци. Постановката имаше много добър ритъм и емоционален заряд. Актьорите демонстрираха отлична техника на говорене. Шекспировото слово достигаше ясно и в цялата си красота до публиката, въпреки вятъра и птичите песни наоколо. Удоволствие е да си представим, че именно така са изглеждали спектаклите по времето на Шекспир. Друг спектакъл, който гледах в Шекспировото село, беше „Както ви харесва“ на трупа The НandleBards (реж. Марк Колиър). Четиримата актьори използваха много фантазия, театрални трикове и хумор, за да ни разкажат поредицата от недоразумения в Арденската гора. Интересна подробност е, че трупата пътува само с велосипеди, демонстрирайки екологично поведение и здравословен начин на живот. Да, ето такива интересни артисти срещах на всяка крачка в Крайова.

Улични спектакли и весела духова музика, циркови номера, огромен носорог кукла можеха да бъдат забелязани из целия град… Изложбите на театрални костюми и декори, инсталациите и пърформансите допринесоха за безкрайното оживление, обхванало града. Постоянно имах усещането, че нещо изпускам и никога не съм там, където е най-интересно. На централния площад са изложени различни варианти на декори за „Сън в лятна нощ“. Техни автори са ученици от различни местни училища. Така всеки жител на Крайова, дори най-малките, се чувстват не само зрители, но и автори на оживлението, който не спира от сутрин до вечер. На огромни пана са изписани цитати от Шекспир, които ползваме до днес.

За 11 дни всички културни институции на Крайова се превърнаха в театрални сцени. В Националната художествена галерия студенти по актьорско майсторство показаха своя искрен, динамичен и бунтарски  „Отело-рап“ (реж. Михаела Сърбу, НУТФИ, Букурещ) и демонстрираха, че Шекспир ни учи преди всичко да бъдем свободни и да не се подчиняваме на правилата и моделите. Пак там видяхме впечатляващия спектакъл „Тит Андроник“ (реж. Давид Шаликашвили, Грузински държавен театър на пантомимата), който разказа драматично и емоционално, чрез средствата на танца и пантомимата най-жестоката и кръвопролитна пиеса на Шекспир.

Етнографският музей с падането на нощта оживяваше: иззад дърветата в прекрасната му градина излизат горските обитатели от „Сън в лятна нощ във Вавилонската кула“ и започват да говорят на множество непознати езици. Това са студенти по програмата „Еразъм“ под режисурата на Александру Боуряну, които се сливат с природния декор, за да ни разкажат с лекотата, импровизациите и хумора на старите пътуващи артисти недоразуменията, пред които ги изправят младостта и любовта. Интересна беше употребата на материали от баналното ни всекидневие за изработката на костюмите на фантастичните горски същества (пластмасови торби, кухненско фолио и др.). Посредством смесването на непознати езици реално усетихме, че не само във всяко кътче на Крайова, но и във всяко кътче на света Шекспир е важен и звучи еднакво красиво на който и език да се произнася безсмъртното му слово.

Ако нищо от вечерната програма на многобройните театрални сцени не ви допада, можете да отидете зад кметството – там е организирано лятно кино с известни филмови версии по пиесите на Шекспир.

Невъзможно беше да видя всичко, което исках, много спектакли започваха по едно и също време и трябваше да избирам. Много събития се застъпваха и трябваше да тичам от една сцена към друга. Понякога губех състезанието, вратите бяха вече затворени. Тогава отварях програмата на фестивала и се забързвах към друго събитие. От основната програма (Shakespeare Core) видях точно 21 спектакъла, а бих искала да видя много повече. Всички спектакли, които видях, бяха ярки авторски прочити по пиесите на Шекспир на световно известни режисьори и трупи. Техните послания често говореха директно за неволите на днешния ден, за войната, насилието, несправедливостта, социалното неравенство. Да, всичко това го има у Шекспир. За пореден път се убедихме, че Шекспир е по-съвременен от всякога.

Titus Andronicus: Reborn, режисиран от Рюносуке Кимура (Япония) естетизира насилието от най-жестоката пиеса на Шекспир чрез елементи на театър Но. И въпреки че кръвта е маркирана условно с червени воали, въздействието ѝ е непоносимо силно, сякаш гледаме филм на ужасите. Във втората част на спектакъла от нищото на сцената се появява огромен динозавър, който изпълнява сякаш ритуален танц на унищожението на човешкото и човешкия свят. Дъното на сцената се отваря и ослепителна светлина атакува зрителите. Дали това не е наистина предупреждение за края на нашия свят?

Жестокост, алчност, егоизъм, жажда за насилие и физическо надмощие – сякаш всички негативни човешки качества бяха извадени на сцената и коментирани с безмилостна, дори зловеща ирония в спектакъла концерт на The Tiger Lillies „Песен за Макбет“, реж. Ориол Броги. Шекспировата пиеса е не само добросъвестно разказана, изпята и изиграна, но и обилно коментирана и осъдена, с ясни насоки към главния герой чрез натрапчиви рефрени: will kill, will go to hell (изпято в различните моменти като въпрос, иронична ремарка или зловещо обещание). Сякаш триото пее от ада и те са тези, които ще накажат Макбет; просто го чакат да пристигне при тях. А докато чакат, се забавляват да анализират човешката природа. Удоволствието от песните, визуалността на спектакъла, обогатена освен от актьорското присъствие и от прожекции и визуални ефекти, които кореспондират с текста на песните, създава атмосфера на споделяне и искреност и предлага на публиката морален компас в неспокойните времена, в които живеем.

Изповедност, откритост, искреност и ранимост излъчваха невербалните танцови спектакли „Офелиите“ от Белгия (хореография и режисура Никол Мосу и Патрик Бонте) и „Ромео и Жулиета“ от Япония (хореография Сабуро Тешигавара). В „Ромео и Жулиета“ съдбата се намесва между двамата влюбени (Сабуро Тешигавара и Рихоко Сато), танцуващи сами на сцената, под формата на сноп червена светлина, която буквално облъчва Ромео, физически го деформира, причинявайки му очевидно физическо страдание, след което той вече е напълно променен. Спектакълът съчетава елементи от класически балет с модерен танц и движенчески театър. След смъртта на двамата влюбени, един последен, хармоничен и меланхоличен танц на свободните им души дава надежда за ново начало. Канадският спектакъл „Макбет без думи“ (реж. Мари-Елен Беланже-Дюма и Жереми Франкьор) разказва чрез комедийно опростяване на класическия сюжет и с изразните средства на театъра на обекта как заради стремежа към власт и прекаленото вслушване в гласа на амбицията (персонифициран в трите вещици – усти от черна хартия) хармонията на съществуването постепенно потъва в реки от вино, кръв и счупени сурови яйца. Финалната сцена ни показва купчина сценичен боклук, резултат от последната битка на Макбет със съдбата. Отгоре актьорът поставя малка яркожълта хартиена корона. Заслужаваше ли си? Въпреки че спектакълът провокира почти неспирен смях у публиката, посланието е мрачно и ни кара да се замислим за съвременните превъплъщения на Макбет.

Самоиронията, горчивият смях и театърът на обекта властват и в „Мъже без значение“ (реж. Джулия Левай, Buzz Studios, Англия). Тук двама начинаещи актьори мечтаят да изиграят „Юлий Цезар“ и очакват да им се даде шанс, за да покажат на какво са способни. Те са небрежно облечени в спортни екипи, сякаш готови за важно състезание. Първоначално избират случайни предмети от дома – кафеник, бейзболна ръкавица и др. подобни, за да разиграят сцена между Цезар, Касий и Брут… Това безобидно упражнение обаче сякаш призовава духовете на античните герои да се включат в действието, да заразят актьорите със своята гордост и амбиция и постепенно да ги лишат от разум дотам, че когато всички убийства по пиеса са вече извършени, дори по екрана със субтитрите потича кръв, а приятелството между Адам и Джон е напълно разрушено.

„Крал Лир“ на Силвиу Пуркарете (Национален театър „Марин Сореску“, Крайова) предлага много концентрирана и изчистена версия на Шекспировата пиеса, в която огледално и паралелно виждаме трагедията на двама бащи (Лир и Глостър), които не познават собствените си деца, самозаблуждават се или оставят други да ги заблудят и в крайна сметка губят връзка с реалността. Двама големи румънски актьори – Клаудиу Блеонц и Сорин Леовяну – предават майсторски тази двойственост на персонажите: от самоуверени господари на ситуацията те постепенно стават безсилни и объркани, не разпознават света, който доскоро умело са управлявали. Разликите между добрия и лошия син, между добрата и лошата дъщеря са ясно демонстрирани чрез разлики в костюма или чрез използването на маски. Играта на видимост и същност е отлично представена чрез използването на контраста, на алегоричния костюм: Едгар, добрият син, носи бял балетен костюм – той е човек на изкуството, който не мисли за материалния свят и е далеч от мисълта за насилие. В края на спектакъла, принуден да влезе във физически двубой с брат си Едмънд – той е все така смешно въоръжен с картонен меч и картонен шлем. Пуркарете изобразява хората на изкуството като несъвместими с реалностите и бруталността на живота. Корделия и Едгар, добрите и лоялни деца на Лир и Глостър, са принудени да сложат маски и да променят самоличността си, за да оцелеят. Тя оцветява лицето си в бяло и се дегизира в дрехите на шут, а той си намазва лицето с плътен слой кал и се крие в картонена кутия. И двамата не изоставят бащите си, а ги следват като тайни закрилници. Бялата полупрозрачна завеса, която доминира задната част на сцената, е позната и от други спектакли на Пуркарете, тя напомня за полупрозрачната истина, която понякога е много трудно различима от лъжата или самозалъгването. Спектакълът притежава чистота на сценичната форма и прецизност на актьорските движения, познати ни и от други спектакли на Пуркарете, които им придават силата на притча, на проповед за това, че доброто и злото могат да се объркат временно, но никога завинаги. Едно грешно заключение или решение в света на Шекспир води до лавина от грешки, насилие и нещастия. Суровият финал не предлага утеха: на празничната маса все още лежат трупове, но никой не смята, че това е нещо странно.

С трупове и жестоки политически игри изобилстват „Крал Джон“ на Пражката Шекспирова компания (реж. Ги Робертс) и „Ричард III“ на Националния театър „Михай Еминеску“ от Молдова (реж. Петру Хадърка). В „Крал Джон“ конфликтът е разположен в съвременността, медиатизиран чрез интернет и предаван по новините, а цинизмът на политическите решения изглежда съвсем в реда на нещата и стига до политическа сатира и комедиен ефект. Затова пък „Ричард III“ носи мрачни прозрения за настоящето и бъдещето, а великолепният актьор Анатол Дурбала визуализира банализирането на злото чрез изобразяването на Ричард като земен и добродушен човек, който бързо намира общ език с всеки и знае как да овладее всяка неприятна ситуация. Жонглирайки с думи, той мотивира и извинява много стари и бъдещи злодеяния, и показва как несправедливостта и злото могат да бъдат омаловажени чрез манипулативно говорене и задкулисно действие. Толкова е убедителен, че сам започва да си вярва. Сцената, в която Ричард трябва да седне за първи път на кралския трон, но не може да се намести удобно и около две минути сценично време неуспешно се опитва да запази равновесие, е едновременно смешна и зловеща. Това е директно напомняне за неговата вина и нелегитимност.

Хамлет (Миклош Вечеи) от едноименния спектакъл на Габор Томпа (Унгарски театър, Клуж-Напока, Румъния) е алегоричен образ на интелектуалеца от ХХI век. Уморен да търси истината, изгубил вяра в хората, той има изострено чувство за несправедливостта, лъжата и лицемерието. Заобиколен от книги в малката си библиотека, в края на спектакъла той ги захвърля в пристъп на ярост, защото те с цялата мъдрост която съдържат, не са го предпазили от покварата на света. Като контрапункт на капаните, които Клавдий и Хамлет си поставят взаимно, през сцената преминават два ведри детски силуета – Офелия и Хамлет от миналото. Офелия свири неуверено на цигулка и това е единствената възможна ефимерна хармония в този разпадащ се свят. Тяхното присъствие променя изцяло финала на пиесата. Габор Томпа внася нов текст, в който детето Хамлет се обръща със спокоен и уверен глас (на запис) към публиката, споменавайки думите „търпение и надежда“. Последната му реплика е: „Не се бойте, отворете душите си и не се страхувайте!“ (думите принадлежат на папа Йоан-Павел II). Габор Томпа като истински хуманист не може да се откаже да вярва в доброто у човека: „В това ми е надеждата, че младите ще си отворят сърцата и няма да ги е страх, и няма да повярват на първите фалшиви новини, които всекидневно получават“, споделя режисьорът в интервю по време на фестивала.

Shakespeare and The Alchemy of a gender на Лиза Волпе (САЩ) e моноспектакъл, в който Шекспировите мъжки монолози (Хамлет, Ричард III, Шейлок, Хенри V) се редуват с автобиографичен разказ. Използвайки думите на Шекспир, Волпе се опитва да разкаже възможно най-достоверно от емоционална гледна точка историята на своето семейство и наследените травми, с които е принудена да живее. Монолозите са умело подбрани и ни убеждават, че Шекспир е универсален автор, в когото можем да намерим не само еквивалент на всяко актуално лично или обществено страдание, но и подходящите думи, които да го опишат и да ни утешат. Личната история на актрисата съперничи по драматизъм на най- мрачните трагедии на Барда. Към куража да се саморазкаже, Волпе добавя емоция, конкретност и искреност при интерпретирането на Шекспировите монолози. Спектакълът респектира чрез саморазкриването докрай и експериментирането с границите на искреност и уязвимост на артиста в името на творчеството и честността спрямо публиката.

Поемата на Шекспир „Венера и Адонис“, превърната в театрално представление от Грег Доран (Кралската Шекспирова трупа), ни напомня за древното разказваческо изкуство, когато аедът отчетливо и бавно разказва, а всички наоколо са притихнали и потънали в чутото. Това древно удоволствие изпита и публиката на „Венера и Адонис“, благодарение на разказвача Саймън Ръсел Бийл, съпроводен от жива музика. Разказът му е визуализиран от кукли, чиято изработка е вдъхновена от японския театър Бунраку и якобинските дворцови маски. Красотата на Шекспировия стих, майсторството на кукловодите и експресивността на куклите създават поетично съвършенство и дълбока емоционална връзка с публиката, каквито рядко се срещат в съвременния европейски театър, заразен от самонаблюдение, скептицизъм и ирония.

Именно скепсисът и иронията царуват в спектакъла на режисьора Давид Шварц „Тимон Атински“ (Политическа театрална платформа, Румъния). Тази пиеса официално е трагедия, но в случая е реализирана като сатирична комедия с добавени съвременни коментари за парите, фондовите борси, осмиване на прекалената щедрост и лицемерното приятелство. В специални образователни паузи актьорите обясняват на публиката детайли за живота на робите и жените в древна Гърция. Динамичният ритъм на разказа както и жанрово контрастните сцени ангажират изцяло вниманието на зрителя, като трима различни актьори играят последователно ролята на Тимон (навярно за да можем да уловим емоционалната промяна у него по-отчетливо). Спектакълът успява да ни накара да се замислим дали парите не развалят човешките отношения и дали всичко може да се купи и продаде. Интересно е, че „Тимон Атински“ е единствената пиеса на Шекспир, в която няма любовна история. Тук става дума само за приятелство, базирано на прекомерна щедрост. Когато тя секва, секва и приятелството.

Дали приятелството/любовта изобщо съществуват? С отговор на този въпрос идва най-сетне една истинска Шекспирова комедия – „Двамата веронци“ (реж. Деклан Донелан с испански актьори), за да докаже, че не само приятелството, но и любовта съществуват и дори в прекомерни количества. В спектакъла участва и малко кученце на батерии, което разтапя сърцата на публиката и провокира не само смях, но и аплодисменти. Театърът, живият актьор, старите играчки, думи и рими, старомодните емоции, не са ли всички те нашата инстинктивна съпротива срещу прекалено зависимия от IT и AI объркан свят? 

Видях много, но много повече остана невидяно! За някои пропуснати спектакли наистина съжалявам, трябваше да си направя по-добър план на действие! Ако бях поела по други улици и влязла в други театрални пространства, в различен час, може би щях да ви опиша друг фестивал. Фестивалът в Крайова е безкраен, богат, променящ се и щедър като самия Шекспир. Влязохме във фестивалните дни като в Арденската гора: изоставихме познатото всекидневие, сложихме грижите на пауза и с удоволствие се изгубихме в лабиринта на театъра. Излязохме оттам по-богати, по-мъдри, по-добри. Срещнахме мрачни философи, интриганти и управници в изгнание, тирани, разсипници от Атина и бегълци от Верона, жени, преоблечени като мъже, мъже, които играят жени, и дори… мъж с брада, претендиращ, че е Жулиета („Меркуцио“, реж. Кевин Оливие Салес, Франция). The more I give to thee, the more I have… До нови срещи, Крайова!