Сред най-запълнените киносалони на тазгодишното издание на фестивала Cinelibri бяха тези на френския филм „Щастието на някои…“. И тъй като режисьорът Даниел Коен (актьор, сценарист, драматург и режисьор с богат комедиен опит) едва ли е много популярен у нас, обяснението за интереса трябва да е в името на Венсан Касел сред актьорския състав. Друг е въпросът, че много от зрителите може да са останали не съвсем удовлетворени от наративния стил на филма, особено ако са тръгнали единствено с желанието да се посмеят (и да гледат Венсан Касел, разбира се). Защото „Щастието на някои…“ е представител – при това умерен, на онзи много специфичен стил типично френска комедия, в която 90% от смеха е съсредоточен в размяната на остроумия (подобно на забавленията в салоните на Версай, както научихме от превъзходния филм на Патрьс Льоконт Ridicule, 1996). А остроумията са сложна работа, когато са обвързани с културна идентичност или национален хумор, да не говорим за известната статичност и театралност, към която предразполага неумереното говорене. Така новият филм на Даниел Коен започва с една супердълга ресторантска сцена, в която две двойки не могат да решат дали и какъв десерт да поръчат, а френските кинокритици я намират за дразнеща и отегчителна. От друга страна, именно въпросната сцена въвежда чудесно в спецификата на тази комедия и освен че ни представя с доста категорични щрихи четиримата основни персонажи, задавайки какво можем да очакваме от тях занапред, ако имате малко търпение и запазите необходимото отстранение от буквализма на всекидневието, ще успеете дори да се посмеете на тази „ехография“ на нравите. А съвсем скоро и да оцените общочовешкото звучене на иронията, която често флиртува със сатирата на характери и взаимоотношения.
Всеки от централните образи в този филм си е „сюжет за малък разказ“, за което много помага и актьорското изпълнение. Тук са приятелката от детинство Карин, шумна и подкрепяща по-свитата и притеснителна Леа, но само до момента, когато обектът на подкрепата се оказва по-успешна, самоуверена и следователно достойна за завиждане жена. До Карин е верният съпруг Франсис, един от онези, които цял живот търсят „твореца“, който се крие у тях – неоткрит творец, зает да намери мястото на изкуството в себе си. От другата страна на масата е амбициозният „обикновен мъж“ Марк (да, Венсан Касел си заслужава гледането), който няма нищо против жената му да е успешна, стига това да не засенчва него, вниманието, което тя му отделя, и първостепенното значение на разпределението на ролите в двойката и в дома. До него е продавачката Леа (Беренис Бежо направо озарява ролята), нерешителна в изборите си, но щастлива от живота си, и все пак готова да предприеме неочакваната за всички промяна да се утвърди като писател – одобрен, издаден, харесван, успешен…
Под маската на комедия, без да се взима твърде на сериозно, „Щастието на някои…“ засяга различни теми, характерни за общуването и междуличностните връзки в модерното общество, поне що се отнася до европейския и сходните му модели. Смехът извира от лесното припознаване в образите и реакциите, после идва размисълът за завистта, която отравя отношенията между хората, както и за необходимостта всеки човек да намери някакъв отдушник от оковите на всекидневието – дейност, в която е наистина добър, за да тушира стреса от реалността. Ако някои прекали с взирането, може да открие и феминистки мотиви, но ироничните стереотипи, които заимства сюжетът, определят себеутвърждаването на Леа не толкова в качеството ѝ на жена, колкото в контраст с нейната нерешителност и зависимост от мнението на другите.
И ако в неочакваната трансформация на Леа от продавачка в преуспяла писателка няма нищо скандално, почакайте да видите другата френска комедия от програмата на Cinelibri 2020 – „Кръстницата“, където Пасианс (в превод от френски „търпение“) се превръща от преводачка от арабски в наркоотдел към парижката полиция, в могъща трафикантка със собствена мрежа. В ръцете на вещия в кримикомедията Жан-Пол Саломе сюжетът не развива пълния си потенциал, но възможността да „изтръгнеш“ Изабел Юпер от обичайния ѝ регистър и да подложиш на изпитание комедийния ѝ талант, очевидно е концентрирала цялото внимание на режисьора. В резултат „Кръстницата“ е забавно one-woman show, то скулптира портрета на жена, на която ѝ е писнало от правилата и установените роли в живота. Подобно на Леа от „Щастието на някои…“ тя скъсва с монотонното си всекидневие и с представите за себе си (макар че Пасианс няма възможност да види реакцията на близките си от тази трансформация), поема риск (доста по-сериозен за Пасианс) и утвърждава своята самостоятелност. В „Кръстницата“ „натриването на носа“ на мъжете е по-силно изразено, особено като се има предвид, че второстепенните персонажи са общо взето мухльовци, но оставайки в комедийния регистър, то се завърта около професионалната „еманципация“ и изборът на необичайно за жена поприще предизвиква повече усмивки, отколкото размисъл. По един или друг начин и двамата режисьори – мъже, отдават заслуженото на дързостта за промяна главно у жените и оформят увлекателни персонажи с подкрепата на превъзходни актриси.
