Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес споделят увлечение по детективския жанр. Резултатът е пародийна книга, която двамата изкусни литературни мистификатори публикуват под псевдонима Онорио Бустос Домек. Прочетете откъс от изданието на „Колибри”.
„Шест задачи за дон Исидро Пароди“ съдържа шест разказа, обединени от парадоксалната личност на детектив Исидро Пароди. Без да напуска килия № 273 в Държавния затвор, където излежава несправедлива присъда, той разнищва и най-непроницаемите криминални случаи, облягайки се на своя остър ум и въображение. Книгата е плод на общото увлечение на Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес по детективския жанр, двамата любители на литературната мистификация я публикуват под псевдонима Онорио Бустос Домек. Пародирането на детективския жанр, съчетано с пародиране на езика на характерни социални типове, е рамката, в която се разгръща острата критика, на която биват подложени различни страни на аржентинското общество от четиридесетте години на миналия век.
Xорхе Луис Борхес (1899–1986) е роден в Буенос Айрес, петнайсетгодишен заминава за Женева. Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти.През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания. Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира в Женева.
Името на Адолфо Биой Касарес (1914–1999) се нарежда редом с имената на Борхес и Кортасар. Автор e на сборници с разкази и романи, чийто стил не изневерява на омагьосващата испаноезична словесност.
„Шест задачи за дон Исидро Пароди”, Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес, ИК „Колибри” 2014 г., превод Анна Златкова, 14 лв.
Шест задачи за дон Исидро Пароди
С лениво изящество Хервасио Монтенегро – висок, изискан, ненатраплив, с романтичен профил и увиснали боядисани мустаци – се качи в арестантската кола и позволи да го voiturer в затвора. Намираше се в парадоксална ситуация: многобройните читатели на вечерните вестници във всички четиринайсет провинции се възмущаваха, че един толкова известен актьор е обвинен в кражба и убийство; многобройните читатели на вечерните вестници знаеха, че Хервасио Монтенегро е известен актьор, защото беше обвинен в кражба и убийство. Това удивително смешение се дължеше единствено на Акилес Молинари, чевръстия журналист, който се беше прочул покрай изясняването на загадката с Ибн Халдун. Именно благодарение на Молинари полицията разреши на Хервасио Монтенегро това нерегламентирано посещение в затвора – в килия 273 се намираше Исидро Пароди, уседналият детектив, на когото Молинари (с великодушие, което никого не можеше да измами) приписваше заслугата за всичките си успехи. Монтенегро, скептик по природа, не възлагаше особени надежди на един детектив, днес номериран затворник, а в миналото бръснар от улица „Мексико“; душата му, чувствителна като страдивариус, се свиваше при мисълта за тази невещаеща нищо добро визита. И все пак беше отстъпил пред увещанията; съзнаваше, че не бива да си разваля отношенията с Акилес Молинари, който, както сам казваше изтежко, представляваше четвъртата власт.
Пароди посрещна акламирания актьор, без да вдигне очи. Бавно и акуратно запарваше мате в небесносиня каничка. Монтенегро вече се готвеше да я поеме; Пароди, без съмнение от стеснителност, не му я предложи; за да го окуражи, Монтенегро го потупа по рамото и запали цигара от пакета „Сублимес“, сложен на една табуретка.
– Идвате преди уговорения час, дон Монтенегро; знам какво ви води насам. Аферата с брилянта.
– Както виждам, тези солидни стени не са преграда за моята слава – побърза да отбележи Монтенегро.
– Никак даже. Точно между тези стени човек научава какво се случва в държавата – като се почне от шмекериите на някой дивизионен генерал и се стигне до културното дело на най-голямата мижитурка в радиото.
– Споделям неприязненото ви отношение към радиото. Както неведнъж ми е казвала Маргарита (Маргарита Ксиргу, нали знаете), истинските актьори, на които театърът ни е в кръвта, се нуждаем от топлотата на публиката. Микрофонът е нещо студено, противоестествено. Пред този гнусен артефакт аз самият съм чувствал, че губя връзка с моята публика.
– На ваше място бих забравил за артефакти и връзки. Прочетох статийките на Молинари. Младежът владее перото, но от толкова литература и описания накрая ти призлява. Защо не ми обясните посвоему нещата, без никаква белетристика? Обичам да ми се говори ясно.
– Нямам нищо против. Пък и съм способен да удовлетворя молбата ви. Яснотата е достойнство на латинската раса. Позволете ми обаче да хвърля було върху някоя случка, която би могла да компрометира една дама от най-доброто общество на Ла Киака (там, както знаете, все още има почтени хора). Laissez faire,laissez passer. Неотложната необходимост да запазя неопетнено името на тази дама, която в светските среди минава за салонна фея (а за мен е и фея, и ангел), ме принуди да прекъсна триумфалното си турне из индоамериканските републики. Като истински столичанин не без носталгия бях очаквал часа на завръщането и изобщо не си представях, че то ще бъде помрачено от обстоятелства, които резонно може да бъдат квалифицирани като криминални. И наистина, още щом пристигнах на гара „Ретиро“, бях арестуван; сега ме обвиняват в кражба и в две убийства. Като венец на l’accueil ченгетата ми отнеха една старинна скъпоценност, с която часове преди това се бях сдобил при твърде любопитни обстоятелства точно когато прекосявахме Рио Терсеро. Bref, мразя излишните усуквания и ще ви разкажа историята ab initio, без да спестявам, разбира се, дълбоката ирония, която няма как да не бъде породена от зрелището на съвременния живот. Ще си позволя и някой пейзажен щрих, някоя колоритна нотка.
На 7 януари в четири и четиринайсет a.m., скромно дегизиран като боливийски индианец, се качих на Панамериканския експрес в Мококо, изплъзвайки се ловко (въпрос на savoirfaire, драги приятелю) от ръцете на многобройните си и неопитни преследвачи.
Щедрото раздаване на мои портрети с автограф, ако не премахна, поне успя да смекчи недоверието на служителите в експреса. Настаниха ме в едно купе, което примирено споделих с някакъв непознат с подчертано еврейска външност, който се събуди при моята поява.
По-късно научих, че натрапникът се казва Голядкин и е търговец на диаманти. Кой би могъл да предположи, че този намусен евреин, отреден ми от влаковия жребий, ще ме забърка в една загадъчна трагедия!
На другия ден, при мисълта за страховития capolavoro на някой калчакски chef, реших да проуча най-благодушно човешката фауна, населяваща този тесен свят – пътуващия влак. Педантичното ми проучване започна, cherchez la femme, от една привлекателна фигура, която дори на улица „Флорида“ в осем p.m. щеше да бъде удостоена с мъжки поглед.
За такива неща не греша; малко по-късно констатирах, че става дума за една екзотична, изключителна жена – баронеса Пуфендорф-Дюверноа, вече зряла жена, без неизбежната блудкавост на колежанките, любопитен тип на нашето време, със стегнато тяло, моделирано от lawn-tennis, може би с резки черти на лицето, но изкусно туширани с кремове и козметика, една жена, накратко казано, на която стройността придаваше благородство, а мълчанието – изисканост. Имаше обаче le faible, непростима у една истинска Дюверноа, да флиртува с комунизма. Отначало успя да ме заинтригува, но скоро разбрах, че под съблазнителния гланц се крие банален дух, и помолих клетия господин Голядкин да заеме моето място; тя, типично женска черта, се престори, че не забелязва подмяната. Неволно чух обаче как в разговор с друг пътник (някой си полковник Харап от Тексас) баронесата нарече някого „глупак“ – несъмнено ставаше дума за ce pauvre M. Goliadkin. Ето че пак споменавам Голядкин: един руснак, един евреин, оставил определено блед отпечатък върху фотографската плака на моята памет. Беше като че ли рус, як, в очите му се четеше изумление; държеше се почтително, всеки път се втурваше да ми отвори вратата. Затова пък при цялото ми желание не е възможно да забравя брадатия апоплектичен полковник Харап, типично въплъщение на напористата вулгарност на една страна, развила гигантизъм, но неумееща да различава онези отсенки, онези nuances, които улавя последното гаменче в някоя неаполска trattoria и които са фабричната марка на латинската раса.
– Не знам къде е Неапол, но ако някой не ви реши проблема, ще си имате работа с един страшен Везувий.
– Завиждам ви за бенедиктинското уединение, господин Пароди; моят живот бе скиталчески. Търсих светлината на Балеарите, ярката багра в Бриндизи, изтънчения грях в Париж. И аз като Ренан произнесох молитвата си на Акропола. Навсякъде съм изстисквал сочния грозд на живота… Но нека подхвана пак нишката на моя разказ. Докато клетият Голядкин (в края на краищата евреин, обречен на гонения) смирено понасяше в пулмановия вагон неуморимата и уморителна словесна атака на баронесата, аз се забавлявах като истински атинянин с Бибилони, млад поет от Катамарка, беседвайки за провинции и поезия. Сега признавам, че отначало тъмният, почти черен лик на младия лауреат на наградата, присъдена от „Готварски печки Вулкан“, не ме предразположи в негова полза. Очилата за колело, папийонката на ластик, кремавите ръкавици – всичко това ме наведе на мисълта, че пред мен стои един от безбройните педагози, които дължим на Сармиенто (гениален пророк, у когото е абсурдно да търсим една толкова тривиална дарба като предвидливостта). Но дълбокото задоволство, с което изслуша един венец от triolets (бях го съчинил под напора на вдъхновението в пътническия влак, свързващ модерната захарна фабрика на Харами с исполинската статуя в прослава на Знамето, изваяна от Фиораванти), ме убеди, че е едно от безспорните дарования на нашата млада литература. Не беше от онези непоносими стихоплетци, които използват първото tete-a-tete, за да ни натрапят недоносчетата, излезли изпод перото им; беше любознателен, тактичен, не изпускаше възможността да слуша мълчаливо учителите. След това му позволих да се наслади на първата от моите оди, посветени на Хосе Марти; малко преди да стигна до единайсетата, се наложи да го лиша от подобно удоволствие: скуката, която неизтощимата баронеса навяваше на младия Голядкин, беше заразила моя катамаркинец – любопитна проява на психическа симпатия, която неведнъж съм наблюдавал у други потърпевши. С пословичната си непринуденост, apanage на светския човек, не се поколебах да прибягна до едно радикално средство: разтърсих го и той отвори очи. След тази mesaventure диалогът замря; за да го съживя, заговорих за фини тютюни. Бях попаднал в целта: Бибилони прояви най-жив интерес. След като претърси вътрешните джобове на якето си, измъкна една хамбургска пура и понеже не се осмеляваше да ми я предложи, каза, че я бил купил, за да я изпуши същата вечер в купето. Беше безобиден претекст. С бързо движение приех пурата и тутакси я запалих. Някакъв болезнен спомен изплува в съзнанието на младежа – поне на мен, опитния физиономист, така ми се стори; изтегнат в креслото и изпускайки кълба синкав дим, го помолих да ми разкаже за своите успехи. Интересното мургаво лице грейна. Изслушах познатата история за човека на перото, който се бори с неразбиращия го буржоа и пори вълните на живота, понесъл на плещите си своя блян. След като отдало доста години на планинската фармакопея, семейството на Бибилони успяло да прехвърли границите на Катамарка и да стигне до Банкалари. Там се родил поетът.
Първата му учителка била Природата: от една страна, зеленчуците в бащиното стопанство; от друга – съседните курници, които момчето неведнъж посещавало в безлунни нощи, въоръжено с дълга въдица за лов на…кокошки. След като получил солидно начално образование на 24-ти км, поетът се завърнал в родния край; познал благодатното мъжко бреме на земеделския труд, много по-ценно от всякакви кухи дитирамби, и ето че накрая бил високо оценен от „Готварски печки Вулкан“, които отличили неговата книга „Жените на Катамарка (провинциални спомени)“. Парите от наградата му позволили да опознае провинцията, която с такава обич бил възпял. И сега, обогатен с романси и коледни песни, се завръщал в родния Банкалари.
Минахме във вагон-ресторанта. Клетият господин Голядкин трябваше да седне до баронесата; срещу тях на същата маса седнахме отец Браун и аз. Външността на този духовник не беше привлекателна: имаше кестенява коса и безизразно кръгло лице. Аз обаче го гледах с известна завист. Ние, които сме имали нещастието да загубим сляпата вяра и детската доверчивост, не получаваме от хладния разум оня живителен балсам, който Църквата предлага на своето паство. В края на краищата какво е спечелил нашият век, дете беловласо и blase, от дълбокия скептицизъм на Анатол Франс и Жулиу Данташ? На всички нас, уважаеми Пароди, биха ни били от полза мъничко наивност и простота.
Спомням си съвсем смътно разговора от онази вечер. Баронесата, оправдавайки се с непоносимата жега, смъкваше все по-надолу деколтето си и се притискаше до Голядкин (само за да ме предизвика). Евреинът, не особено вещ в тези игри, напразно се отдръпваше и съзнавайки колко унизителна роля играе, говореше нервно за неща, които никого не можеха да заинтригуват, като например предстоящото поевтиняване на диамантите, невъзможността да се подмени истински диамант с фалшив и други тънкости на занаята. Отец Браун, който, изглежда, беше забравил, че се намира в луксозен експрес, а не пред група беззащитни богомолци, повтаряше не знам какъв си парадокс за необходимостта да погубиш душата си, за да я спасиш – глупави богословски софизми, затъмнили яснотата на Евангелията.
Noblesse oblige: да игнорирам еротичните аванси на баронесата, би означавало да стана за смях; през нощта се промъкнах на пръсти до нейното купе, приклекнах и долепил замечтана глава до вратата и око до ключалката, дискретно затананиках Mon ami Pierrot.
Сладостният покой, постигнат от боеца в разгара на житейската битка, бе нарушен от старомодния пуританизъм на полковник Харап. Този брадат старец, останка от пиратската война в Куба, ме сграбчи за раменете, издигна ме на порядъчна височина и ме постави пред мъжката тоалетна. Реакцията ми бе светкавична – влязох и затворих вратата под носа му. Останах вътре почти два часа, глух за невнятните му закани, изречени на развален испански. Когато напуснах убежището си, пътят беше разчистен. Зелена улица!, възкликнах наум и тутакси се прибрах в купето си. Несъмнено богинята Авантюра не ме беше изоставила. В купето ме чакаше баронесата. Спусна се насреща ми.
В ариергарда Голядкин си слагаше сакото. С бързата си женска интуиция баронесата разбра, че присъствието на Голядкин нарушава атмосферата на интимност, необходима на влюбените двойки. Тръгна си, без да му каже нито дума. Познавам своя нрав – срещнех ли полковника, щяхме да се бием на дуел. Нещо не особено удобно във влак. А и колкото и да ми е тежко да призная, времето на дуелите вече е отминало. Реших да си легна.
Странно е раболепието на евреите! С влизането си бях осуетил кой знае какви несъстоятелни домогвания на Голядкин; въпреки това от този момент той се държа с мен изключително сърдечно, накара ме да приема една пура „Аванти“ и ме обсипа с любезности.
На сутринта всички бяха в лошо настроение. Чувствителен към психологическия климат, аз се опитах да разведря сътрапезниците си, като разказах няколко забавни случки с Роберто Пайро и изрецитирах една-две хапливи епиграми на Маркос Састре. Госпожа Пуфендорф-Дюверноа, ядосана заради снощната случка, се цупеше; очевидно слухът за нейното mesaventure бе стигнал до ушите на отец Браун; енорийският свещеник прояви към нея студенина, неподобаваща на духовния му сан.
След обяда дадох урок на полковник Харап. За да му покажа, че неговата faux pas не е накърнила неизменната сърдечност в отношенията ни, му предложих една от пурите на Голядкин и си доставих удоволствието да му я запаля. Плесница в бяла ръкавица!
Тази вечер, третата от пътуването ни, младият Бибилони ме разочарова. Мислех да му разкажа някои от онези любовни авантюри, които нямам навика да споделям с първия срещнат; но той не беше в купето си. Подразних се при мисълта, че един катамаркински мулат може да се е вмъкнал при баронеса Пуфендорф.
Понякога съм същински Шерлок Холмс – отървавайки се ловко от пазача, когото подкупих с любопитен парагвайски нумизматичен екземпляр, се помъчих, досущ свирепо баскервилско куче, да чуя, по-точно да подуша какво става в това влаково пространство. (Полковникът се беше оттеглил рано.) Абсолютна тишина и мрак – такъв бе резултатът от моето проучване. Ала тревогата бързо се разсея. Огромна бе изненадата ми, когато видях баронесата да излиза от купето на отец Браун. За миг в мен се надигна страхотно негодувание, нещо простимо у човек, в чиито жили тече жарката кръв на рода Монтенегро. Веднага разбрах. Баронесата беше отишла да се изповяда.
Косата й беше разрошена, носеше аскетично облекло (аленочервен пеньоар със сребърни балеринки и златни палячовци). Беше без грим и нали е жена, избяга в купето си, за да не я зърна без лицевата й броня. Запалих една от долнопробните пури на младия Бибилони и с философско спокойствие минах в отстъпление.
В моето купе ме чакаше голяма изненада – въпреки късния час Голядкин не си беше легнал. Усмихнах се – два дни влаково съжителство се бяха оказали достатъчни невзрачният евреин да прихване ноктамбулизма на театрала и клубмена. Естествено, новата привичка не му понасяше. Беше изнервен, объркан. Без да обръща внимание на моите клюмания и прозевки, ми натрапи с всичките й подробности жалката си и навярно апокрифна автобиография. Твърдеше, че е бил коняр, а по-късно и любовник на княгиня Клавдия Фьодоровна; с цинизъм, който ми напомни най-дръзките страници на „Жил Блас от Сантиляна“, заяви, че излъгвайки доверието на княгинята и нейния изповедник отец Абрамович, бил откраднал един голям старинен диамант, един nonpareil диамант, който само заради дребен дефект при обработката не бил най-ценният на света. Двайсет години деляха Голядкин от онази нощ, побрала любов, кражба и бягство; през това време червената вълна бе изхвърлила от царската империя и ограбената грандама, и вероломния коняр. Още на самата граница бе започнала тройната одисея – княгинята търсела хляба насъщен; Голядкин търсел княгинята, за да й върне диаманта; международна банда крадци търсела откраднатия диамант (преследвайки неумолимо Голядкин). В южноафриканските мини, в бразилските лаборатории и в боливийските базари той познал ужаса на изпитанието и мизерията; ала дори и не си помислил да продаде диаманта – за него той бил угризение и надежда. С течение на времето княгиня Клавдия се превърнала за Голядкин в символ на нежната и бляскава Русия, потъпкана от конегледачи и утописти. Не можел да намери княгинята, но с всеки изминал ден любовта му към нея растяла; неотдавна научил, че живее в Република Аржентина и управлява, без да губи аристократичното си morgue, солидно заведение в Авелянеда. Едва тогава извадил диаманта от тайното му скривалище; сега, когато знаел къде е княгинята, би предпочел смъртта пред възможността да го загуби.
