
Всички войни са кръвопролития и започват на първо място с прокарването на разделителни линии. На омрази и обвинения, на разделения на „свои“ и „чужди“, които доскоро не са били чак толкова очевидни, но оттук нататък са. И вече стават непреодолими. Разделителни линии в спор за територии? Да, но не само. Виждали сме го на Балканите, виждаме го в Близкия изток или в Украйна след руската агресия.
Разделенията биват най-различни; те разпадат съществуващи връзки, разсичат общности, прокарват още разделения във вярата или вътре в самите религии, разцепват на две дори езика, превръщайки го в инструмент, парола и строго охранявана граница. Някой знае къде минава тази невидима граница, кой има правото да говори и как трябва да се да говори. Какво означава да обитаваш един език и да знаеш смисъла, да разполагаш с кода или с ключа, който ти позволява да бъдеш от правилната страна и да оцелееш.
***
В Библията ключ към тази ситуация на разделението е историята с думата Шиболет (Schibboleth). Срещаме я на много места и то в различен контекст. Най-вече като „житен клас“ (Бит. 41:7): „И празните класове погълнаха седемте тлъсти и пълни класове“. Или в Книга на Йов (24:24) – там, където „върховете на класовете се скършват“. Другаде означава „поток“ или „река“, но не това е най-важното.
Думата Шиболет остава с историята на едно кръвопролитие между „свои“ – между потомците на Йосиф, когато Йефтая, един от Съдиите израилеви, събира около себе си всички галаадци и ги повежда да сразят ефремците:
И жителите галаадски избиха ефремци, думайки: вие сте бежанци Ефремови, а Галаад е посред Ефрема и посред Манасия.
И галаадци завзеха брода през Иордан от ефремци, и когато някой от оцелелите ефремци кажеше: „позволете ми да премина“, жителите галаадски му казваха: не си ли ти ефремец? Той казваше: „не“.
Те му казваха: „речи „шиболет“, а той казваше: „сиболет“, и не можеше иначе да изговори. Тогава те го взимаха и заколваха при брода през Иордан. И в това време от ефремци паднаха четирийсет и две хиляди. (Съд. 12:4–6).
Ето как разликата между „ши“ и „си“ става равносилна на живота на четиридесет и две хиляди души. Спорът не е, разбира се, дали „правилно“ или „неправилно“ произнасяме думи като „житен клас“ или „река“.
Кажи река, както ни караха в детството… А някои с друго „р“, като мен самия, казваха „р-р-река“. От което не следваше друго, освен присмех. Още чувам този смях. Ала не винаги се разминаваме само с това.
Виждаме, че Шиболет се превръща в „река“, отделяща смъртта от живота. От „клас“ се превръща“ в „колос“ за четиридесет и две хиляди души (или стотици по толкова оттогава насетне). Шиболет може да означава всичко, каквото поискаме – „житен клас“, „поток“ или „маслинено клонче“, но на предела на смисъла, изпразнен от екзистенциалното си съдържание, както твърди Жак Дерида в един текст от 1986 г., посветен на поемата на Паул Целан върху същия този Шиболет, който всъщност престава да означава. А най-страшното е, когато думите престават да означават, превръщайки се в демаркационна линия, в пароли за началото и края.
***
И всичко това е само на върха на езика? Върху възможното или невъзможно произнасяне на „ши“ и „си“, белязващо онази невидима граница между различието и множествеността в езика.
Езикът е границата на битието, най-ясно открояваща съществуващите конфликти и непреодолими противоречия между човеците, където ни е и най-трудно да пристъпим. Защото направим ли крачката, никога не знаем дали сме отсам или оттатък демаркационната линия, отвъд която „шъшкането“ и „съскането“ престават да бъдат смешен ефект, а се превръщат в трагичен дефект на чуждостта и на поставянето „извън закона“. Не извън на фонетиката или граматиката, а извън правото да бъдеш.
Тази граница е оголена линия, тайна без тайна. Тя е споделяне на несподелимото и често е предизвестие на ужаса. Най-кръвопролитните войни са се водили винаги между най-близки хора, уж от „една кръв“. Причината не е в даден език, нито в „чуждостта“ на звуците или в множеството езици. Тя е в човешкото неразбиране или неразбирателство отвъд историческите и политически граници между народите, между отделните човешки същества.
***
Дали демаркационната линия на Шиболет се е заличила в историята? Нищо подобно. Преповтаря се с пълна сила на „Сицилианската вечерня“ през 1282 г., когато сицилианците карат пленените на бойното поле французи да произнесат думата ciciri, след което избиват „фонетично неправилните“. Езиковата демаркационна линия между „устата и сърцето“ със сигурност се е „възпроизвеждала“ многократно и преди това, езикът и политиката са обвързани. Откриваме същата тази „строго охранявана линия“ и през Първата световна война.
Тогава в центъра на вниманието са елзасците, дву-езичните, едновременно „свои“ и „чужди – и за французите, и за германците. Немските военнопленници често се опитвали да минат за елзасци, за да се възползват от силно облекчения режим за тях в пленническите лагери. И тъй като за един шваба било лесно да наподоби елзаския диалект, а пленените невинаги имали документи, французите открили начин за тяхната идентификация. Показвали им чадър и питали: Was ist das? (Какво е това?). Швабите отговаряли Regenschirm, а пленниците от Баден-Вюртемберг: Schirm. Само елзасците го назовавали Barabli (дума, близка до френското parapluiе, до думата за чадър).
В памет на това езиково „разпознаване“ след войната актьорът Херман Мюлер създава вариететната си програма Barabli.
Традицията на Шиболет е трайно вкоренена в Близкия изток. През 1982 г. – по време на кланетата в лагерите в Сабра и Шатила в Ливан от маронитите фалангисти – при задържането показвали домат на арестувания с въпроса: shū hādā? Палестинците казвали, че е Bandura вместо Banadura. Тогава фалангистите ги задържали, впоследствие мнозина от арестуваните платили с живота си.
Сянката на Шиболет витае и над войната в Украйна. Четох, че руснаците се опитват да разграничат рускоезичните украинци от останалите, карайки ги да произнесат думата Сыктывкар, тъй като украинците произнасят по характерен начин ы. А те пък на свой ред разпознавали руските десантчици, проникнали в Киев в началото на войната, карайки ги да кажат паляниця (кравай хляб), което руснаците произнасят задължително с ы (паляныця).
И това езиково противопоставяне не е от вчера и днес. Писателят Виктор Шкловски разказва следната история за погромите в царска Русия, сиреч в началото на ХХ век:
В Украйна срещнах еврейско момче. То не можеше, без да изтръпне, да погледне царевица.
Разказа ми: Когато ни избиваха, искаха да проверят евреин ли е онзи, когото ще убият.
Казваха му: „Кажи кукуруза“ (царевица).
Евреинът често казваше „кукуружа“.
И го убиваха.
(„Zoo, или писма не за любовта“, Берлин, 1923 г.)
Пак заради същата „разлика“ между „устните“ и сърцето“. Границата на Шиболет, продължаваща да тегне над човешкия род.
Дали заради това дори Пушкин в ненаписаната, но стигнала до нас във фрагменти Х глава на „Евгений Онегин“, не говори за „Шиболета народен“, на който „ода цяла бил посветил“?
***
Докато размишлявах над „кървавата диря“ на непроизносимото, случайно попаднах на инсталацията на колумбийската авангардистка Дорис Салседо, озаглавена именно „Шиболет“ и изложена в галерията „Тейт“ в Лондон между 2007–2008 г. Тя представлява разлом на пода, с дължина от 548 фута в експозиционното пространство на галерията, което принуждава посетителите да застанат от „едната“ или „другата“ страна на разделенията. Или между всичките различия.
Салседо описва инсталацията си по следния начин:
Тя е граница, опит на имигрантите, опит на ненавистта. Това е опит на човека от Третия свят, дошъл в самото сърце на Европа. Защото пространството, заето от нелегалните имигранти, е негативно пространство. Затова и инсталацията е къс от това негативно пространство.
Шиболет е самата граница между хладнокръвния замисъл и емпатията. Там, където произнесеното може да утвърди, но и да убие. И уви, продължава да убива.